"Нова Зора" - брой 33 - 22 септември

Сподели във Facebook
Девети септември – датата, която разделя и носи памет
Проф. Чавдар ДОБРЕВ

Както всяка година, но сега повече, в предаванията си за и на 9 септември, медиите – телевизии, радио и печат, се надпреварваха да убеждават своята публика какво варварско, насилническо и отвратително събитие се е случило на този ден. И с какъв молитвен жест праведниците от параклиса в градинката на НДК отбелязват несправедливото отшествие на техния роднина, дядо и прадядо. Поднесен с ирония и превъзходство, само за миг проблясваше кадър с хора, които отиват на някаква братска могила, придружен с една-единствена реплика, че това са стари носталгици, тоест, второ качество българи.
Свикнахме и на друго явление - внуците и внучките на активни борци, чиито дядовци са били партизани или политзатворници, да плачат съчувствено по медиите за убиеца или инквизитора на патриарха на техния род. Какво да се прави – кариера, оцеляване, нагаждане, толкова любими качества на новата ни демокрация.

За друго обаче става дума. Имам чувство, че върховното ръководство на БСП вече двайсет години полага тихи, но настойчиви усилия да превърне 9 септември в съзнанието на своите съмишленици от празник - в делнично произшествие. През този период в села и градове ляво мислещите българи редовно се събираха, за да почетат Деня. Сега, когато се честваше 65-годишнината му, в София се случиха празненства, но в селата и градовете нямаше сбирки, събрания, братски трапези (или ако ги имаше, бяха инцидентни). Всеки със свито сърце слушаше или гледаше по медиите на какви безжалостни разбойници, майкопродавци и национални предатели е наследник, и как все още има време да се поправи, ако претърпи загуба на памет!..
А сега, по-системно!
За единението и разделението
Обикновено маститите историци спорят на тема (както би казал Вапцаров) относно определението дали 9 септември е преврат, революция или окупация. Любомъдрите, подкрепяни с мощната говорна или типографска техника на собственика на съответната медиа, си избират едно от двете: преврат или окупация (съветска, разбира се).
Да ги оставим любомъдрите да се намъдруват.
Защо обаче определени кръгове в БСП, с централно положение и в Народното събрание, с разсеяни усмивки гледат да им се размине ясната оценка на останалото събитие и защо с такова желание стават, без да са се консултирали с членската си маса, да почетат в парламента паметта и на жертвите на комунизма, и на жертвите на фашизма? Може би за този акт депутатите от БСП са питали мъченическите кости на Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов и Никола Вапцаров (ограничавам се с имената на големи български писатели)? “Да, но в Испания...”, ще възразят те. Да, в Испания, ще отвърнем ние, но България не е Испания, и сега не сме в края на 20 век, когато благословът за национално помирение набираше скорост.
Подтиска и лицемерието. Наследници на убити от комунистите предци – служили на фашисткото насилие, днес - депутати на десницата, куртоазно, за пред камерите, - изиграха своя театър, докато кой знае защо изгубилите равновесие бивши министри и бивши депутати, станали настоящи парламентаристи от левицата, отсега тръгват по път, който подпечатва политическия страх, патентован още през злополучната 1997 г. чрез сключения съюз между СДС и БСП за парламентарно сътрудничество.
Обобщено: за предпочитане е в бъдеще ръководството на БСП да избягва този тип идеологически конвулсии и колебания, съчетани с гузна съвест и дълг по рецепта.
Според мен, за да не се случва това, лидерите на левицата ще трябва да се решат на няколко стъпки, и ако отговарят на историческата истина, нека ги продължат.
Най-напред да се скъса с идеологемата, че БСП, с цената на невъобразими компромиси и жертвоприношения, е длъжна да взриви партийните си интереси заради миража, начеречн “национално единство”. И това го казвам не защото паля свещ на сектантството, а защото животът не е такъв и няма да бъде такъв, какъвто ни го внушават с очарованието и безпаметния оптимизъм на Волтеровия Кандид.
Що се отнася до 9 септември, този ден единствено в поетичен, може би имагинерен план осъществява национално единство... и братство. Иначе тогава разделението, и то на сериозна национална основа, става по няколко линии.
Първо, на 9 септември побеждава идеята на антифашизма, налагат своята власт хората от българската съпротива. Илюзия е да се смята, че на този ден те са съставлявали мнозинството от народа. Не е така. Но така не е било нито във Франция, нито в Белгия или в Италия.
Народът в България и в окупираните западноевропейски страни в голямата си част до края на Втората световна война е изчаквал кой ще е победител, съобразявал се е с максимата, че в условията на репресии е за предпочитание да се оцелява, да се поддържат добри връзки с представителите на хилядолетния Райх, оформяло се е всекидневие, което бегло напомня епизоди от филма „Обикновен фашизъм” на Михаил Ром. Българският народ конкретно, посрещна с цветя Хитлеровите колони през 1941 г.; плака сърцераздирателно над ковчега на цар Борис Трети и също с цветя, но по-масово, посрещна съветската армия през 1944 г.
Освен това митология е, че в България резервите на германофилството, а и на фашизма, през 40-те години на 20 век, са били минимални. Изисква се наличие на огромен потенциал от интереси и привързаности, за да може една национална буржоазия и обслужващият я персонал да въвлекат България в Тристранната ос, във военна коалиция, отговорна за убийството на почти сто милиона души в света, за реализирането на идеята да бъдат унищожени цели народи като еврейския и цели конгломерати от етноси като славянския. Ето защо няма нужда, дори и историци с „лява” нашивка, да романтизират този античовечен акт на българската буржоазия.
На 9 септември беше нанесен съкрушителен удар върху класата, която дотогава управляваше България, върху нейните икономически, политически, културни, международни интереси. Тъй като елитът на българската буржоазия съзнателно възприе курса страната ни да бъде най-верен съюзник на Хитлер и Гьоринг, нейни представители в армията и полицията извършваха методични убийства на хора от антифашистката съпротива, на идейни противници като комунистите, режеха глави на нелегални в ученическа възраст, обезчестяваха момичета, попаднали в техните стаи за инквизиране.
Девети септември действително е най-черният и най-омразен ден за подобни хора и техните потомци. Разбираемо и човешко е да страдаш за свои близки, които са загинали със съд, а понякога и без съд, през месеците след 9 септември. И ако държиш, че това е било организиран терор, това дава възможност твоят дядо, чичо или вуйчо по-лесно да бъдат обявени за невинни. И в същото време да забравяш как бяха наказани сътрудниците на германците, главорезите на фашизма във Франция и Италия.
Тук, извън психологията на проблема, доказвам, че пострадалите и техните наследници действително не са никак малко, и те понастоящем постигат социален реванш. Такова е времето, такива са реалностите и идеалите.
Но 9 септември нанесе удар и върху хората, които служеха на режима. Основният дял от такива оръдия на фашизма и нацизма бяха – това най-сетне трябва да се каже – обикновени, най-често много бедни българи. Огромният апарат на полицията се попълваше не толкова от чеда на буржоазните родове, а от обикновени аполитични семейства. Жандармерията, която рекрутираше кадрите си предимно от Югозападна България, се състоеше от най-безимотни и лумпенизирани селяни, които за да спасят от глад близките си, нарамваха пушки и картечници, за да се превърнат в черни отряди на смъртта. А малко ли са войниците, които участваха в блокади на партизански чети и отряди или на отделни нелегални? На тези блокади антифашистите, преследвани като вреден дивеч, бяха безмилостно разстрелвани и поругавани. Да не говорим за селските и градските доносници, за контингента от тайни сътрудници на полицията.
В този смисъл споменът за 9 септември е тежък и непоносим не единствено за елита и наследниците на пронемската ни буржоазия, но и за огромни човешки маси, състоящи се от стотици хиляди български граждани (те също имат наследници).
Хубаво е виновните да се покайват. Това толкова често и толкова трогателно се случва във филмовите продукции. Но животът пише ли се по такъв сценарий? Хубаво нещо са и извиненията. Само да не са индулгенции за лукава съвест
Според мен би трябвало да се намерят у нас българи с усет за истината, които да признаят, че 9 септември не е ден на националното обединение, че той има други измерители и други достойнства.
Втората истина, която чака отговор, е относно оценката на станалото в отечеството ни след 1944 г. Лидерите на БСП вече двайсет години, спазвайки клаузи на перестроечната идеология, говорят по този въпрос толкова неразбрано, че се нуждаят от логопед.
Като човек на културата, много дни и нощи от своя живот съм посветил да изследвам българската литература и изкуство през втората половина на 20 век. За себе си съм установил, че постиженията в тази сфера през двете половини на столетието са съизмерими. Ако през първата половина на века жанрът поезия достига удивителни върхове, през втората половина същото се случва в белетристиката, най-вече в романа или в драматургията. В театъра великите актьори Адриана Будевска или Васил Кирков прорязват хоризонта на духовността ни до средата на века, в замяна на това изкуство като режисурата получава атестат на обособена профия, с признание и в чужбина след 1944 г.
За съжаление на мнозина ще кажа, че успехите в културата след 1944 г. никой не може да ги заличи, защото никой не може да заличи от пантеона на българската книжнина Димитър Талев, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Георги Джагаров, Александър Геров, Валери Петров, Иван Пейчев, Дора Габе, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Иван Динков, Христо Фотев, Антон Дончев, Георги Марков, Любомир Левчев, Вяра Мутафчиева, Генчо Стоев, Васил Попов, Пеньо Пенев, Дончо Цончев, Петър Караангов, Радой Ралин, Георги Мишев, Павел Матев, Никола Инджов, Иван Радоев, Станислав Стратиев, Биньо Иванов, Виктор Пасков, Янко Станоев, Петър Анастасов, Георги Величков и пр.
Все едно, тези писатели са писали през втората половина на века, някои от тях са сътворили литературни шедьоври, докато понастоящем, в течение на двайсетте години преход (половината време на социалистическа България), резултатите са рахитични.
Ръководството на левицата не смее да говори с пълен глас за такива епохални постижения.
Вероятно се смущава, че ако ги посочи, ще наруши схемата, според която буржоазната демокрация е единствената питателна почва за тържеството на духа.
Да се обърнем и към другите области на живота. Андрешковската хитрост, измислена от идеолозите на перестройката, обвързва оценката на 45 години социализъм само, или главно, с упражнението на насилие след 1944 г. Това е дълбоко порочно. Подобна матрица и сега се използва активно. Моделът е такъв: въпреки насилието и концлагерите, след 1944 г. бяха постигнати и положителни промени в България (?!). Според мен редът на подреждането трябва да е обратният.
Оценката
През 45-те години социализъм най-същественото е, че България беше модернизирана, премина от статута на земеделска към етапа на индустриална страна. Успя да въведе едни от най-модерните информационни технологии в бившия социалистически лагер. Разви атомната енергетика, българи летяха в Космоса.
Страната ни се нареди на високи места в класациите на международните организации по темпове на развитие и производство. Българското крупно земеделие беше поставено на образцови начала. В редица клонове на икономиката съществено изпреварвахме останалите балкански държави, включително Гърция, субсидираната богато Югославия и Румъния. Експортните ресурси на България бяха огромни. По обем те надвишаваха обема на експорта на Турция и Гърция, взети заедно.
По жизнен стандарт хората живееха задоволително, притежаваха собствено жилище, личен автомобил, а три милиона от тях имаха и вилни имоти, както и необходимата домашна техника. Стотици хиляди цигани работеха, строяха си домове и органично се интегрираха в новия свят. Ако отмахнем за момент спомена за възродителния процес, турците през останалите десетилетия помнят с добро тези времена.
Освен това България за половин век не загуби нито педя територия. Имаше една от най-мощните армии на Балканите, солидна мрежа на външното разузнаване, снабдена беше с ракетна техника, която правеше неуязвими българските граници. Български войници не загиваха в международни полицейски акции като наемен контингент. Въпреки зависимостите от СССР България не бе отдавала част от суверенитета си на чужди сили.
Естествено е един днешен защитник на лявата идея да не приема упражняването на произволно насилие; да държи на принципите на свободата като ключова ценност, на справедливостта (с корен в равенството), на солидарността (хубаво е словото братство). Естествено е да се възмущава и да изпитва срам, че у нас е имало концлагери, несправедливо убити и репресирани по време на социалистическо управление. Че свободата на личността е подтискана в името на колектива, който, както се оказа през 80-те години, е бил фасада за прикриване на новата, вече оформена социална група на номенклатурата (Милован Джилас я определя като класа).
По този въпрос общите фрази не вършат работа.
Да се говори изобщо за демокрация, без никакви забележки, най-малкото е наивно или безсрамно. Особено като си наясно, че днешната стопроцентова манипулация се върши под крилото на демокрацията.
Глупаво е да премълчаваш, че демокрацията е сбор от интереси, че има различни лица във Франция, Афганистан, Индия, Того или Парагвай. Впрочем, знаменит демократ беше и Пиночет до момента, в който настойниците му не свалиха благоволението си от неговото рамо. Но да спи зло под камък
Интересно ми е защо лидерите на БСП и тази година забравиха, че е антиисторическо да се говори въобще за упражнено насилие в течение на 45 години. Без да се очертае характеристиката на отделните периоди, формулата ще е изначално погрешна.
След 9 септември, до средата на 50-те години на 20 век, у нас има достатъчно факти за политически произвол, грубо насилие, за несправедливо задържани и осъдени, за наличието на концлагери. Но след средата на 50-те години, особено в средата на 60-те, могат да бъдат дефинирани редица важни черти на модернизация и демократизиране на живота (в културата това се отрази чрез раждането на значими произведения). В края на 60-те години отново имаше вълна на видимо насилие и засилване на цензурата, укрепиха се функциите на политическата полиция. Но след това, през средата на 70-те години, станахме свидетели на програмни промени в националната политика, на творческа свобода, на относителна свобода в медиите, най-вече в Националната телевизия, на уважение към личното мнение, на стратегически важен диалог с големи фигури на западната и източната култура, на нов тип размразяване на догматични постановки.
Това движение към разширяване параметрите на свободното общуване и творчество продължи и през 80-те години, комбинирано с няколко анемични опита да се заглуши критиката вътре в БКП и да се накажат отделни елитни кадри на партията и държавата. Но това спада към изследването на друг процес – разлагането на социализма.
Според мен, докато БСП следва перестроечната философия, изработена след 10 ноември 1989 г. по въпроса за 45-те години социализъм в България, тя ще продължи да трупа негативи, да изглежда уплашена и лицемерна, че изопачава историята заради конюнктурни тактически задачи и заради чуждестранни внушения. Такава двулична позиция, такова прилагане на двойните стандарти ще спъва комуникацията на лявата партия с лява България, ще подхранва спекулациите във връзка със значението и последиците от 9 септември 1944 г.
Пред скоби ще изтъкна, че БСП няма да може да решава на равнище и днешните проблеми на България, докато не анализира и даде оценка на още два момента от новото си развитие: участието на БСП в генезиса на прехода и неговото криминализиране; и истината за управлението на БСП през периода 1995-1997 г.
Предполагах, че отделни ръководители в БСП ще подемат инициативата за обсъждане на последните два въпроса, доколкото не са лично ангажирани с техните дефекти. Надеждите ми не се сбъднаха.
Бъдещето
Сега-засега, в национален мащаб, 9 септември ще продължи да бъде хулен и отричан. Това ще се случва и през следващите години.
В края на краищата тези, които държат властовите позиции, са кръвно заинтересовани да не пропагандират събития, в които се сливат целите на антифашизма с целите на скокообразната обществена промяна. Те не могат да допуснат да придобие публичност елементарната истина, че БКП, за разлика от ситуацията в други европейски страни, застава начело на антифашистката съпротива. Още по-голям гаф биха допуснали, ако признаят историческата реалност за 45-те години социализъм.
Обяснимо е, че перестроечната политика, която овладя БСП след 1997 г., има собствени основания, за да се изказва половинчато за 9 септември, за историческия принос на социалистическия период.
Може би сега, след загубата на парламентарните избори, но и след като БСП се смалява застрашително (а това поставя под въпрос и бъдещето на елита й), ще дойде моментът на отрезвяването. Включително и на досещането, че всеки човек, всяка социална група, всяка партия и движение, включително и БСП, когато губят памет и конюнктурно се отричат от своето минало, или го гледат с пренебрежение и отчужденост, повтарят манталитета и участта на библейския Хам.
През идните десетилетия, след реанимирането на лявото движение у нас, 9 септември ще бъде честван като празник на свободата и социалната справедливост за онази част (според мен мнозинство все още) от българския народ, която е антифашистки възпитана, която е заинтересувана да разкрива истината за социалистическия период на България; получила е социални, професионални, здравни, образователни, научни и културни придобивки през втората половина на 20 век; осмислила е не само недъзите на тогавашната система, но и огромната преобразователна роля на социалистическото управление. Наясно е, че социализмът, с неговите икономико-културни форми у нас, изтегли България от старото патриархално съществуване, за да открие нови шансове пред стопанския просперитет и духовността, нови перспективи пред социални слоеве, които 9 септември изтръгна от дъното на човешката участ.
Подобно диалектическо мислене е присъщо на ръководителите, които не престават да смятат, че през 1989 г. социализмът у нас, въпреки застигналата го криза, беше годен за преустройство по подобие на Китай (но с европейски мерки), че соцпартията и днес е призвана да отстоява правата и свободите на всеки отделен гражданин, независимо от отказа й да действа по модела на болшевизма.
Исторически наложилото се възприемане на идеите на европейската социалдемокрация не предполага механично разграничаване от непреходните страници от историята на БКП през 20 век: морала на тесните социалисти, приносите в ожесточените класови битки, Лайпциг и възглавяването на антифашистката борба и пр. Странно е, че сегашни БСП ръководители с по-голяма охота се легитимират като наследници на Янко Сакъзов, Моско Москов, доктор Дертлиев, Андрей Луканов, или Чавдар Кюранов, отколкото като продължители на завети, дошли от Благоев, Кирков, Малчика и Лиляна Димитрова, от Георги Димитров и Цвятко Радойнов, от Никола Вапцаров и Гео Милев, от Цола Драгойчева или Йонко Панов. Правят го това досущ като току-що забогатели деца на бедни родители.
Разбира се, във връзка с 9 септември възникват още редица други проблеми, в това число и злостното активизиране на поощряваната от европейската реакция русофобия. Някои субекти у нас, благодарение на русофобията си, постигат власт, пари и почести. А къде по-прекрасен терен от датата 9 септември за обстрел на съветската армия и нейното навлизане в България през 1944 г. Русофобите, които днес управляват властови структури и организират антируска кампания в медиите, непрекъснато говорят от името на целия народ, въпреки че мнозинството от българите държат на стратегическите отношения с Русия.
Пропагандната машина у нас работи на пълни обороти, за да внуши омраза към руското общество и как всяка българо-руска инициатива е данайски дар, дяволско зло, азиатщина, която ще разсърди Европа. В този случай те просто лъжат. А що се отнася до Европа и европейските политици, в Европейския съюз има мощна група от политически лица и граждани, които участват във всяка враждебна по отношение на Русия акция. Но също така мощна е групата от политически лица и граждани, патриоти на своите държави, които укрепват връзките с Руската федерация. Те съзнават, че без природните ресурси и без стратегически перспективни контакти с велика Русия, ЕС е обречен. Българската политика обаче обслужва русофобските задокеански и западноевропейски среди, а демагогства, че защитава общата политика на Европейския съюз и че я вълнуват българските национални интереси.
На мен ми се иска, на първо време, да престанем да просим милост от временните победители в историята, и в съответствие с историческата истина да заявим, че 9 септември действително е празник за част, за голяма част от българския народ, защото е донесъл свобода и възмогване на отечеството, добър жизнен стандарт на милиони граждани.
И второ, подъл е срамът на някои леви функционери от 45-годишния период на социализъм у нас. Има достатъчно силни аргументи, за да изпитваме национална гордост от прогреса, който България реализира през втората половина на 20 век. Поводи за самокритика – също.
Какво ни остава ли?
Да извлечем поуки! И нито да падаме по очи, нито да падаме на колени!

Нагоре
Съдържание на броя