"Нова Зора" - брой 33 - 22 септември

Сподели във Facebook
Простакът – герой на нашето време
Венцеслав НАЧЕВ

В периоди на кризи и разлюляност се забелязва динамично разместване на социалните пластове, преоценка на нравствени категории или казано направо, извършва се нов прочит на скалата на ценностите, на морала. Това, което някога е било немислимо като деяние и се е осъждало сурово както от обществения морал, така и от обичайното право и закона, като например кражбата, в периоди на криза може да се случи така (и се случва!), че крадецът, вагабонтинът, измамникът добиват санкция едва ли не на положителност, защото на въпросните започва да се гледа като на хора оправни, практични, динамични, несъобразяващи се с правилата на овехтелия морал. Нещо повече – тям им и завиждат с мрачната възхита на завистта, която е в състояние да легитимира дори престъпление. Мнозина дори тайно се уподобяват на преуспелия мошеник и по този начин нравствената развала добива, така да се каже, гражданственост.
Държавата в подобна ситуация доброволно се разделя с някои свои функции, като се изхожда от презумпцията, че колкото по-малко присъства държавата в живота на обществото, толкова е то по-свободно, а съответно и личността.
Това е либералният възглед за човешкото общежитие. Споед теоретиците на либерализма (Спенсър, Хумболд), за да се постигне пълна свобода, е необходимо да се доведе държавата до краен минимум и постепенно съвсем да се ликвидира.
В случая не се разбират две неща – свобода и държава. Свободата е много висока категория. В нея, както казва Бердяев, “има нещо по-скоро аристократично, отколкото демократично”. Защото свободата означава осъзната отговорност пред ценности и идеали, поемане на задължения. Свободата е личностна и индивидуална. Голяма заблуда е, че чрез революции масите искат да постигнат свобода. Те даже интуитивно я избягват, бързат да я приподнесат някому, най-често на партия, защото се стремят не към свобода, а към равенство, разбирано в най-плебейския смисъл на думата. Типичен пример за подобно равняване на профанно битово равнище е мизерното отмъстително поведение на обущаря Симон по време на Великата френска революция, на него било възложено възпитанието на малолетния френски престолонаследник, който е трябвало да царува под името Луи Седемнадесети. Момчето умира от въшкавост и побоища.
Колкото до държавата – това е въпрос за характера на властта, за т.нар. обществен договор според Монтескьо, който се сключва между управляващи и управлявани. И в този контекст трябва да се знае, че държавата има религиозна първооснова и религиозни извори. Ненапразно апостол Павел казва, че “всяка власт е от Бога” и че “началстващият носи меча ненапразно”. Ще рече – в държавата има нещо сурово и аскетично. И тук опираме до т.нар. принуждаваща и насилствена природа на държавата. Тази природа е разбираема, оправдана, необходима като проявление, когато е насочена срещу злото и мрачните стихии.
Но свеждането на държавата до институция със затихващи функции, каквато е либералната мечта, неминуемо довежда до разпад и аномия, до хаос в обществото и незащитимост на гражданите.
Оказа се, че тъкмо възприемането на либералната ценностна система, либералния модел на поведение бе едно голямо нещастие. Започна руинирането и рушенето на един извечен порядък, в който се знаеше кой кой е, в който се знаеше що е зло и що е добро. От размиването на границата между добро и зло, между свяст и безчестие, между морал и аморалност на бял свят излязоха не просто хора безскрупулни, а хора, лишени от нравствени устои и задръжки, хора, лишени от ценностната система на приемствеността. С една дума хора бастарди – без духовно родословие, без родови възпоминания. Свободни да творят зло и да сеят зараза с изкушенията на своя безнравствен живот.
Те са героите на новото време.
Те пълнят криминалните, а и светските хроники.
И нищо чудно в това – криминалният ъндърграунд и т.нар. политическа класа са в известен смисъл едноутробни, защото имат една и съща идейна родителка – либерализма. И още една прилика между т.нар. предприемаческа класа, чието минало е сенчесто, и политическата класа – крайната им незаинтересованост, че и направо враждебност към културата и проявленията на духа.
Това произлиза от покварата на либерализма, който изначално е враждебен към ипостасните национални достояния, към националната идентичност и легитимност. За либералстващите културата не е нищо друго освен удобна утилитарност – нещо като приглушена музика по време на сит обяд.
Високите материи, високите духовни съпреживявания будят раздразнение, че даже и отврата. Затова на разните му там писатели, музиканти, художници се гледа като на досадни натрапници, които загрозяват либералния пейзаж.
Не бива да се страда, не бива да се тгува (каква ти тук “светла печал”!), а да се живее леко и удобно, комфортно и хедонистично – това е жизненото кредо на либералстващата наша политическа класа.
Тревожните въпроси на съвремието, които “никой век не разреши”, се стичат по гладките умове като вода по объл речен камък. И ведно с това – пълна социална безчувственост, доведена до хладен цинизъм. Затова и от речника на тези “любимци на разврата” напълно са изчезнали думи като милосърдие, състрадание, съчувствие, солидарност. Но това не им пречи да се правят на християндемократи и да се уподобяват на шенгенските бюргери. Те са лишени от християнски добродетели, защото са лишени от човешки. Животът им е нескончаем балтазаров пир, безсрамен хохот на мазно гърло в лицето на изнемогващ народ.
Елитът не слуша Бах, елитът слуша чалга. Забавленията му са забавления на забогателия простак плебей Трималхион, обезсмъртен като тип от Петроний. За награда Нерон ще му заповяда да си пререже вените.
Тревожното е, че стилът на поведение на този елит се превръща в стил на поведение на тълпи от невежи, ала лакоми и хищни трималхионовци. Липсата на национален идеал, липсата на всеобща ценностна система компенсаторно развихря груби сетивни удоволствия, алкохолизъм, наркомания, престъпност. Мутрите са емблематичен знак на боледуващо общество.
Вилнее косумативната сихия.
И все по-малко място остава в общественото пространство за почтените, съзидателните, работливите, за носителите на хуманитарния разум. На тях се гледа като на изкопаеми, като на неудачници.
Заразата на консумативния хедонистичен либерализъм се разпространява като епидемия. Някои от пишещите се поддадоха на съблазните на лесненията и го удариха съвсем през просото. Порнографията, юденето и гавренето се превърнаха в престижен жанр, доходоносен. Театралните сцени бяха превзети от пошлотии и кич. Не устояха и музикантите и го удариха на съвсем долнопробна чалга, защото това се слуша, това гали ухото на разбогателия простак. И той, подобно на Бай Ганьо, иска да му свирят “на ракия”.
Е, как можем да искаме от подобни хора да имат съзнание, че именно грижата за културата дава легитимност на обществото, държавата, че и на самите тях. В тази област те са чехълчета, зелени еуглени – едноклетъчни.
Високата, елитарната култура е вече убежище за малцина, за хора, сякаш спасили се от една потънала Атлантида. Но тази култура вече има участта на Пепеляшка. Тя нито се радва на субсидии, нито на просветеното внимание на меценати и политици. Просветено внимание просто не съществува. За него са необходими други хора, а не хора, чието естетическо възпитание не е отишло по-далеч от кръчмарския праг.
Смеем да се надяваме обаче, черпейки упование от собствената си история и от историята на Европа, че рано или късно просташката вълна на консумативизма и грубия материализъм ще оттече и хуманитарният разум на нацията ще надделее над погромителните усилия на безродния либерализъм, който е упадъчната болест на века.
Но пагубите не ще бъдат никак малко и пътят към “изгубения рай” на преоткриване на ценностите няма да е никак лек след суховея, който ни връхлетя. Ще трябва, изглежда, да се готвим за дълга обсада. Тя е вече започнала.
Нашият отговор срещу варварството на простащината може да бъде само един – отговорът на елегантния, изискан, саркастичен Петроний, заклеймил навеки трималхионщината.
Но може би не трябва да ходим чак в древния Рим. Достатъчно е да си присетим и да следваме примера на един Алеко Константинов, който осмя героя простак на своето време и го наказа с безсмъртие.
При всички случаи това е твърде оздравително за нравите!

Нагоре
Съдържание на броя