"Нова Зора" - брой 20 - 26 май 2009 г.

Потребителят, който излапва империите
Алексей ТИХОНОВ

Световната криза възникна и затова, защото едни страни имаха възможност да потребяват повече, отколкото произвеждат. Разликата се покриваше от стоки и услуги отвън, които можеха да се внасят в държавата, без дори да се заплащат. Именно такъв обмен бе осигурен от съвременната система на международната търговия, в чиято основа е знаменитата теория за сравнителното предимство (theory of comparative advantage). Само че масираното развитие на външната търговия носи сериозна заплаха за големите икономики. Първата жертва бе Британската империя. Сега е ред на САЩ.
В центъра на теорията за конкурентното предимство е потребителят, който взема решение какви стоки и на каква цена ще купи. Всички други икономически институции на свой ред реагират на това решение. Международното разделение на труда бе резултат на конкуренцията. На едни държави им е по-изгодно да произвеждат едни стоки, а на други – други стоки. „Ако чужда държава може да ни снабдява с по-евтини стоки, значи трябва да купуваме тези стоки”. Най-простият пример е, когато южна страна, където растат банани, ги разменя например за клюква (северна боровинка), която расте в изобилие в друга, безусловно северна държава. Така поставен, въпросът не поражда никакви други въпроси от рода на защо има външна търговия. И нима някой може да си помисли да отглежда банани на север, а клюква – на юг? Излишно губене на време и сили. Само че тук се сблъскваме с много частен случай от теорията на сравнителното предимство, а именно – с абсолютното преимущество на две държави. Тези предимства се определят нагледно и просто с климатичните особености.
Теорията започва да звучи съвсем различно, когато една държава си разменя с друга компютри срещу нефт. Веднага възниква въпросът – а какво ни пречи да се научим сами да произвеждаме компютри? Нефтът може да го запазим и за следващите поколения, които ще се разпореждат по-ефективно с него.
Законодателно закрепеното неравенство
Явно или неявно, но поколения държавници и учени, още от средновековието, разсъждават върху основанията на теорията за предимството. И като резултат, никой не се чуди, че Навигационният акт, приет от Британския парламент през 1651 г., жестоко пресича използването на чужди кораби за доставка на стоки от колониите в Британия. Системата за ограничаване на превозването била отменена през 1849 г. като неефективна. Вярно, че тогава Британия била империя, в която „слънцето никога не залязва”, нейната мощ осигурявал най-съвършеният и многоброен военен флот. И тъкмо в този момент парламентаристите се сетили за интересите на потребителя. Те отменили драконовските Хлебни закони, които облагали с данъци вноса на евтина царевица от Америка. Карл Маркс нарекъл тази дата триумф на свободната търговия. Хлебните закони действали в периода 1815-1846 г. Те определяли тарифите при внос на всички зърнени култури в Британската империя. На английски език името на закона е Corn Laws („царевични закони”), което много по-точно отразява действителността. Законът предвиждал меко снижаване на вносното мито, което завършило едва около 1850 г. Така едва към средата на 19 век великата и ужасна Британска империя – работилницата на света, контролираща до момента по-голямата част от земното кълбо, се осмелила да отмени вносното мито за зърнените култури.
Британският парламент въвежда Хлебните закони от 1815 г., но все пак не той е изобретил вносните мита. Те се раждат с появата на държавата, но изпълняват съвсем друга функция – данъчна. Таксите се събирали леко. Затова именно правото да се събират такси, се разглежда като първия признак на самостоятелната държава. Обаче Хлебните закони не преследват данъчни цели. Можем да ги смятаме за първия акт на макроикономическо регулиране. Британските парламентаристи защитавали благополучието на своите земеделци, които не можели да се конкурират с продукцията, идваща от САЩ на по-ниски цени. Ролята на земеделци по това време била отредена на ленд-лордовете, които по такъв начин се лишавали от част от своите доходи, нещо неприемливо за Британия от началото на 19 век. И съвсем нормално за средата на столетието. И както често става, ролята на потърпевшия била предвидена за обикновения британски народ. Цените на зърното след въвеждане на таксите се повишили и започнали народни въстания. След отмяната на законите цените хлебното зърно се понижили и никога повече не стигнали предишните нива.
В парламентарните дебати за Хлебните закони взел участие знаменитият икономист Дейвид Рикардо, който се увлякъл по икономиката в съвсем зряла възраст и написал първата си професионална работа на 37 години. Именно Рикардо се смята за автор на теорията, че всяка държава е длъжна да произвежда и изнася онова, което умее да прави по-добре от другите и да купува всичко останало (теория за сравнителното предимство, което може да е изгодно в търговията дори и когато няма абсолютно предимство, б.пр.). В действителност Рикардо никога не е говорил за такива неща, до подобна гледна точка е най-близко Адам Смит, който много преди Рикардо, в „Богатството на нацията”, изразил пределно ясната мисъл – „Ако чужда държава може да ни снабдява с по-евтини стоки, отколкото нашите, трябва да ги купуваме от нея”. После направил уговорката, че част от продукцията все пак трябва „сами да произвеждаме”. Но това не променя същността. „Всекиму своето” – примерно така може да се формулира същността на тази теория.
От какво се обуславят абсолютните преимущества? Най-често се посочват особеностите на климата, образованието, трудовите навици на населението и други производствени фактори. Тъкмо в подобна простичка постановка е популярна днес в Русия теорията за сравнителното предимство. Харесвят я привържениците на енергийната дипломация (политически натиск върху купувачите на руски ресурси), харесват я и критиците на „ресурсното проклятие”, което пречи да се развива иновационна икономика. Своеобразната „точка на минимума” в прилагането на теорията към нашата страна настъпи в края на 20 век, тогава влиятелното издание „Форийн афеърс” нарече руската икономика ”виртуална”. Авторите на статията обясняваха, че руската преработвателна промишленост в действителност „похабява” добрите природни ресурси и така унищожава националните конкурентни предимства. На практика това мнение почти никак не се различава от популярния виц от късния съветски период – един японски турист съветва руските граждани да наблегнат на производството на деца, които са безупречни, а при това нищо не се пипа с ръце...
Теоретиците срещу практиците
Още по времето на отмяната на Хлебните закони Адам Смит и Дейвид Рикардо напълно доказаха безперспективността на държавните мерки за ограничаване на свободното движение на стоки. Още тогава е ясно, че съвременната икономика не бива да се развива за сметка на потребителя. Свободната търговия навсякъде и винаги способства за рационално разпределение на всички налични ресурси и конкурентни предимства. Проблемът е само в това, че на практика нито една държава не се осмели да използва тази правилна теория. Всички – от САЩ и Германия до страните от Югоизточна Азия, - през 20 век заложиха на стратегия за развитие, която предполага ограничаване на вноса и поощряване на износа на стоки и услуги. Достигайки определено ниво на развитие, много държави се отказваха от стратегическото развитие и се обръщаха с лице към своите потребители. В такъв етап националната индустрия, по правило, вече е отскочила доста високо и може свободно да се конкурира с вноса. Държавите започват да следват теорията за относителното предимство едва когато станат много силни в икономическо и политическо отношение. Затова и основното предимство на развитите държави днес се крие във възможността да се откажат от търговски баланс – например един и същ обем внос и износ на стоки и услуги. В крайна сметка по-голямата част от приходите си остава в страната вносител под форма на инвестиция. Ако успее да осигури такъв икономически ред, правителството вече може да е спокойно за правото на избор на националния потребител.
В случая с Британската империя този ред има откровено колониален характер. Днес съществуват други, „по-цивилизовани” механизми.
Смъртта на потребителя
Реалният проблем за голямата икономика обаче не е теорията на абсолютните или относителни предимства. Както се изяснява още през 20 век, въпреки очевидните предимства, масираното развитие на външната търговия (както износа, така и вноса) съдържа огромни заплахи за големите икономики. Но за това не пишат нито Смит, нито Рикардо, защото търговията сама по себе си (или ако използваме по-широкия термин – сфера на разпределение) тогава не се е разглеждала като самостоятелен сектор на икономиката.
Ситуацията започва да се променя още в края на 19 век, когато първата вълна на глобализацията поражда формиране на мощен търговско-финансов комплекс. Неговата дейност се синхронизира не с ритъма на националната икономика, а с циклите на стоковата конюнктура. Британия е първата жертва на тази тенденция. Днес на мястото на някогашните световни фабрики работят световни финансови и търговски центрове. Тази вълна засегна и СССР. Активното участие на страната в световната търговия с ресурси в началото на 70-те години на 20 век, естествено, повиши общото ниво на потребление. Обаче изчезна импулсът за вътрешното развитие. Но пък се активизираха опитите за използване на инструментите на газовата, нефтената и т.н. дипломация. Същевременно в страната се появи достатъчно мощна прослойка хора, които живееха по законите на международната търговия и които внасяха в бюджета валута от търговията с ресурси. Но на тях не им харесваше, че нямат политическа власт. Затова можем да смятаме, че те бяха сред хората, способствали за рухването на СССР. Най-сериозната жертва на реализирането на конкурентните предимства в сферата на разпределението може да стане и най-мощната до неотдавна икономическа империя – САЩ.
Както сочи опитът на Британската империя и както се вижда от американския опит в наши дни, пълната свобода на избор за „имперския потребител” може да доведе до гибел самата империя. Огромният поток от стоки и капитали обуславя хипертрофирано развитие на финансово-търговската система. Всъщност именно тя се превръща в основното конкурентно предимство на страната. В този сектор – буквално според теорията на Рикардо – нахлува най-квалифицираната работна сила. Другите сектори губят досегашното си преимущество и в резултат центърът на власт, а значи и свободата на потребителя, може да се премести в друга страна. Засега това място е вакантно, но определено може да се каже, че днес сме свидетели на последното действие от реализирането на сценария за конкурентните предимства.

Нагоре
Съдържание на броя