"Нова Зора" - брой 19 - 19 май 2009 г.

Набуко или размисъл върху една предизвестена смърт
Георги ПОПОВ

“Набуко” всъщност е опера на Джузепе Верди. Но не за това галещо ухото произведение на известния автор ще стане дума, а за един пациент в клинична смърт, явяващ се по някакво странно съвпадение едноименник на операта.
Спомням си, че в началото на годината един виден чешки политик беше казал, че поемането на председателството на Европейския съюз от Чехия за първите 6 месеца на 2009 г. започнало с две големи „г”: войната за газа и войната в Газа.
В този ред на мисли, опитът за реанимация на проекта “Набуко”, станал отново актуален и така обширно обсъждан на различни политически нива и в медиите напоследък, бе провокиран именно от газовата война между Русия и Украйна3 през студения януари на 2009 г. Една война, в която ЕС се превърна в безпомощен заложник на тези две страни и в която пострада най-вече България. Но защо все пак Набуко?

Идеята за създаването на проекта “Набуко” във вече далечната 2002 г. принадлежи на австрийската петролна компания OMV. Смисълът на предприятието е да се диверсифицират доставките на газ към ЕС, като заедно с това се намали зависимостта му от руски газ, доставян от монополиста “Газпром”. САЩ също се явяват ярък привърженик на строителството на “Набуко”, доколкото един зависим от руската газ ЕС би бил ненадежден партньор в провеждането на външната им политика.
За целта е създаден консорциум от компании4, между които българската “Булгаргаз” (прави впечатление, че този консорциум се състои единствено от представители на държави, потребителки на газ, както и негови транзитьори, но отсъстват самите страни доставчици на газ). Стойността на проекта към днешна дата се изчислява в рамките на 8 млрд. евро (при първоначална стойност около 4.5 млрд. евро през 2006 г.), а тръбите - с обща дължина около 3.300-3.500 км - трябва да преминават през територията на Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия, като оттам продължават към крайните средно- и западноевропейски потребители. Самият проект би следвало да започне да функционира към 2013-2015г. За първоначални потенциални доставчици пък бяха идентифицирани страни като Иран (притежаващ около 18-20% от световните запаси на газ), Азербайджан и Средноазиатските републики.
Но “Набуко” - който се очаква да има стратегическа роля за пострадалия от руско-украинската газова война ЕС, нервно търсещ нови източници на снабдяване - освен форма, т.е. инфраструктура, тръби и прочие технологии, трябва да има и съдържание. Т.е. газ. И двете неща са взаимно свързани, защото инвестициите на държавите и на частните корпорации трябва да се оправдаят, а именно доходите от вложенията им следва да са прим на степен. Съвсем отделен въпрос е доколко държава или група държави биха се ангажирали с такива рискови инвестиции. Икономическата логика би трябвало да сочи, че ще има вложения в инфраструктура, ако има газ, който да преминава през тях. Всъщност едно много добро определение за проекта “Набуко” прочетох в електронното издание на The Sofia Echo5: “…Това е опит за обратна инженерска практика в развитието на тръбопроводите… Проблемът е, че преди държавите да инвестират милиарди в комплексна тръбопроводна мрежа и инсталации, те първо трябва да намерят ресурсите, или в този конкретен случай - газ - и едва тогава строят тръбопроводите. Набуко обаче представлява обратното…”.
Накратко казано, философията на “Набуко” може да се дефинира като строителство на тръбопроводи през споменатите територии… и точно тук започва същността на нашия размисъл, тъй като се оказва, че за “Набуко” засега газ няма - нито от Иран (не иска), нито от Азербайджан (не може сам), нито от Средноазиатските републики (приемат други предложения). Дори да се осигури газ, той ще е в недостатъчно количество за целите на проекта. Какъв смисъл има тогава да се строи “Набуко”? Доколко инициативата ще оправдае капиталовложенията? Четох преди години в една книга, че не е задължително въпросите да имат смисъл. Това се отнася само за отговорите.
Като отправна точка нека първо си припомним, че основателите на “Набуко” първоначално са възнамерявали да използват именно Иран като източник за напълването на тръбите с газ. Да си припомним и че на територията на страната се намират около 20% от световните газови залежи. По политически причини обаче, главно свързани с развитието на иранската ядрена програма и отказа на Иран за прекратяване на обогатяването на уран, ЕС и САЩ замразиха до голяма степен отношенията с тази държава и предприеха в рамките на ООН през 2008 г. редица опити за икономически и политически санкции срещу нея.
В много случаи обаче Русия (както и Китай) блокира предлаганите мерки в рамките на Съвета за сигурност на ООН. Наистина странно поведение на една голяма и могъща държава, стремяща се да бъде част от международната демократична общност, освен ако не приемем допускането, че срещу ангажимента за защита на интересите му в ООН от Москва Иран благосклонно ще отвърне погледа си от Запад на Изток. Което всъщност се и случва.
Индия, Пакистан, Китай, евентуално в бъдеще Япония, както и други азиатски страни са не по-малко предпочитаеми, платежоспособни и надеждни дестинации за газ (и нефт), за разлика от партньорите в ЕС, които налагат санцкии и ембарго.
Ето как става невъзможна реализацията на първоначалните газотранспортни проекти на ЕС с Иран и конкретно проекта “Набуко”. Между другото, все повече западни компании напускат пазара на Иран, а на тяхно място идват руски6. Наистина, встъпването на Барак Обама като 44-ти президент на САЩ носи известни надежди, свързани с промяната на политиката на САЩ спрямо Иран, което от своя страна значително би увеличило шансовете на проекта “Набуко”. Доколко обаче тези очаквания са основателни, ще покаже бъдещето, а дотогава трябва да помним, че във външната политика на САЩ резки завои рядко се случват.
Азербайджан, чиито газови залежи се изчисляват в размер на около 2 трилиона куб. м газ (сам нуждаейки се от 5 млрд. куб. м годишно) и който след руско-украинската газова война се превърна в обект на усилено ухажване, е друга възможност за разнообразяване на газовите доставки за редица страни от ЕС. Тук обаче възникват две трудности. Първата е, че Азербайджан не притежава физическата мощност и не поема твърди ангажименти за захранване на “Набуко”, проектиран за транзит на 30 млрд. куб. м газ годишно към ЕС, при необходимост от около 600 млрд. куб. м газ годишно7 - с тенденция да се увеличават.
Втората трудност се състои в това, че Азербайджан и Русия са твърде политически сродни, а руското икономическо лоби в страната е силно. В една публикация на вестник The Times от 2008 г. се споменава, че руснаците раздавали подкупи в Баку само и само Азербайджан да се оттегли от “Набуко”. Не е известна истинността на това твърдение, но заявленията на президента Илхам Алиев през последната година относно съмненията в ефективността на проекта и възможностите за осигуряване на достатъчно количество газ за напълване на тръбите са твърде еднозначни за съдбата на “Набуко”. Както и за разколебаване на потенциалните инвеститори от ЕС. Напоследък се наблюдават изявления на г-н Алиев и в подкрепа на проекта, но те изглежда имат все още повече политическо, отколкото икономическо съдържание.
Впрочем през юни 2008 г. “Газпром” представи на Азербайджан оферта за изкупуване на неговата газ по международни цени. Руснаците жестоко се конкурират на азербайджанския пазар и са готови да купуват цялата газ, която Азербайджан може да продаде, още повече, че разполагат с необходимата за това инфраструктура. За разлика от “Газпром”, ЕС все още не е отправял към Баку конкретни предложения, подкрепени с конкретни цифри за цената на газа. Което от само себе си поставя въпроса дали така Азербайджан няма да избере руската оферта, предпочитайки да играе на сигурно.
Независимо че самият Азербайджан се опитва да бъде конкурент на “Газпром” на Кавказкия газов пазар, Москва би могла да се възползва и от рисковата карта Нагорни Карабах - тази дълго оспорвана между Армения и Азербайджан територия - като коз за пренасочване на газопотока през руска територия. И ако наистина Баку бъде уверен в твърдата подкрепа на Москва за решаването на спорния въпрос, ние не трябва да имаме никакво съмнение за позицията на Азербайджан дали трябва да отделя газ за “Набуко”, или не.
Всъщност ако и да приемем, че всичко мине гладко и “Набуко” тръгне, съществува идеята - в случай на необходимост - Русия да захранва “Набуко” през Азербайджан и Грузия (чиято територия след петдневната й война с Русия през август 2008 г. стана непривлекателна за инвеститорите). Но в такъв случай за каква диверсификация може да става дума?
Средноазиатските държави - Казахстан, Узбекистан, Киргизия, Таджикистан, Туркмения - са сред последните крупни източници, които могат да предоставят газ за “Набуко”. Но тази ниша е вече почти изцяло заета от “Газпром”.
Наред с традиционните си приятелски връзки с Русия, тези страни имат такива отношения в сферата на енергетиката и конкретно в газовата промишленост, които могат да бъдат определени като относително безоблачни. От началото на 2009 г. те сключиха с нея договори за продажба на газ по международни пазарни цени и изгодни за тях условия, а транзитът на газ от и към Русия се облекчава от общата им газопреносна система, където вече не се налагат някакви сериозни инвестиции. За разлика от такива, които ще бъдат необходими при свързването на националните им мрежи с тази на “Набуко”. Остава отворен още и въпросът за конкурентната цена, която страните от ЕС биха предложили на някои средноазиатски републики, като Туркмения да кажем, за стойността на газа и транзитирането му до техните територии.
В този ред на мисли следва да се има предвид, че “Газпром” - поради естественото си (относително) монополно положение, развита газопреносна мрежа и до голяма степен възвърнати инвестиции - ще се опитва да предлага все по-ниски цени за крайните потребители, отколкото неговите бъдещи конкуренти, които тепърва ще трябва да инвестират и тепърва да очакват възвръщаемост на капиталовложенията си.
Узбекистан например, към момента, продава газта си изключително и само на Русия (по 326 щ.д. за 1 000 куб. м към януари 2009 г.). Независимо от ходатайството на президента Първанов (при посещението си в Узбекистан през ноември 2008 г.) пред Ислам Каримов да осигури газ за “Набуко” в обход на Русия8. И без да се интересува на кого после Русия препродава този газ и на каква цена.
В процес на изпълнение е съвместният проект между Русия, Казахстан и Туркмения (която е главният потенциален източник на газ с достатъчно капацитет за “Набуко”) за строителството на Прикаспийския газопровод9, което трябва да приключи през 2010 г. Той ще бъде прокаран по източния бряг на Каспийско море, ще има капацитет от 20 млрд. куб. м газ годишно и ще свързва директно газопреносната мрежа на Туркмения с тази на Русия. Което от своя страна за пореден път поставя под въпрос смисъла на алтернативния проект “Набуко”, тъй като не е известно доколко на Туркмения ще й стигнат възможностите.
И не на последно място, Прикаспийският газопровод може да се окаже една бъдеща, но напълно реална, перспектива за Иран да свърже своята мрежа с тази на Туркмения, което ще създаде предпоставка за безпрепятствено доставяне на ирански газ в Европа. Използвайки по-дълъг маршрут наистина, но от друга страна, заобикаляйки Турция, която евентуално не би пропуснала да използва проекта “Набуко” като заложник за защита на интересите си.
Подобна възможност стана очевидна след като на посещението си в Брюксел през януари 2009 г. турският министър-председател Реджеп Ердоган директно обвърза процеса на присъединяване на Турция към ЕС с “Набуко”. В прав текст той заяви, че ако глава „Енергетика” не бъде отворена и не започнат отново турско-европейските преговори по нея, то Турция би могла сериозно да преразгледа участието си в “Набуко”. Шантаж? И да, и не. Но много по-важен за нашия размисъл е коментарът на г-н Ердоган, че към момента не съществуват големи източници на газ, които да запълнят “Набуко”. Очевидно визирайки Азербайджан и Туркмения. Лично аз нямам основание да не му вярвам. Но доколко ЕС ще може да вярва на Турция като надежден транзитьор на газ?

И дали след време Турция няма да се изяви като втора Украйна, манипулирайки ЕС с доставките на газ и поставяйки различни условия за постигане на целите си? Твърде е допустимо.
Райнхард Мичек, главен мениджър на проекта “Набуко”, наскоро идентифицира Ирак и Египет (освен Азербайджан и Туркмения) като потенциални доставчици на газ. Но за да достигне например египетската газ територията на ЕС, е необходимо да се положат тръбопроводи от Египет, през Йордания, Сирия и накрая Турция. С иракския газ от прима виста е по-лесно: тръбопроводите ще преминават само през... територията на Турция.
Дори и да оставим тези притеснителни факти настрана, Близкият изток ще продължи и в идните години да бъде политически нестабилна зона и терористичните актове спрямо тръбите на “Набуко” са повече от възможни. Което означава, че няма никаква гаранция газът от тази зона на света да стига безпроблемно до европейските потребители.
Трудна е съдбата на “Набуко”. Тежка е и зависимостта на ЕС от газа, осигуряван от “Газпром”, а при подобни условия независима (външна, икономическа, военна и т.н.) политика трудно би могла да се провежда. Зависимостта на Прибалтийските държави е 100 %, на Финландия, Словакия, България – 100 %, Румъния – 94 %, Гърция – 82 %, Унгария – 79 %, Чехия – 74 %, Австрия – 57 %, Словения – 51 %, Германия – 42 %, Италия – 29 %. Наистина редица други страни членки на ЕС са с по-малка или нулева зависимост от Русия (напр. Франция – 16%, Обединеното кралство – 2%, а Испания, Португалия, Швеция, Холандия и др. – 0%), като осигуряват газовите си доставки предимно от Алжир, Либия, Египет, Нигерия или Саудитска Арабия10. Но не е тайна, че западната част на Европейския континент е традиционно бедна откъм залежи на енергоизточници като нефт и газ, а знайно е, че сред причините Германия да загуби Втората световна война, е именно липсата на такива ресурси.
Независимо от всичко, стремежът на ЕС към намиране на алтернативни начини за доставка на природен газ трябва да бъде стимулиран, а урокът от газовата война между Москва и Киев от януари 2009 г. - добре запомнен. От тази криза все пак има и добри новини. Русия и Украйна преминаха на пазарни принципи при определянето на цената на газа и премахнаха посредниците. Страните от ЕС се обединиха в трудния момент и започнаха да се приближават, макар и бавно, към идеята за обща енергийна политика и намаляването на енергозависимостта си от Русия. България, в частност, ще получи от ЕК средства (около 20-40 млн. евро) за изграждане на тръбопровода (Хасково - Комотини), който ще свърже българската газоразпределителна мрежа с гръцката. Наред с това министър-председателят Станишев договори с президента на Азербайджан Илхам Алиев доставката на 1 млрд. куб. м газ годишно, считано от 2010 г. Нуждите на България от газ се оценяват на около 4 млрд. куб. м за година, но да кажем след две години, те поне няма да бъдат осигурявани само от един източник.
Друго обаче буди тревога. Според Плана на Европейската комисия за възстановяване от газовата война се предвижда да се отпуснат 1.750 млрд. евро за газови проекти, 750 млн. евро безвъзмездно за междудържавни връзки на електрическата мрежа, 500 млн. евро за вятърни централи и още 1.250 млрд. евро за инсталации за улавяне на въглерод. Други 3.5 млрд. евро са за високоскоростен интернет в селските райони на Европа и още 500 млн. - за “нови предизвикателства в земеделието”11. А приоритетният проект “Набуко” се очаква да бъде финансиран от ЕС само с 300 млн. евро... Каква част е това от общата стойност на проекта, който към днешна дата се оценява на 8 млрд. евро – оставям на вас да прецените. Но все пак, защо така? Истината е, че все още никой от ЕС не желае да се ангажира с кредити за финансирането на високорисков проект със засега неясна възвръщаемост.
Другата истина е, че “Набуко” би имал смисъл само при наличието на Северен12 и Южен13 поток. Защото именно те са тези, през които кръвта ще се влива безпрепятствено в промишленото сърце на ЕС и ще го кара да бие. Останалото е сърдечна недостатъчност и инфаркт.


* Статията е завършена през февруари 2009 г. Авторът е член на Оперативното бюро на Националния изпълнителен съвет на партия “Движение за социален хуманизъм” (ДСХ) и председател на Софийския градски партиен съвет на ДСХ. Самата статия и изразените мнения и изводи в нея по никакъв начин нямат претенцията да представляват единствено правилната гледна точка по отношение перспективите за газопровода “Набуко”, отразяват изключително експертните заключения на автора по отношение на тях, не са “спонсориран” израз на вижданията на никоя политико-икономическа формация и по никакъв начин не ангажират партия ДСХ.
3. През Украйна се транзитират 80% от доставките на газ от Русия за Европа.
4. OMV (Австрия), MOL (Унгария), Transgaz (Румъния), Bulgargaz (България), BOTAS (Турция), RWE (Германия).
5. The Sofia Echo: The Nabucco Alternative, 16 January 2009.
6. Правда.ru: Nabucco: неудачная попытка “газового” наказания России.
7. Понастоящем приблизително една четвърт от този обем се внася от Русия (б. а.).
8. Вести.ru: Россия – Узбекистан: стратегические и прагматичные отношения.
9. BIN.ua, 21.12.2007.
10. globalno.net: Реални измерения на енергийната зависимост на ЕС.
11. В. Сега, 29.01.2009 г.: И газовата помощ на ЕК ни завари неподготвени.
12. Над 50 млрд. куб.м газ капацитет годишно.
13. Над 30 млрд. куб.м газ капацитет годишно.

Нагоре
Съдържание на броя