"Нова Зора" - брой 20 - 26 май 2009 г.

Моето си е мое, чуждото е общо!
Проф. Димитър ОВЧАРОВ

В ранната утрин на 18 април Българското национално радио разпространи новината: открит е похитителят и присвоеният от него екземпляр на “Рибния буквар” на Петър Берон от Карловския исторически музей. Разказана накратко, историята е такава: някакъв собственик на антикварен магазин, получил доверието на музейните сътрудници за достъп до музейните колекции, отмъква ценната вещ, заменя я с добре направено копие и я продава на колекционер в съседен град. Не е ясно как полицията разплита тази нечиста афера, но това не е най-важното. Кражби от българските музеи са ставали не една и две, ще стават и в бъдеще. В случая обаче са характерни и показателни две неща – откраднат е експонат не от злато или сребро, нямащ също така художествена стойност, но който притежава несъмнена висока историческа цена и след това е продаден на някакъв колекционер. Най-елементарният извод, който може да се направи е, че интересът към националните паметници на културата се разширява, от една страна, и че той е свързан преди всичко с неимоверното разрастване на колекционерското внимание и активност.

Споменатата криминална случка ме заинтригува, защото потвърди моите заключения, направени преди време на страниците на печата (в. “Дума”, 23.03.2006 “Осребряват наследството”). А това ме подтикна да взема отново думата по въпроса за опазването на художественото и историческо богатство на нашите земи, тъй като се бях отказал от участие в полемиката по подготвяния закон. А тази полемика беше бурна, водеше се преди приемането му от Народното събрание, особено се засили преди подписването му от президента на Републиката, не стихва и до днес.
Безспорно е, че законът не е съвършен, но аз бих искал някой да ми покаже съвършен закон. Важното е, че той беше крачка напред в сравнение с безнадеждно остарелия стар закон. Спорът, с по-малка или по-голяма сила, се водеше по различни проблеми, но особено силно се развихри в две направления: какви са средствата за борба с иманярството и какви са правилата за създаване и статут на частните колекции.
В посочената по-горе моя статия очертах схемата на “приватизиране”, т.е. разграбване на националното наследство. Тя се осъществява по линията иманярство–колекционерство и най-често се допълва от чевръсти посредници. Посочих чрез редица примери, че връзката на иманярството с колекционерството е пряка и неоспорима. Защото първото е предпоставката за появата, съществуването и развитието на колекционерството, а то от своя страна, създава условия за подхранване на иманярската стихия. Така се нанасят огромни поражения и се засягат обществените интереси. За жалост новият закон оставя отворени вратички за запазване на тази схема, въпреки въвеждането на някои ограничения. Но дори и те не задоволяват привържениците на колекционерската страст.
В насоченото против закона протестно писмо до президента един от основните въпроси е свързан със защитата на частните колекции. Затова не е чудно, че сред подписалите го стоят имената именно на крупни колекционери като Боян Радев, Димитър Иванов и др., както и такива на известни интелектуалци, както можем да се досетим, имащи някакви преки или косвени връзки с колекционерите. В интерес на истината в това писмо няма подписи на дребни и незначителни колекционери. Следователно необходимо е да се изяснят няколко въпроса: кой има възможност да създава богати колекции; откъде идват средствата за тяхното попълване; откъде постъпват уникалните експонати в тях, каква е съдбата на тези изключителни сбирки?
На първите въпроси отговор може да се получи от една скандална статия във в. “Шоу” (14-20 март 2009). В нея подробно и детайлно са посочени имената на Васил Божков, определен като най-богатият българин, братя Бобокови, русенски петролни богаташи, Димитър Иванов, който се запалва по колекционерството тогава, когато е имал за задача да залавя иманяри, като служител на Държавна сигурност (?), Христо Ковачки, енергиен олигарх. Отбелязва се, че само сбирките на първите двама са на обща стойност 200 милиона евро (тази на Божков – 120, а на Бобокови – 80). Всеки може да се запита кой в краткия исторически срок от 20 демократични години би могъл да натрупа такива богатства, за да придобива историко-художествени ценности, за каквито обикновените средностатистически граждани на републиката не могат да помислят и мечтаят. И да не може да си отговори, но да се досеща за действия, излизащи извън законови и морални рамки. И да се двоуми докъде стигат финансовите възможности на милионерите.
В тази връзка може да се посочи интересен пример. В края на месец април органите на МВР разкриха поредната иманярска мафия. При направените обиски бяха намерени и иззети археологически паметници, оценени от специалистите на няколко милиона лева. Безспорно точна оценка никога не би могла да бъде дадена и съгласувана със значението, което тези находки имат. Всичко открито било предадено на Националния исторически музей и е предизвикало реакцията на неговия директор Божидар Димитров, който заявил, че българските музеи се обогатяват с експонати, дошли от такива акции, докато богатите нашенски колекционери ги добиват с влагането на огромни финансови средства. Много вярно заключение! Само е чудно защо е произнесено от музеен шеф, който впрочем се отнася благосклонно към другата мафия – колекционерската. Защото, ако споменатите културноисторически ценности не бяха открити от държавните органи, те, или голяма част от тях, щяха да попаднат в частни ръце, или да станат достояние на чуждестранни колекционери.
Още по-ярко проличава неравностойното положение на държавните музеи спрямо могъщите и вездесъщи колекционери. В пресата се появи откровението на иманяра Димитър Тончев, който разказва, че предложил един печат на древен тракийски владетел на Хасковския музей и там му определили за откупка 30 лв. В същото време небезизвестният колекционер Императора му давал 2000 лв., а той го продал за 4000 лв. Не казва обаче кому го е продал, но не е трудно да се досетим, че изключителната историческа вещ е попаднала в колекцията на човек, който е разполагал с такава сума.
За никого не е тайна, че в сбирките на крупните колекционери има експонати с много висока културноисторическа стойност. Да споменем само позлатения бронзов меч, златната погребална маска и венец (Васил Божков), единственият на Балканите стъклен ритон от римската епоха (братя Бобокови) и т.н. Всички тези антики се добиват лесно, за което откровено ни разказва Димитър Иванов. Когато се разчуло, че събира и купува стари предмети, при него започват да идват “различни хора: и иманяри, и музейни работници, всякакви, които са склонни към...”. Много показателно е многоточието, след което може лесно да се допълни “към престъпност”. Едва ли може по-релефно и по-ясно да се очертае престъпната връзка между колекционери и донори, които – никой не може да се съмнява – разграбват могили, селища, некрополи или пък ограбват музейните колекции. И това става със съучастието на богатите колекционери, въпреки че и в стария, и в новия закон за културноисторическото наследство е заявено: всички предмети с историческа и художествена стойност, намерени в земята, са народно достояние и собственост на държавата.
По време на дебата в Народното събрание, за да се опази народното имущество, но и да не се накърнят “правата” на досегашните частни притежатели (сиреч собственици), законодателите измислиха чудноватото определение “държатели” (на културни паметници). И за да оправдаят тази дивотия потърсиха различни смехотворни условия за това. А на мен цялата история прилича на следното: постави в устата на един пес една хубава и тлъста мръвка и му поръчай да я пази от посегателства. И най-щуравият от нас ще се досети как тя ще бъде опазена...
И най-сетне се появява въпросът – как ще станат достояние на гражданите тези исторически богатства, които всъщност им принадлежат. Допуска се създаването на частни музеи, без да се осъзнае, че така историческите находки ще се разпилеят на много места и няма да може да се очертае единният исторически процес, грижата за тях няма да бъде качествена както в реставраторските ателиета на музеите. Допуска се частните колекционери да гостуват на държавните музеи, но само ако пожелаят това и с каквито експонати искат, което е недопустимо, ненаучно и нецелесъобразно. И в тази връзка трябва да си припомним думите на президента Георги Първанов: “Културноисторическото ни наследство е национален ресурс, който е невъзстановим. По отношение на опазването му трябва да провеждаме максимално рестриктивна политика”.
Щом това е така, откритите и откривани в бъдеще исторически находки трябва да се съхраняват в държавните учреждения, където ще бъдат надеждно опазвани и предоставяни на общественото внимание. Защото те наистина са национален ресурс. И тогава няма да бъде валидна дядовската мъдрост: моето си е мое, чуждото е общо.

Нагоре
Съдържание на броя