"Нова Зора" - брой 12 - 22 март 2011 г.

Сподели във Facebook
Обърканата Либийска революция
Христо МАЛЕЕВ

Разбира се, в това заглавие има тавтология, защото няма революция, която да не обърка традиционния ход на нещата. Самата й същност е да ги променя, да размества пластовете на обществото, да превръща във “всичко” тези, които до тогава са били “нищо”, както се пее в една известна песен. Някои се боят от революциите, други ги приветстват като пътека към по-добър живот, а те са си просто неизбежен мотор на историята, начин, по който човечеството крачи към своето бъдеще – дали по-добро, дали по-лошо, но винаги стъпка към идния ден и към надеждата, че с него синята птица на щастието ще кацне на рамото ни. Докато има хора, ще има революции – объркани или подредени, очаквани или изненадващи, планирани или внезапни.
През последните месеци революциите станаха по-чести и от земетръсите. Оказа се, че Арабският свят не е нито заспал, нито самодоволен, нито уплашен от своите короновани и некороновани диктатори. Революцията разпука кората на ежедневието и нейната огнена лава се спусна по склоновете на Средния изток. Нещо повече – тя даде повод да се прогнозира, че може би и други географски ширини са узрели за революционни промени – къде и какви, зависи от желанието на заинтересованите политици и коментатори. Защото революцията е преплетена с пропагандата. Всеки иска да използва мътното време на революцията, за да осъществи целите си, които без нея са му изглеждали недосегаеми. Но темата за революцията е безкрайна, затова да се върнем към Либийската пустиня.

Вероятно арабските страни, разделени с граници, които нерядко са изкуствени, се усещат като част от едно голямо и могъщо цяло. Общите обичаи, език, религия, история, психология – това са първостепенни фактори в живота и на народите, и на отделния човек. Може би затова искрата на революцията, запалена в Тунис и обхванала Египет, прелетя без труд в съседна Либия. Логиката бе елементарна: “Ако те могат, защо да не можем и ние, които сме същите, каквито са и те”. При това Либия не беше единствената страна, която се надигна – огънят на революцията припламва и в Йемен, и в Бахрейн, и в Йордания, и на други места.
Сложното при анализа на това ново арабско явление е в преплитането на традицията със съвременността, в борбата на интересите на различни силови центрове, в сблъсъка между разнообразните вътрешни и външни фактори. Всяка арабска революция би трябвало да се анализира поотделно, като се избягват лесните отговори и обяснения. Ние наистина преживяваме непознато време, предишните правила вече не са свещени, съотношението на силите се е променило, като наред с осезаемите материални фактори повишено влияние върху събитията играят и аргументите от морално естество. Затова не би трябвало да забравяме, че няма прости обяснения на сложния живот, че няма вечни истини нито вечни авторитети, които да улеснят нашата ориентация. Казано с други думи, няма “магии”, които да ни спестят трудния процес на конкретен анализ, на мъчителен избор, на обобщаване на опита на предишните поколения, както и на това, което сме изпитали на собствения си гръб.
Либийската революция не може нито да се определи, нито да се прогнозира по традиционните начини. Всеки ден ние четем или слушаме едностранни обяснения, категорични мнения, непреклонни пророкувания. В огромното си мнозинство те не са верни, тоест – не отговарят на действителността. Хубавото е, че с времето се изтриват от паметта ни, а авторите им отново имат възможност да ни впечатляват със следващи предсказания. Така и те, и ние си оставаме доволни.
Сега е популярна теорията, че събитията в Либия, както и в целия Среден изток, са били предварително замислени, а след това осъществени, от Съединените щати. Че разбунените народни маси са били вдъхновени и ръководени от американски подставени лица, които работели за голямата цел на Вашингтон – да създаде един нов свят, ръководен по по-елегантен начин от Съединените щати и подчинен на техните интереси. Струва ми се, че тази теория е несериозна. Зад нея вероятно се крие страхът от някогашното всемогъщество на Америка, както и стремежът да се оправдаят с “обективни причини” евентуалните бъдещи поражения. В действителност Съединените щати са силни, но не и всесилни. Те участваха активно в революциите (контрареволюциите?) в Източна Европа, но както преди, така и сега Америка не може всичко. Например тя се провали с плановете си за “революция” в Китай или пък в Куба. Без помощта на някогашния Съветски съюз тя вероятно нямаше да успее да ни наложи и повечето европейски “революции”.
Защото днес Съединените щати действат в един сложен свят, изпълнен с интересите на много държави, някои от които могат успешно да съперничат на Америка. Времето на единствената “свръхсила” отиде в миналото. Повечето умни американски теоретици, а и самият президент Барак Обама, признават този факт и търсят нови пътища към вечната американска цел за глобална хегемония. По-малък засега е броят на тези от тях, които разбират, че целта е недостижима.
Именно затова поведението на Вашингтон в Либия е по-различно от действията му например срещу някогашната Югославия, да не говорим за Ирак или Афганистан. Многократно президентът Обама заявяваше, че Америка няма да изпраща сухопътни войски в Либия, че забраната за полети над тази страна може да се въведе само след съгласието на Съвета за сигурност на ООН, на Арабската лига и на други международни организации (както и стана в действителност). Различни представители на американската администрация уточняват, че Либия е в зоната на интересите на Европейския съюз, че той трябва да се заеме с “притискането” на правителството на Кадафи, с “ухажването” на бунтовниците, с приемането на евентуалните бежанци и прочее неприятни ангажименти.
Очевидно е, че Америка трудно ще си позволи нова пряка намеса със сила в мюсюлманския свят, защото и възможностите й не са безгранични, и последствията от този вид намеси не са безболезнени, и моралните претенции за нова политика на страната, които издига президентът Обама, не се съгласуват с избиването на граждански лица от американския носител на “световната демокрация”. Има и нещо друго: нито времето, нито мястото са подходящи за нова мащабна агресия на Съединените щати, а и главният им противник не се намира в Средния изток.
Повечето европейски страни също така не са привлечени от идеята да вадят горещите кестени от Либийската пустиня. На пръв поглед е необяснима агресивността на Франция и Англия, особено на президента Саркози и министър-председателя Камерън. Вероятно тя се обяснява с носталгията им към старите колониални времена (спомнете си провала на англо-френско-израелската агресия срещу Египет през 1956 г. след национализацията на Суецкия канал).
Особено активна политика за “опитомяването” на Кадафи осъществяваше Великобритания. Лично бившият английски премиер, “героят” от войната срещу Ирак Тони Блеър нормализира отношенията на страната си с Либия, а любимият син на Кадафи, докторът на науките от Лондонското училище по икономика Сайф ал-Ислам бе подготвян от англичаните не само за бъдещ държавен лидер, но и за верен защитник на британските интереси.
Комбинацията обаче се провали. След избухването на либийската революция контактите на Лондон със семейството на Кадафи станаха неудобни, разчу се, че докторатът на Сайф бил купен с дарение от един милион британски лири за лондонската му “Алма Матер”. Други шест милиона били дадени на същото учебно заведение (в него изкара едногодишна специализация и Сергей Станишев, преди да оглави своята партия), за да “обучава” либийски държавни служители.
Разбра се, че дисертацията на Сайф била писана от английски професори, директорът на училището подаде оставка, цялата миризлива история в момента се разследва, така че от плана за “демократично” английско завръщане сред петролните кладенци на Либия не остана почти нищо, освен традиционния вариант за силова намеса.
Крушката за войнствените амбиции на Никола Саркози има сходна миризлива “опашка”. Наскоро външната министърка на страната му бе принудена да подаде оставка, защото бе прекарала коледните празници със семейството си в Тунис на издръжката на сваления от революцията корумпиран дългогодишен президент. Госпожа министърката се веселеше, а по улиците на Тунис протестираха недоволните младежи. Подобна платена от Мубарак ваканция в Египет изкара и министър-председателят на Франция. На Саркози не остана нищо друго, освен да компенсира любовта на правителството си към арабските диктатори (и техните откраднати от народа милиарди) с “непримиримост” към либийския им събрат.
Саркози засега е единственият президент, който прие официално представители на въстаниците, призна техния Преходен национален съвет за законна власт в Либия и скъса отношенията си с Триполи. Хилари Клинтън бе по-внимателна – преди дни тя се срещна с хора от либийската опозиция в един парижки хотел, обеща им помощ, но не и официално признание. Разбира се, в бъдеще всякакви варианти на законна и незаконна подкрепа, включително и въоръжена, са възможни, но засега постепенните стъпки са предпочитани.
Обърканите действия на Съединените щати и Европейския съюз в Либия вероятно отразяват не само сложната картина на нейната “объркана” революция, но и различните цели на тези страни в региона.
Големите западни държави имат не толкова общ интерес Средният изток да заприлича поне външно на тях, и така да играе по техните правила и в тяхна полза, колкото индивидуални интереси: да получат по-голяма част от природните му богатства, да му продават своите оръжия, да обучават студентите му и да изграждат бъдеща управляваща класа от свои приятели. В тази битка всяка голяма външна сила има лични егоистични задачи.
Съединените щати вече не могат да бъдат навсякъде, те концентрират усилията си в района на Персийския залив – Арабските емирства, Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак. След горчивия опит в Ирак и Афганистан, след финансовата криза, Америка обръща повече внимание на вътрешните си проблеми. Новият по-мек подход към световната тематика, желанието повече с маневриране, а по-малко със сила да се налагат американските интереси, ги прави по-внимателни и към революциите в Арабския свят. Призивите на всякакъв род американски политици, депутати, коментатори и прочее за най-разнообразна военна намеса в Либия са ежедневни. В крайна сметка Обама трудно ще успее да ги неутрализира.
Франция, Англия, Италия, Япония имат своите вътрешни проблеми, възможностите им са доста по-малки в сравнение с миналото, така че те могат да се стремят към парчета от плячката в региона, но не и към цялото тукашно богатство. Китай и Индия са далече, а от някогашното влияние на Русия в Арабския свят са останали само спомени. Какъв извод може да се направи от тази ситуация? Създаден е определен вакуум, който може да бъде запълнен от някой новодошъл. Вероятно това ще искат да направят и Турция, и Иран, но по-логично е бъдещият нов “силен играч” да се търси сред големите арабски страни, които са наследници на велика история и които след продължителното си зависимо положение от Запада биха искали да използват момента, за да обявят пред света, че са се пробудили.
Кои могат да бъдат тези страни? На първо място – новият, освободен от диктатурата на Мубарак Египет. Сега властта в Египет е в ръцете на армията, която бе изградена, обучена, отхранена и въоръжена от Съединените щати. Би могло да се предположи, че Съединените щати ще се опитат да използват тази силна и модерна армия като оръдие за достигане на американските цели. Затова не трябва да се изключва не само някакъв вид намеса на египетската армия в Либия, но и по-значителна нейна роля в бъдещата политика в целия арабски регион. Така, наред с другото, ще се реши и важната задача, пред която сега са изправени Съединените щати: да не се позволи интеграция на арабските страни, които да станат самостоятелен фактор в Средния изток.
Никога големите сили не са искали потенциалните им конкуренти, както и потенциалните им жертви, да се обединяват. Истината е точно обратната: вижте “разпадането” на Съветския съюз, на Югославия, на Чехословакия. Вижте опитите да се поощряват отцепнически настроения в части от Китай – и в Тибет, и в Тайван, и в Синцзян, и къде ли още не. Съвсем не е случайно, че голям брой коментатори, свързани с американската администрация, обсъждат най-внимателно опита на арабските революции, сравняват положението в тези страни с обстановката в Китай и се надяват да подбудят и там подобни “революции”, които да го разпокъсат и така да предрешат изхода от съперничеството на САЩ с азиатския гигант.
Между другото, не е изключено и разделянето на Либия на две части, източна и западна, по подобие на някогашните Триполитания и Киренайка. Така ще е по-лесно да се присвоява петрола и природния газ на страната, да се създават марионетни правителства, да се плашат другите държави от района, че и те могат да бъдат осакатени и “демократизирани”.
Естествено, в битката против арабското единство, против възникването на влиятелен и независим арабски център на сила около Египет, активно участие ще вземе и единствената неарабска държава сред арабите – Израел. Влиянието на тази държава върху политиката на Съединените щати, както и на някои западноевропейски страни, може да се окаже важен фактор за бъдещото развитие на Средния изток.
А в самата Либия разнородните сили на опозицията, в която са събрани и млади ентусиасти, и хора от враждебните на Кадафи племена, и авантюристи, и безработни, и бивши министри на диктатора, които искат да са министри и при неговите наследници (да си спомним опита от българския Десети ноември) – тези разнородни сили са способни на всичко: и на бърза победа (с външна помощ), и на бързо поражение, и на продължителна гражданска или партизанска война. Това дава възможност за разнообразна намеса от различни външни сили, преследващи различни интереси. Ето защо конфликтът в Либия ще се затяга, жертвите ще се множат, а сред загиналите ще има и светли личности, и невинни хора, и откровени бандити. Така всеки външен фактор ще може да избере нужната му аргументация, да се опре на нужните му “герои”, да издигне нужните му лозунги, с които да прикрие своите себични, най-вече финансово-икономически цели.
Колкото до самия Кадафи, мисля че никой няма илюзии за неговата личност. Ние, българите, познаваме добре на какво са способни и той, и корумпираната му власт, и някои от днешните “опозиционери”. Очевидно неговото време е изтекло. За всички участници в този конфликт той е неудобна личност, която трябва да си отиде – колкото по-бързо, толкова по-добре. Дали ще го последва съдбата на Чаушеску, дали някой от собствените му привърженици ще го отстрани, дали сам ще реши да се оттегли след постигането на някакъв компромис – това е въпрос на подробности.
А за властите в нашата малка България остава една важна задача – да се ориентират правилно в сложната обстановка в Арабския свят, да видят и сегашната истинска картина, и тенденциите, които си пробиват път. Да укрепват приятелството ни с арабските държави – наши близки съседки и традиционни приятелки. В една бъдеща силна, независима и дружеска Арабия ние можем да намерим искрен и важен съюзник, с който да се сближим не по тактически, а по стратегически съображения.
Затова управниците ни не трябва да допускат неразумна политика, която след време ще ни кара да се срамуваме от тях. Както сега се срамуваме от техните предшественици, изпратили български момчета да воюват, страдат и умират по пустините на Ирак и чукарите на Афганистан. Иска ми се да вярвам, че българският народ все някой ден ще потърси сметка и от тези вече позабравени национални предатели, които бих желал да бъдат последните в нашата вековна история.

Нагоре
Съдържание на броя