"Нова Зора" - брой 37 - 13 септември 2011 г.

Сподели във Facebook
Да послушаме сърцето си
Стамен ДОЛАПЧИЕВ

Любовта към България, към родината, няма историческо измерение, тя съпътства държавността още от нейното зачатие, далеч преди Княз Борис Първи да наложи волята си над непокорните боили. Тя се зарежда от човешката привързаност към домашното огнище, където си изплакал за първи път, от приспивната песен и от първата милувка на майката, от първите проблясъци на съзнанието, че си частица от една общност. Патриотизмът не се съизмерва нито с богатство, нито с бедност, нито с неук или с образован. Поривите му крият неистова сила, която може да окриля изпадналия в беда да върши чудеса, когато хора или Отечеството са в гибел.
Ни ум, ни сърце скланя патриотът. Пристъпва към пищова, камата и требника и изрича: „Заклевам се да умра за свободата на България!” Така Колю Фичето се глави за Велчовата завера, но скоро го обзеха съмнения. Послуша сърцето си и реши - мистрията да държи за сабля. И не измени на дадения облог. В построените от него църкви, конаци, ханове и мостове вплете грифони, лъвове, лебеди, нимфи - греят като невероятна, пластична усмивка. „Паша ефенди - обръща се той към Митхад, - ако не построя този мост по терка си за 700 000 гроша, вземете ми главата!” Честта, която залага при строежа на моста над река Бяла, бе не само негова, но и народна.
За бедите на озлочестената от турците Родина, за коварството и престъпността в припадналата свирепа нощ над Царевец, за скромния монах, книжовника реформатор, писателя философ, пише в „Похвално слово за Евтимий” летописецът Григорий Цамблак: “...Когато му съблякоха одеждите и го отведоха върху градската стена, за да бъде смъртта му позорна, каза на варварите: „О, несправедливецо, защо така безумно и унизително си изложил величието на моето достойнство? Прилично беше първом да се пожертва йереят, та тогава да последват жертвите... Те всички бяха поверени на мене, затова трябваше пръв аз да изпия чашата на заколението...” Така каза великият мъдрец и призова палача...”

Откараха осъдения на разстрел пред стърчащите релси. Гръмна неистовия вик на разстрелвания Иван Владков: „Да живее България!” Изкиска се омразният залп. Улучен в крака, героят прикани палачите: „Стреляйте по-добре, право в сърцето!”
В Шуменския партизански отряд имаше едно неуко, бедно момче. Иван Петров. Бил овчар. Майката, семейството, родният дом, стадото му, селските биволици, съселяните му, измъчвани от постоянните реквизиции - това бе неговото Отечество. Него искаше да брани, затова постъпи в отряда. Притаяваше се в покрайнините на родното с. Александрово, за да срещне и да се порадва на любимото си стадо. Но стана провал. Разследваха го ден и нощ, седмици наред. Сменяха се палачите от умора, изтощени, озлобени от безмълвието му. Изведоха го в Рижския Балкан, съблякоха го и пак го биха. Кръв бълбукаше в устата, прорезни рани нашариха тялото, кръвта багреше мъртвите листа на сухата земя. А палачите продължават. Нали е издадена заповед – да не го щадят дори от смъртта. Трябва да разкрият къде е отрядът, землянката, оскъдно събраните храни. И обзети от безумна злъч, полицаите режат ръцете му – една по една, и питат: „Ще кажеш всичко, нали! Или ще пропищи и майка ти, от чието мляко си засукал!” И окачват ръка до ръка на чепат дъб. Болката е непоносима. Безръкото тяло е проснато безжизнено върху горската шума. Режат единия, после и другия крак, окачват ги на друг клон и пак питат. Остава ням. Завинаги.
В борбата срещу тиранията, за свободата и бъдещето на България отдава сили и залага живот гениалният поет Пею Яворов. Състрадащ и съпричастен, възпява народната покруса, духовните усилия за съхраняване на изконно българското, воплите на поробените българи-македонци и волята им да се присъединят към майката Родина, четническите несгоди, безпътицата на арменците, приети на наша земя след турското изтребление на 1,5 милиона техни събратя. Вдъхновяват го предшествениците му Левски и Ботев, но Яворов не само мечтал да се бори за освобождението и на други поробени народи. Осъществил с личния си пример мечтите за щастие и на други народи.
Родината ни има свои светци, свои мъдреци, канонизирани борци. Те са скрижалите на историята, които патриотичният повей разнася по шумните улици на градове, по обезлюдяващи села, по нивите, които раждат хляба ни, по Балкана, увенчан със спомени за борческите дни.
Може ли да изброиш мъчениците, които съзнаваха и дълг, и вяра към бъдното? Патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Левски и Ботев, Иван Вазов и Пею Яворов, Христо Смирненски и Никола Вапцаров... Безбройни са! Не се поддаваха на суетата, останаха безименни в незнайни гробове. Това са борците за национално освобождение, воините от щедрите на погроми войни, които царството е водило, от братоубийствените въстания, които насаждаха омраза. И сега, когато нищетата вилнее във всеки дом, когато почти всеки е унижаван, обезверен, ограбен от жадни за влияние и пари олигарси, нуждаем се от полъх на човешка мъдрост, от любов и защита на Отечеството.
Патриотизмът не е просто дъхаво цвете на парче земя, голяма, колкото „човешка длан”. Той е стожер, около който се зараждат съпротивителните сили срещу политическия и социален гнет, срещу духовното ограбване на нации и страни, срещу нищетата на цели поколения. Той е и единственият спасителен път за държавността. Да вземем пример от Испания, където национално помирение постигнаха воюващите в Гражданската война. А в Испанската гражданска война участваха и загинаха и стотици българи патриоти. Навярно и те биха искали да се поучим от този опит!
Стига димни завеси около историята! Стига сме делили гробове и паметници на мъчениците за България! Да стиснем ръка в ръка! Единни за бъдещето на България! За народа ни!
Сега, в дните, когато се готвим за избори, нека се съизмерваме честно! Нека в общинските съвети влязат най-достойните.

П.П. Като пиша тези редове, моля, да бъда разбран – става дума само за национално помирение. За изминалите почти 22 години обществото ни претърпя сложни промени. Време е да сложим край на ограбването на народното богатство, на разпродажбата му, на всички порочни сделки в престъпната приватизация. Време е да се преработят всички закони, чиито „вратички” позволяват отклонение от допустимите норми. Само така народът ни ще получи истинско помирение и ще има бъдеще.

Нагоре
Съдържание на броя