"Нова Зора" - брой 19 - 19 май 2009 г.

Ролята на Руската православна църква
за победата в Отечествената война
Мариана АНГЕЛОВА

Снимката на българската делегация с Негово Светейшество Кирил, патриарх на Москва и цяла Русия (в. ”Нова Зора”, бр.17, т.г.) ме върна към случка отпреди 65 години. Тя се е запечатала в детската ми памет и е поставяла пред мен въпроси, чийто отговор търсех с времето. Нали все ни се изтъкваше, че “религията е опиум за народа”; после, след 1989 г., бяха изнесени цифри и данни за погромите над Руската православна църква в бившия СССР. Докъде стигаше истината?
След зачестилите американски бомбардировки над София се евакуирахме в село Панчарево. Майка ми, магистър-фармацевт, бе и служител, и управител на единствената Общинска аптека, живеехме в задната й стаичка. Един ден в аптеката нахълта група съветски войници, въоръжени, мургави, с широки лица и леко дръпнати очи. Като видяха надписите “Venena A”, “Venena B” (“Отрови I група” и “Отрови II група), както и всичките буркани и шишета по рафтовете, изписани на латински, започнаха да викат: “Фашисты, фашисты”. Майка ми нямаше как да им обясни, че така е възприето да се пише във фармацевтичната практика. Таман се чудехме какво да правим, и влезе синеок, рус, по-висш чин – офицер, представи се за “врач” (лекар) на разквартируваното близо до село Герман съветско поделение. Нарече майка ми “колега”, обясни нещо на войниците и атмосферата се успокои. Родителите ми, знаейки, че руснаците са източноправославни, намериха лекаря и го поканиха за Бъдни вечер (срещу 6 януари 1945 г.) у нас. Той прие поканата. На стената на стаичката ни бе закачена икона на Света Богородица. Като я видя, офицерът се прекръсти и за секунда сведе глава. После разбрахме, че и в дома му имало такава икона и семейството се молело пред нея. Естествено, никой не отвори дума за “безбожието”, налагано от съветската власт.
Все съм се питала как е оцеляла Руската православна църква след всичките репресии – разрушени храмове, избити и зазидани свещеници и енориаши, за каквито писаха след промените у нас. Обърнах внимание на съобщението за възстановяване чрез дарения и доброволен труд на московската църква “Христос Спасител” в началото на перестройката. Не знам дали временно или въобще отмениха обявените преди 3 седмици в програмата на Руския културно-информационен център прожекции на два документални филма за ролята на РПЦ в Отечествената война и победата на 9 май, но реших да потърся и, за щастие, намерих в библиотеките исторически свидетелства относно мястото на РПЦ в тези най-тежки за руския/съветски народ времена: издания на руски и български от 1945 г. Българската книга “Руската Православна Църква в Отечествената война” със стар правопис, в тираж 5000 бр. има предговор от Екзарх Стефан I, тогава начело на Българската православна църква; съдържа 16 послания от московския митрополит Сергий, патриаршески местоблюстител (по-после и патриарх) “До пастирите и паството на Великая Рус”, две съборни определения по делата на двама провинили се висши клирици, три послания на Сергий Московски и митрополит Николай Киевски до християните в други (извън СССР) страни, четири послания на Ленинградския митрополит Алексей, телеграми на споменатите митрополити до Сталин и неговите отговори.
Екзарх Стефан пише: “Не е тайна, че преди войната имаше какво да се желае за подобряване отношенията между съветската власт и РПЦ. Властта подозираше Църквата в контрареволюционни замисли. Поводът бяха постъпките на някои йерарси, свещенослужители и вярващи; затова Съветите се отрекоха от сътрудничество с Църквата. Тя, от своя страна, усещаше наказателната ръка на властта и не я виждаше милваща и благосклонна”. Това отношение на съветската власт обаче не променя същността на РПЦ, нито я отклонява от завещания й път. Църквата не престава да се моли за победа на съветската власт, да служи на Бога, на своя народ и родина, да насажда в сърцата на пасомите ония високоблагородни християнски и социално-човешки добродетели, които трябва да отличават и украсяват свободния човек-гражданин. И върши това си голямо дело тихо и незабелязано за страничното око. Когато на руска територия започва войната – безпримерна по напрежение и с ужасяващи разрушения, за всички става очевидно материнското закрилничество на Църквата и нейната огромна творческа и духовна сила.
Още от древни времена РПЦ е служела на руската държава, особено в трудни за нея моменти. Русия дължи много за своето спасение от татарско иго на преподобния Сергий Радонежки (14 в.), благословил княз Дмитрий Донски. Троицко-Сергиевската лавра задържа със стените си цели 16 месеца (1608 г.) нашествието на войските на поляците Сапета и Лисовски. Патриарх Хермоген заплаща с живота си (гладна смърт в 1612 г.) непоклатимата твърдост за отстояване руската държавна независимост. През 1914-1917 г. хиляди военни свещеници споделят с войниците несгодите и опасностите на войната и геройски загиват на бранното поле.
РПЦ е служела на своя народ по наставлението: “Който не се грижи за своите си, той се е отрекъл от вярата си и е по-лош от неверник”.
Още в първия ден на Отечествената война (22 юни 1941 г.) митрополит Сергий се обръща с послание, в което изразява вяра, че “с Божията помощ руският народ ще победи” и го призовава към “общонароден подвиг с небесно покровителство”. Той прозира природата на фашизма и замислите на нацистите и в друго послание (24 ноември 1941 г.) пише: “Лютият враг Хитлер гони не само християнството, а иска да изтреби и славянските народи”. Главата на РПЦ приканва към “щедри пожертвувания за армията” и напомня на “всички руси, че Съветите възглавяват руската национална държава и се борят за нейното световно и международно значение”.
Ленинградският митрополит Алексей остава неотлъчно през близо трите години на обсадата на града с паството си и го окуражава: “Нашият град се намира в особено трудни условия, но ние твърдо вярваме, че той е пазен и закрилян от Божията майка и от небесното представителство на неговия покровител св. Ал. Невски”. Посланието е адресирано до паството в Ленинградска област, включително до местата под неприятелска власт и започва с могъщото “Христос Возкресе!”
Киевският митрополит Николай благославя “подвизите на партизаните в окупираните украински земи”.
Руският народ се отзовава на призивите на тримата светлейши митрополити. Събраните чрез Църквата помощи в Ленинград възлизат на 5,5 милиона рубли, тези в град Горки (Нижни Новгород) – над 4 милиона, в град Куйбишев (Самара) – на повече от 2 милиона. Висшето духовенство – архиепископите, даряват скъпоценните си митри. Елоховският храм в Москва жертва 300 000 рубли, неговият предстоятел о. Колчицкий – 100 000 рубли; о. Шубин от Кунгурски район – също 100 000 рубли. Онези, които нямали пари, давали личните си златни и сребърни вещи. В един ленинградски храм неизвестен богомолец сложил до иконата на свети Николай пакет със 150 златни десетрублеви монети, както и дореволюционни червонци. От 9 декември 1942 г. до 1 април 1943 г. събраните от РПЦ дарения възлизат на повече от 7 милиарда рубли. Червената армия почувствала осезателно сигурния и единодушен тил. По всички градове и села на необятната страна в православните храмове се възнасят молитви за победа, на всяко богослужение биват събирани и средства за отбраната, за отглеждане на деца, чиито родители са заминали или загинали на фронта. През годините на Отечествената война руските митрополити не са пропуснали нито едно Рождество Христово или Възкресение, без да се обърнат към вярващите. В послание от 23 април 1943 г. се казва: “Нас ни ободряват епичните подвизи на Червената армия. Тази година богомолците събраха над 8 милиона рубли със специално предназначение – да се построи танкова колона “Димитрий Донски”. Очаква ни победа!”
В лицето на митрополит Сергий РПЦ се обръща към християните (както ги назовава) в Югославия, Чехословакия, Елада, Румъния, Литва, Латвия, Естония и др., а също и към православните, намиращи се в завзетите от нацистите зони. В обръщението към румънската армия четем: “Ваш войнишки и християнски дълг не е да мрете за немците. Ваш християнски дълг е незабавно да напуснете немските редове и да минете на руска страна”. Силни думи!
Не можем да отминем факта, че някои от висшия църковен клир (между тях епископ Поликарп Сикорский) се противопоставили на подкрепата на РПЦ за съветската власт. Светият Синод ги отлъчва.
Какво е било отношението на Българската православна църква към Втората световна война? Вероятно и там е имало разногласия за пътя, по който да поеме България. Направи ми впечатление статия в бр. 3 на в. “Народен пастир”, орган на Свещеническия съюз (1945 г.): “Нека не забравяме - пише там, - че източноправославната вяра, която е запазила най-жив и непокътнат комунизма на първите Отци, има и днес големи заслуги в борбата срещу тевтонския нашественик. Нека не забравяме, че в онези кошмарни дни, когато националсоциализмът бе оставен полуофициално на мястото на християнството чрез религията на германския Тор и Один и войнстващата религия на Валхала, православната църква на СССР, проповядвайки свещена Отечествена война срещу окупатори, стопявайки леда на равнодушието, преодолявайки точката на замръзване и тесногръдото доктринерство, се оказа един от най-близките сътрудници на Червената армия в борбата за победа”.
Сега чувам нападки предимно от млади свещенослужители срещу патриарх Максим – “предал” бил БПЦ на комунистите. Личното ми мнение е, че да преведеш Православието през онези 55 години на бурни идеологически пороища и на съвсем не ласкателно отношение на властта към църквата, е проява на далновидност и мъдрост, достойни за уважение.

Нагоре
Съдържание на броя