"Нова Зора" - брой 37 - 13 септември 2011 г.

Сподели във Facebook
СССР не беше обречен на поражение
  • В близките години ще видим аналогичен по мащаб механизъм за срив на „западната” система
  • Михаил ХАЗИН

    Ритуалните песни и танци на либерастите по повод годишнината от разрушаването на СССР приключват, затова вече може да говорим сериозно на тази тема. Ще припомня отново накратко логиката на икономическо развитие в периода, когато действаше парадигмата на научно-техническия прогрес.
    Същността на тази парадигма е ускореното (в сравнение с предходното, феодалното) развитие и разделението на труда за сметка на използване на кредитната система. Значението на разделението на труда отбелязват и икономистите (а по-точно философите, които се занимавали и с политикономия, но тогава още нямало подобно понятие) от 16-17 век, а после създателят на съвременната политикономия Адам Смит отбелязва, че задълбочаването на разделението на труда неминуемо води към нуждата от разширяване на пазарите. Съответно и цялата световна икономическа система трябва да бъде съставена от постоянно разширяващи се системи (клъстери), които рано или късно трябвало да влязат в стълкновение и остър конфликт.
    В края на 90-те години Олег Григориев описа световната икономика от гледна точка на развитието и конкуренцията на подобни системи, които нарича технологични зони. Той описва седемте им части, като две от тях така и не реализирали своя потенциал и не успели да оформят пълноценна система на разделение на труда. По-подробно за тези неща може да се прочете в нашите разработки по „неоикономика” (това е названието на теорията, която днес се разработва), както и на сайта worldcrisis.ru. За нас сега е важно, че след Втората световна война в света останаха само две пълноценни зони – „съветската” (с център СССР, естествено) и „западната” (с център САЩ).
    Както се и очаква, докато двете зони реализираха своите системи на разделение на труда на териториите, до които успеят да стигнат, съществуваte голям икономически ръст. После започват проблемите. В СССР те се проявиха някъде около 60-те години на 20 в, а в САЩ – по-късно, от началото на 70-те години. Същността им обаче е една и съща – невъзможност да се разшири пазарът на печалбата.
    Както твърди теорията на „неоикономиката”, подобна ситуация предизвиква сериозна криза, която не може да се спре, може само да се забави с достатъчно крайни и най-често опасни методи. СССР не можа да го направи и кризата тук постоянно се засилваше, въпреки че видимо, в началото на 70-те години, можеше да се форсира победата в противостоянието със САЩ. В САЩ успяха да измислят метод за забавяне на кризата и той получи названието „рейгъномика”, въпреки че Роналд Рейгън няма никакво отношение към разработването му.
    Същността на този метод се състои в следното - ако не е възможно да увеличиш броя на ползвателите, може да увеличиш натоварването върху наличните ползватели, което от икономическа гледна точка е едно и също. Не мисля, че авторите на тази концепция разбират теорията на „неоикономиката”; по-скоро вървят по емпиричен път към решаването на задачите пред себе си, но резултатът е именно този: същността на „рейгъномиката” е кредитно стимулиране търсенето. И понеже крайната цел била преборване с конкуренцията на „съветската” технологична зона, негативните последици от нарастването на дълговете се отлагат за по-нататък. В резултат „съветската” технологична зона се разпада, също както преди това се разпаднали германската, японската и отчасти британската. А „западната” зона получава мощен тласък на развитие.
    И ето тук се появява въпросът, на който дълго време няма да могат да отговорят икономическите историци. Въпросът е елементарен: може ли за сметка на разпада на „съветската” зона да се зачеркнат дълговете, направени през 80-те години, и да започне развитие, както се казва „на чисто”? Ако това беше така, дори и частично, вероятно „западната” технологична зона щеше да получи няколко десетилетия повече или по-малко стабилно развитие, пък после все нещо ще измислят. Но в началото на 90-те години в САЩ дойдоха на власт сили, чийто основен източник за печалба е преразпределението на емитираните пари (както за сметка на кредити, така и за сметка на парични емисии). Вместо да запушат старите дългове с нови активи, тези групи правят от тях база за увеличаване на новите активи. В резултат, буквално за няколко години, структурните диспропорции в „западната” система на разделението на труда изобщо, и в частност в икономиката на САЩ, рязко нарастват, а острата и сериозна криза става неизбежна.
    В нашите разработки от 2001 г., базирани на междуотрасловия баланс на САЩ за 1998 г., показахме, че още в края на 90-те години САЩ трябваше да преживеят криза, сравнима по мащаби с кризата от 30-те години на 20 век, която доведе до „Голямата депресия”. За десетте години, изминали преди началото на „острия” стадий на тази криза, диспропорциите в икономиката се увеличават още два пъти.
    Но да се върнем към проблемите на СССР. Както вече съм казвал, елитът на СССР не само не изготви план, аналогичен на „рейгъномиката”, но дори не успя повече или по-малко адекватно да опише проблемите на кризата. Всъщност дори отказът от форсиран натиск спрямо „Запада” в началото на 70-те години бе начало на капитулацията. Събитията от 80-те години бяха само последица от този отказ. Вероятно своята роля изиграха и идеите за „конвергенция”, които групата на Андропов активно пропагандира още от 60-те години, и които станаха база за примиренческата позиция. Нека да припомним, че западните елити никога не са приемали насериозно идеите за конвергенция – това бе просто интелектуална игра.

    Нагоре
    Съдържание на броя