"Нова Зора" - брой 37 - 13 септември 2011 г.

Сподели във Facebook
От първо лице за човека "На крачка зад държавния глава"
Христо Н. МАЛЕЕВ
посланик, доктор по история

Почти не е за вярване, че от времето, когато “На крачка зад държавния глава” видя бял свят, са изминали близо десет години. Спомням си трудностите, които авторът трябваше да преодолее, за да издаде книгата си, както и радостта му, когато най-сетне успя да я представи на българската публика. Тогава Иван Боев ми предложи да въведа читателите в темата, като напиша “няколко думи” в началото на неговата книга. Преглеждайки текста си сега, с опита на изминалите години и изживените събития, ми се струва, че казаното тогава е валидно и за новото време. Нито посоката, по която се движи следдесетоноемврийска България, нито отношението към някогашните връзки на страната ни със своя главен тогавашен съюзник - Съветския съюз, не изискват особени промени в нашето тълкувание за тях.
Може би поради спецификата на времето, или пък по други причини тази уникална книга на Иван Боев преди осем години сякаш не успя да получи цялото внимание, което без съмнение заслужаваше. Тогава много хора, включително някои официални държавни и партийни фактори, нямаха интерес да се знае истината за връзките ни със Съветския съюз, както и за отношенията на Тодор Живков със стопаните на Кремъл.

По принцип много видни личности у нас смятаха, че делото на Тодор Живков трябва да се премълчава, а името му – да се изтрие от паметта на народа. Това старателно изличаване на следите от недалечното минало продължава с неотслабващ устрем и сега. Целта е очевидна – да се забравят тези четиридесет и пет години, когато България изграждаше новото общество, да се отправи в небитието дори споменът за тях, защото те бяха една ярка алтернатива на днешните тъжни реалности. На младите българи се натрапва един измислен, очернен, фалшифициран образ на социалистическото минало на държавата ни, защото само така те могат да бъдат подготвени за нейното предстоящо размиване и ликвидиране.
Затова книгата на Иван Боев вече има и допълнително значение. Тя ни напомня с факти и точни записи какви сме били, към какво сме се стремили, какви трудности сме преодолявали. Показва реалистично и отношенията ни с най-голямата славянска страна, която не само ни е помогнала да се освободим от вековното османско иго, не само ни е съдействала да изградим една модерна и сравнително богата държава, но и в днешния драматичен момент от нашата история е кажи-речи единствената ни надежда, че България ще продължи да живее във вековете. Струва ми се, че обективно друг шанс за спасяването на нашата държава няма. Връзките между нашите славянски и православни народи са наистина от векове и за векове, а опитите те да се забравят или изопачат няма да успеят.
Самият д-р Иван Боев, написал тази увлекателна книга, е добре познат на по-старите български дипломати, на специалистите по най-нова история, както и на мнозина сънародници, работили в някогашния Съветски съюз. Той е талантлив автор на научни монографии и на стихосбирки, на статии и на безброй служебни справки, които днес събират прахта в архивите с папки на Външното министерство и на бившия отдел “Външна политика и международни връзки” на управлявалата до 10 ноември 1989 г. Комунистическа партия. Отношенията между България и Русия през последните десетина години от съществуването на Съветския съюз са свързани и с неговата дейност. Нещо повече – в наши дни трудно може да се намери специалист, който да е по-добре запознат от него с цялостната картина на тези най-важни за България отношения от времето на “реалния социализъм”.
Темата, на която е посветена книгата, е също така уникална. Като официален преводач на най-високо равнище с руски език Иван Боев е присъствал на голям брой срещи на Тодор Живков, както и на други висши “функционери” на социалистическа България, с техните съветски партньори. Много от тези разговори са определяли насоките, по които са се развивали връзките между България и Русия. Често пъти те са засягали въпроси от жизнено значение за нашата страна. Понякога на тях са присъствали само българският и руският преводачи, или пък по един помощник на първите ръководители. Някои разговори са записвани от помощниците, други са останали за българската история само в беглите бележки на самия Иван Боев, направени в хода на работата и оформени като официални паметни записки веднага след съответната среща.
В своята книга Иван Боев ни разказва за тези разговори не само по спомените си, но и по личните си записки на беседите. В много случаи тези записки са единствената останала следа от събития, влияели сериозно на съдбата на всички българи. Не само за историка или съвременния политик, но и за обикновения човек, който иска да знае истината за вчерашния ден, както и за корените на много от сегашните проблеми, написаното от Иван Боев има голяма стойност. Добре е, че тези бележки на автора за беседите между някогашните “големи” са се запазили, че с публикуването им те ще заемат мястото си като един от източниците за изучаване на най-новата история на България.
Има и нещо друго. Иван Боев не е бил обикновен преводач. Той не е бил и обикновен външнополитически работник. Освен блестящото му образование в някогашния Институт за международни отношения в Москва (а тогава там се учеше шест години, като напрежението на занятията конкурираше институтите, подготвящи кадри за космонавтиката), авторът имаше и изявени научни интереси. Той подготви и защити кандидатска дисертация в Москва, а по-късно и докторска – в София, така че доказа своята висока специализация и компетентност. Само такъв човек, съчетавал практическата работа с научните интереси, би могъл да напише изследването, което Иван Боев предлага на българския читател. Подобни автори у нас се броят на пръстите на едната ръка.
Струва ми се, че особеният характер на тази книга се определя и от твърде високите морални качества на нейния автор. В сегашното объркано време, когато ценностите се сменят като оцапани ризи, а съзнателната заблуда е част от инструментариума на много политици и “изследователи”, от всяка страница на написаното от Иван Боев лъха доверителност, откровеност и отговорност пред читателя.
Между другото, тази морална чистота на автора преди години, както той сам разказва в книгата си, му е струвала работното място. Още на 2 декември 1989 г. всемогъщият тартор на българската перестройка Андрей Луканов го е викнал в кабинета си в Партийния дом (тогава А. Луканов беше “партиен работник”, заел се с разгромяването на своята партия), за да го накара да фалшифицира запазените в архивите изготвени и подписани от Иван Боев паметни бележки за разговорите между Тодор Живков и всички първи съветски лидери от Брежнев до Горбачов. Целта е била да се пренапише със задна дата историята от последните десет години на отношенията между България и СССР във върховете. Очевидно и Михаил Горбачов, и неговите български “служители” са си приготвяли удобни лаврови венци за очакваното от тях бъдеще. Иван Боев е трябвало да извади от тях неподходящите “тръни”. Както е известно, и в това отношение историята си направи жестока шега с “перестройчиците”, а плановете им и в тогавашна София, и в тогавашна Москва се оказаха написани върху пясък. Отказът на Иван Боев да фалшифицира документите е бил наказан жестоко: с изгонване от Външния отдел на ЦК на БКП и със забрана да работи по професията си на дипломат. Разбира се, нито тогавашният негов ресорен шеф в ЦК Димитър Станишев (сам виден “перестройчик” и дългогодишно “московско момче”), нито заместникът му Константин (Дичо) Атанасов са го защитили. Пикантна подробност е, че “ликвидаторите” му Андрей Луканов, Петър Младенов, а и външният министър Бойко Димитров са били негови състуденти-еднокурсници от Москва, търкали шест години коляно до коляно с Иван Боев столовете в залите на Института, живели в едно общежитие с него, членували в едни и същи землячески и обществени организации... Интересен е и друг факт, отбелязан в книгата: че и руските дипломати са “съветвали” Иван Боев да забрави разговорите на “големите”, на които той е бил свидетел и преводач. Причините за тези “съвети” проличават от текста на самата книга. Късмет за всички ни е, че тя все пак успя да се роди и да види бял свят. Твърде показателно е и мнението на Иван Боев за публикуваните след краха на европейския “реален социализъм” спомени на Горбачов и на неговия съратник Вадим Медведев в частта, посветена на разговорите им с българския пръв ръководител. Според автора, който е превеждал и записвал тези разговори, те са били предадени от руските участници в “свободна интерпретация”, тоест – били са фалшифицирани в съответствие с някои от най-лошите традиции на съветската историческа и политическа практика. Това, разбира се, е обяснимо. След пълния провал на “перестройчиците”, загробили и своята страна, и нейните някогашни съюзници, стремежът да се подправи историята, да се намери оправдание със задна дата, за да се измие вечният позор от челото, очевидно е бил по-силен от всякакви морални или просто човешки съображения. А сходният почерк при мошеничествата на руските и българските лидери на “перестройката” само показва техния общ генезис и тяхната еднаква “кръвна група”.
Макар и „на крачка зад генералния секретар”, Иван Боев е чул и видял много. Доста подробности, споменати в книгата, преди това не бяха известни на широката публика. Например за първата реакция на Юрий Андропов и Тодор Живков, когато в Москва им е било съобщено за арестуването на Сергей Антонов в Рим по лъжливо обвинение за “участие” в атентата срещу римския папа. Любопитно е, че тогава и двамата “генерални секретари” не са предвидили последвалата гигантска клеветническа кампания срещу България и Съветския съюз, довела до неизброими материални и морални щети за нашата страна. За първи път от тази книга научаваме и за разговора между Т. Живков и М. Горбачов през октомври 1985 г. в София, на който българският лидер е съобщил, че иска да се оттегли от ръководните си постове и да премине в пенсия, като за евентуален бъдещ “наследник” е посочил Чудомир Александров.
Някои записки на Иван Боев за проведени разговори на Тодор Живков са направо уникални. Без тях ние нямаше да знаем нищо за позициите на нашия държавник и на неговите съветски събеседници във важни моменти на историята и по съществени въпроси. Такъв например е записът за срещата между Т. Живков и прословутия Александър Яковлев през лятото на 1987 г. Много интересен е изводът на Иван Боев, че още към края на 1988 г. у Тодор Живков се е затвърдило убеждението, че М. Горбачов върви към “изтъргуване” на социалистическите страни със Запада. Не би трябвало да се съмняваме, че това убеждение е определяло отношението на българския лидер към “големия началник” в Москва, както и съответното отношение на М. Горбачов към Т. Живков.
Страниците, посветени на срещите, разговорите, маневрите и хитрините между М. Горбачов и Т. Живков, са сред най-интересните в книгата. Те все още имат и актуално значение, защото въпреки изминалото време подробностите за гигантската контрареволюция, заляла голяма част от света в края на 80-те години на отминалия век, все още не са получили еднозначно тълкувание. Книгата на Иван Боев без съмнение ще е сред ценните източници, които ще помогнат да се намери зърното истина между плявата на многото съзнателни или случайни заблуди, които някогашните “перестройчици” и тези, които днес се радват на плодовете от тяхната “дейност”, се опитват да насадят и грижливо да отгледат, за да се оправдаят пред съда на историята.
Една от силните страни на предлаганата книга е това, че Иван Боев е бил в “кухнята” на Външния отдел на ЦК на БКП, както и на Кабинета на Генералния секретар на партията.
Ориентирането в сложния лабиринт от интереси, егоизми, цели (каквато е най-високата власт навсякъде и винаги) е почти невъзможно да се направи отвънка, от чужди хора, от стерилни историци. Разбира се, надали ще е разумно да се смята всяка дума на автора на книгата за “пълна и окончателна истина”, но без съмнение трудът му е важна стъпка към нея. А бъдещите изследователи ще търсят Истината в различните книги и спомени, документи и разкази. Те ще съпоставят фактите, ще издирват потвържденията и опроверженията на своите теории, ще “изчисляват” какво в действителност е ставало. И може би ще съжаляват, че е имало и по-добри варианти, които поради глупост, предателство или самовлюбеност на вождовете са били отблъснати настрана.
Освен приведените текстове и коментарите за водените разговори във висшите сфери на българо-руската политика, Иван Боев е посветил голяма част от книгата си на свои съображения и анализи за това, което се случи в Съветския съюз и у нас през последните години на социализма. Тези мисли се базират на голям брой спомени и книги на политици и изследователи от Русия, България и други страни, които са участвали в събитията и са имали смелостта да напишат мнението си за тях. Иван Боев е сред малкото български автори, които използват в работата си и “Мемоарите” на самия Тодор Живков. Нещо повече – книгата на Иван Боев дава подробности и обяснения, допълващи някои редове от спомените на българския лидер в раздела им за политиката му към Съветския съюз.
Самостоятелно значение имат изводите на Иван Боев за периода на “застоя” в СССР, за кризата на социализма, за причините за краха на социалистическата обществена система в Европа.
Многостранен и дълбок е анализът на автора за одиозната личност на Михаил Горбачов. Би могло да се твърди, че в досегашната литература на български език няма по-пълна, по-вярна и по-морална оценка на делото на някогашния съветски лидер от казаното от човека, който многократно е превеждал думите му, а в професионалната си дейност е изучавал и работил с Горбачов от първия до сетния му политически ден. Като пример можем да посочим цитираните от Иван Боев разсъждения на М. Горбачов пред Т. Живков, касаещи философията на “перестройката” в началото на нейното осъществяване: че сме щели да вземем от Запада техниката и уменията, да се засилим, а после “да го притиснем”. Наистина падна голямо “притискане”, но в обратната посока, а от него рухнаха и социалистическата общност, и Съветският съюз. На нас ни остава само да се чудим дали думите на Горбачов са били поразителна наивност на случайно допълзял до върха ограничен и глуповат провинциалист, или пък съзнателна лъжа на убеден и управляван отвънка предател.
За любознателния български, а и не само български читател, книгата на Иван Боев ще бъде истинско откровение. В нея, наред с безценната фактология, ще го привлече и опитът на автора да даде отговор на някои от големите въпроси, свързани с нашето неотдавнашно минало. Неизбежна ли беше промяната в Съветския съюз, в Източна Европа и у нас? Защо лидерите на малките европейски социалистически страни не успяха да се противопоставят на ”перестройчиците” от Москва? Можеха ли други хора у нас да направят други промени, запазвайки жизненото равнище на народа и богатствата на България? Имаше ли начин да се използва опитът на Китайската народна република, за да се ускори развитието ни, а не да се постави България на прага на гибелта?
Наред с другото, авторът ни показва и дейността на българските първи ръководители след промяната на Десети ноември. Например, той цитира личните си бележки от “инструктаж” на Андрей Луканов от 20 ноември 1989 г. пред апарата на ЦК на БКП. Твърде интересно е сравнението между думите на тогавашния фактически лидер на страната ни и това, което стана по-късно с България. Сега много наши сънародници се чудят как сме стигнали до съвременния ни хал. В книгата на Иван Боев има доста факти, показващи първите стъпки на президента Петър Младенов, премиера Андрей Луканов и партийния лидер Александър Лилов по пътя, който до голяма степен определи развитието на страната ни и ни доведе до днешното пробито корито. За нас остава да решим доколко те са преследвали именно тази цел, когато са ни насочвали по този път, или пък просто жестоко са се излъгали, защото не са успели да се ориентират в създадената нестандартна обстановка. И в двата случая тяхната вина пред България е неизмерима и непростима: погрешното развитие, ръководено от погрешни личности под външна диктовка, лежи в основата на страданията на нашия народ, краят на които не се вижда.
На този фон, от висотата на изминалите години, личността на Тодор Живков – ръководителя на България, “на крачка зад когото” се е движел авторът на тази книга, изпъква в нова светлина. Всеки читател, всеки българин има свое мнение за Тодор Живков и го вижда по свой начин. Но ако някога ние сме живеели добре в една стабилна и уважавана държава, вероятно заслуга за това има, наред с всички останали, и човекът, който дълго време е стоял начело на страната ни. От книгата на Иван Боев проличава, че на Т. Живков не му е било лесно да гради отношенията на България дори и с най-близкия ни тогавашен съюзник – великия Съветски съюз. Доколко той е успял показват не думите, а реалностите – държавата, която имахме преди време и за която още дълго ще разказваме с неверие (наистина ли е била?), с растяща носталгия и с разбираема мъка в сърцето.

София, 5 август 2011 г.

Нагоре
Съдържание на броя