"Нова Зора" - брой 33 - 22 септември

Сподели във Facebook
Невинаги мълчанието е злато
Киро АЛЕКСАНДРОВ

Започнал преди 18 години, спорът между Атина и Скопие за името на новата държава, регистрирана в ООН като бивша Югославска република Македония (БЮРМ), прерасна в политически конфликт, който очевидно се задълбочава. Може да се говори дори за неговата ескалация с възможни обезпокоителни последици както за двустранните отношения между Гърция и Р Македония, така и за цялостния климат на региона.
Още от самото начало за всички, които познават същността и развитието на „македонския въпрос”, бе ясно, че спорът за името на новата държава не е „ирационален” и „анахроничен”, или пък „абсурден”, както го определяха редица европейски политици, а засяга дълбоко интересите от политико-идеологически и етнонационален характер както на Гърция и Р Македония, така и на други държави в региона. Нещо повече, спорът не може да бъде разрешен, ако двете страни дезавуират историческите и днешните реалности, свързани с географската област Македония и населявалото я от векове население.

Отсъствието на политическа воля на властите в Атина и Скопие да признаят тези реалности и да направят съответен компромис, е главната причина спорът да се интернационализира. Факт е, че днес той стои на вниманието на ООН, НАТО, ЕС, ОССЕ, Международния съд в Хага. Факт е също, че се появяват временни решения, които бързо се изоставят и от двете страни.
Същностният проблем на властите в Скопие е във възприетата от тях теза, че името на държавата е производно на „македонска етнонационална идентичност”, формирана в географска област Македония още в древността, и произтичащата от нея актуална политика с претенции за исторически съществувала македонска нация, за наличие на македонски етнически малцинства и македонско културно наследство на територията на съседните държави. Тази теза, на която научният свят гледа с насмешка, е сериозно доказателство за задълбочаване на кризата на идентичност на тези, които се определят като македонци по националност. Отричането на славянските корени на „македонската нация” внася объркване в населението, в научните среди и предизвиква разделение и противоречия в политическия живот на страната. Обикновеният гражданин днес се пита - ако се наложи тази теза, какво място ще бъде отредено на славянските просветители, на църквата, на езика – основните стълбове, върху които се конструираше „македонската нация” след Втората световна война?
На политическия връх в Скопие е пределно ясно, че всяка промяна на името на държавата ще бъде нов удар срещу доктрината на македонизма със сериозни последици за тези, които я внедряваха, които извършиха кървав терор над българите и изкореняваха българското историческо, културно и църковно наследство във Вардарска Македония. Именно страхът от ревизия на македонистката доктрина (след принудителната смяна на държавните символи и промените в конституцията - под натиска на Гърция, подписването на Охридския договор – под натиска на албанците, и новата редакция на конституцията) е главната причина да не се роди в Скопие каквато и да е идея за някакъв компромис с името. Това е причината за цялостния конфуз в политическия връх относно начина за разрешаване на спора с Гърция (конфликти между президент и премиер, смяна на преговарящия екип), за националистически прояви, за грешни външнополитически ходове на правителството и т.н.
Атина започна спора за името на новата държава, отстоявайки свои държавни и национални интереси. Тя е в правото си да защитава тезата, че Скопие не може да претендира за исторически съществувала македонска нация в географската област Македония, за историческото и културно наследство на Александър Македонски, за етническо македонско малцинство на територията на днешна Гърция. Според Атина самото име на държавата – република Македония, съдържа претенции към цялата област Македония, конкретно към Егейска Македония, в която живеят 2,5 млн. македонски гърци, и подстрекава към иредентизъм. Проблемът на Гърция в спора е определено свързан с отсъствието на политическа воля да се подкрепи открито всепризнатата, открито документирана истина, че славянското население в географската област Македония още в началото на 19 век категорично се самоопредели етнонационално като българско. На цял свят е известно, че това население първо започна да воюва за своя църковна независимост в рамките на Османската империя, че проля реки от кръв за присъединяване към освободеното отечество, че именно то предизвика появата на политическата сцена на Европа на „македонския въпрос” – по същество, въпрос за съдбата на българите в Македония.
В двустранните българо-гръцки отношения през 20 век има неоспорими доказателства (свидетелства), че гръцката държава признава българския етнически характер на това население. Потвърждават го и двустранните междудържавни договори за размяна на население след Първата световна война. Защо днес Атина определя това население като „славофони” и „славомакедонци”? Това е, меко казано, нелогично и недружелюбно в гръцкия подход в спора, защото засяга и интересите на България и българската нация!
Очевидно подходът на Атина и Скопие за разрешаването на конфликта обрича преговорите под егидата на ООН на неуспех. И двете страни остават подвластни на свои доктрини от миналото. Предлагани от американските посредници компромисни решения, се приемат като поражение за едната или другата страна.
Вече може да се направи констатацията, че това е поредният конфликт на Балканите, който не може да се реши без сериозен външен натиск, а такъв натиск не се очертава (нито от НАТО, нито от ЕС), главно поради разбирането за сложността на македонския въпрос, голямата чувствителност и възможността за нежелани реакции от страна на съседите.
В началния етап на спора България се въздържаше да взема определена позиция, водена от желание за добросъседски отношения и с очакването на разумни компромиси от спорещите, базирани на реалностите, които обусловиха появата на новата държава и нейното признаване. Имаше и очаквания, че Скопие ще коригира недружелюбната (меко казано) политика към България, ще се откаже от абсурдните претенции за „македонско малцинство” на нейна територия, както и че гръцката страна ще се придържа към историческите и етническите реалности, отнасящи се до географската област Македония. След това обаче, когато спорът се изостри и „обогати” с претенции на Скопие за признаване на „македонско етническо малцинство в Гърция”, за регистрация на негова партия (паралелно с подобни претенции към България), с имуществени и други претенции, когато интернационализацията на спора стана факт, София зае позицията, че това е само двустранен въпрос. Тази позиция, смеем да кажем, е нелогична и като такава се възприема от обикновения българин. Тя е и грешна, защото спорът между Атина и Скопие е по същество спор на двете страни с България! Ако България желае да защити своите национални интереси, тя не трябва повече да стои безучастна.
Логиката подсказва, че след интернационализацията на конфликта между Атина и Скопие ще се стигне до натиск от международни фактори и решение рано или късно ще се наложи, и то с отстъпки на Скопие. Промените на името, каквото и да е, ще е и удар по македонизма и неговата антибългарска същност. Не би следвало обаче да се очаква, че подобно отстъпление ще води до промяна на политиката към България и конкретно до снемане на претенциите за наличие на македонско етническо малцинство на нейна територия.
Наложително е още сега българската страна да промени подхода си по този спор и да доведе до знанието на своите партньори в НАТО и ЕС своето виждане и становище относно актуалните проблеми, свързани с македонския въпрос, които усложняват отношенията в региона и пречат за неговата действена интеграция. Това следва да се направи, тъй като България не може да очаква нейните интереси да бъдат защитени нито от спорещите страни, нито от някоя международна институция. И в края на краищата България ще бъде принудена да каже своята дума, за да защити своя национален и духовен интегритет. Иначе има всички основания мълчанието й да се възприеме за слабост, за липса на воля да защити историческото си наследство. Какво тук значат страхът, че може да влоши отношенията си със съседите, или авторитета си на стабилизиращ фактор на Балканите? В случая България ще защитава обективни реалности, а не политико-идеологически доктрини от миналото. Необходимо е ясно да се декларира (и докаже още веднъж, с документи), че славянското население в Македония има български национални корени – факт, признат от десетки чужди учени, дипломати, историци и политици.
България трябва категорично да заяви, че в бъдеще няма да приема никакви нови интерпретации на тази тема, особено що се отнася до българите от диаспората. Не винаги мълчанието е злато.

Нагоре
Съдържание на броя