"Нова Зора" - брой 20 - 26 май 2009 г.

Старинните часовникови кули на България
Георги АСЬОВ

В миналото часовниковите кули по нашите земи са били доста повече, но до наши дни са оцелели само около трийсетина (без да се броят кулите в Република Македония и в днешна Северна Гърция). Почти всички те са строени през XVIII-XIX век, но най-старите са се появили значително по-рано. Така например първото споменаване на подобно съоръжение на Сахат тепе в Пловдив е от 1623 г.
Разбира се, строителството на часовникови кули в добрата стара Европа, в това число и в България, не е случайно явление. И ето защо.
Средновековните европейци също делели денонощието на часове, но тяхното понятие за “час” било много по-различно от нашето. Часовете на прадедите ни, които в епохата на Първото българско царство, се наричали “години”, както е и до днес в Полша и Чехия, не били равни помежду си. Освен това те се местели напред-назад в рамките на денонощието според годишните сезони и църковните празници. Загрижени в най-голяма степен за вечния живот в отвъдното, някогашните европейци не ценели времето и затова не бързали за никъде. Именно това е една от причините за множеството им църковни празници, за поклонническите пътешествия до Божи гроб или кръстоносните походи.
С развитието на стоковото производство през XIV-XV в. обаче отношението към времето започнало да се променя. Да произведеш повече за по-малко време, да предложиш стоката си на пазара преди конкурентите и да спечелиш повече пари – ето основният двигател на така наречената “революция на времето” (доведена по-късно до абсурд от американското “времето е пари”). Тъкмо във връзка с новото, пазарно отношение към времето, по сградите на кметствата и църковните камбанарии в европейските градове започнали да монтират часовници. В началото механизмите били тежки и тромави гиганти, но в негласното състезание между градовете те все повече се усъвършенствали, за да се стигне накрая до двата големи шедьовъра – часовниците на Пражкото кметство (1410 г.) и на Страсбургската катедрала (1576 г.).
Поради огромното изоставане, предизвикано от турското “присъствие”, всички тия процеси навестили България, а и Балканите, значително по-късно. Първото селище, което се сдобило с часовникова кула, било Скопие - в ония времена процъфтяващ и многолюден и за западноевропейските представи град. Тя била построена през периода 1566-1573 г. на мястото на още по-стара отбранителна кула. Това означава, че е била първата часовникова кула в разпрострялата се на три континента Османска империя. Самият часовников механизъм бил турска военна плячка от унгарския град Сегед. Преданието гласи, че за да я направят по-здрава, скопяни забъркали в хоросана 60 хиляди яйца. Ала и това не я спасило от големия пожар при превземането на града от австрийците през 1689 г. и земетресението от 1963 г. Затова сегашната скопска кула не съвпада с първообраза си от XVI в. Часовникът например, докаран от Швейцария през Втората световна война, е подарен на града от германските войски.
Така или иначе от XVIII столетие нататък часовниковите кули започнали да никнат из българските занаятчийски и търговски селища като гъби след дъжд. Специално трябва да се отбележи, че турските бейове и паши, които били направо побъркани на тема стенни и настолни часовници, също подпомагали строежите на часовникови кули (за разлика от строителството на църкви например). Сред първите градове, в които затиктакали часовници, били Пещера, Етрополе, Шумен, Тетово, Карлово, Берковица, Разград, последвани от събратята си в Севлиево, Битоля, Гостивар, Габрово, Прилеп, Пазарджик, Златица, Етрополе, Свищов, Трявна, Троян, Неготино, Дупница, Ракитово, Бяла черква и т.н.
Предназначението им било чисто практическо – те трябвало да определят началото и края на работния ден. По този начин еснафските управи не допускали нечестна конкуренция чрез удължаване на работното време. Разбира се, използвали ги и като наблюдателници срещу пожар или нападение, особено в размирните години на кърджалийствотo. Много кули пострадали от пожари или други бедствия и били построени наново, най-вече през десетилетията преди Освобождението.
Градовете в Западна и Централна Европа монтирали часовниците по сградите на кметствата или на църковните камбанарии. Българите, които нямали подходящи обществени постройки, изграждали за тях нарочни кули. Едно от изключенията, които потвърждават правилото, е часовникът в Банско, който е на църковната камбанария. От друга страна, българските часовникови кули също не израствали от нищото – при тяхното изграждане майсторите изхождали от родната традиция. Часовникът в Дойран дори се намирал в крепостна кула от времето на Второто българско царство. И градът, и кулата, и часовникът му били унищожени през Първата световна война от англо-френските варвари.
Височината на оцелелите до наши дни часовникови кули на територията на съвременна България варира от 12 до 30 метра. Около половината от тази височина представлява каменна призма с размери от 4 на 4 до 5,60 на 5,60 м. Върху каменната призма дюлгерите вдигали останалите части – един или два ката с лека, най-често дървена конструкция, увенчани с островръх покрив. Именно при най-горните части старите майстори давали воля на въображението си, превръщайки творенията си в чудесни образци на архитектурата на своето време. Истинският чар на кулите обаче произтича от строгостта и чистотата на формите им, а не от пищни украси и излишества, с каквито едва ли биха се съгласили тогавашните пестеливи занаятчии и търговци, които плащали строежа. В такъв смисъл часовниковите кули носят в себе си и много от светогледа на тогавашния градски жител с неговата пестеливост и строг “пуритански” морал. Архитектурата винаги диша с дъха на времето, в което е създадена.
Що се отнася до часовниковите механизми, то повечето от тях се внасяли от Централна Европа (Унгария, Австрия, Чехия). По-късно на това поприще започнали да се изявяват и някои местни “сахатчии”, както наричали тогава часовникарите. Циферблатът, естествено, се появил много по-късно, докато първите часовникови механизми били свързани с камбани, чийто звън отбелязвал часовете. През 1828 г. един англичанин пише за часовниковата кула в Разград, че на камбаната й имало надпис на унгарски, който сочел, че е била отлята през 1731 г. в областта Банат, тогава в границите на Унгария.
В наши дни на повечето кули има съвременни часовници. И все пак тук-там още съществуват някои изпитани ветерани, които продължават да отмерват времето, без да се смущават много-много от високомерието, с което гледат на тях електронните им потомци.
Всяка часовникова кула е свързана с безброй нишки с живота на селището, в което се намира. За нея писаната история или местните хора разказват любопитни факти, случки и предания. Доста обрасла в подобни “подробности”, да речем, е кулата в Прилеп, града на Крали Марко. Тамошната, както я наричат, Саат кула, е построена през 1858 г. В нейния хоросан също са вложени камари яйца. Пускането и в “експлоатация” пък, на което присъствали руският и австрийският консул, били ознаменувани с всенародни тържества и извънреден панаир.
Прилепската Саат кула е висока 38,67 м и на върха си се отклонява от основата с цели 114 см (при допустими 12 см), което, естествено, навява и задължителните асоциации с Пиза. На кулата има надпис на арабски: “О, Господи, биенето на часовника невинаги означава времето. Той жали и охка за живота, който отминава”. Посланието, не ще и дума, е по философски мъдро. Но прилепчани открай време май предпочитат да се изразяват с по-земни метафори. Те сравняват кулата с щръкнало мъжко достойнство. И работата не е само в нейния твърде издължен силует. Чарът на метафората е и там, че кулата е любимо място за срещи на влюбените.

Нагоре
Съдържание на броя