"Нова Зора" - брой 13 - 7 април 2009 г.

Четете Далма! Мислете за България!
Луи ДАЛМА

Решението на френския президент Никола Саркози да върне Франция във военните структури на НАТО, бе посрещнато с възторг от атлантиците в България. То бе изтълкувано като нещо, прието едва ли не за да потвърди правотата на собствените им усилия на всяка цена да вкарат страната ни в Атлантическия съюз. Който, видите ли, щял да се грижи за нашата национална сигурност, за модернизацията на армията и т.н. Според Соломон Паси, автор на екстравагантната идея за присъединяване на България към НАТО, така страната ни щяла да участва във вземането на всички решения, свързани с глобалната и регионалната сигурност. Тоест, нашият глас щял да се чува. Той наистина се чува, но когато политиците ни казват „да” на Вашингтон. Изпращането на български войски в „коалицията на желаещите” в Ирак и Афганистан е илюстрация на гореказаното.
Истинската цел на „Атлантик №1 на България” Паси се очерта едва сега, когато НДСВ и българското правителство издигнаха кандидатурата му за поста генерален секретар на НАТО. Борбата на семейство Паси е за постове и салтанати, не за демократични „ценности”.
Може би решението на Никола Саркози е от друг калибър, но няма да се учудим, ако и той някой ден се кандидатира за шеф на НАТО. Ако вярваме на „независимите” български медии, към 80% от французите одобряват връщането на Франция във военните структури на НАТО. Сиреч, французите са забравили за Дьо Гол, който ги измъкна от военната катастрофа през 1940 г. , сложи край на френския колониализъм в Алжир и Индокитай и отхвърли опеката на Чичо Сам.
Съмняваме се в това френско „всенародно” одобрение на НАТО. И за да не бъдем голословни по въпроса, публикуваме „особеното” мнение на Луи Далма, който също е французин. Препечатваме неговата редакционна статия („Балкан инфо”, април 2009). Заглавието е на “Нова Зора”

В политиката, един от най-съмнителните аргументи, използвани от прагматиците срещу идеолозите, е: „Вие се сражавате с противника фронтално, ние го разяждаме отвътре”. Това се нарича „ентризъм”. Когато човек няма сили да застане открито с лице срещу някоя организация, излагайки се на опасност, се смята, че добрият маньовър е да стане неин член. И там посредством проникването да брани своето различие. Малко рентабилното предизвикване е заменено с по-ефикасната хитрост. Отровата е предпочетена пред пушечния изстрел.
Методът е съблазнителен.
Той предпазва съвестта на двойните агенти, които твърдят, че оставали верни на първоначалните си концепции, като им осигурява широко прикритие и предимствата на една по-малко маргинализирана ситуация. Този метод бе усъвършенстван отдавна от комунистите - сталинисти и троцкисти, - които през десетилетията подчиниха социалдемокрацията, синдикатите и голям брой свои спътници. Той служи за алиби на прибежчиците от „левицата” като Бесон, Кушнер, Ланг, Глюксман, Гало и други, които претендират, че не се отказват от своите идеи, присъединявайки се към десницата. Той бе илюстриран от конверсията на Националния фронт на Ален Сорел, който обясни, че се присъединява към партията на Льо Пен, за да разпространява там марксизма. Днес, на върха, той оправдава взетото от Саркози решение за реинтегриране на Франция в НАТО. Последният твърди, че в лоното на въоръжената ръка на Атлантическия алианс по-добре ще се защитят принципите за независимост и суверенитет на Франция, които бяха тласнали Дьо Гол да се отдели от него.
Уви, тези няколко примера стигат, за да се покаже до каква степен стратегията на изкуствения нос е само една примамка. С почти редки изключения, „ентризмът”, ако не е сделка на един колектив, който запазва своята хомогенност под форма на течение, организирано в новия комплекс, тоест, ако е факт на някой индивид или на изолирана същност, не видоизменя целта на комплекса. Става точно обратното. „Влизащият”, макар и в началото благонамерен, се разводнява на „входа”, който оказва влияние върху него. Той бива асимилиран, абсорбиран.
„Той не промени света, светът е този, който промени него” – казва една поговорка.
Отровата не отравя, тя се усвоява. Защо? Понеже контекстът (т.е. средата) упражнява натиск: чрез своите принципи, своите обичаи и своите правила. И принуден да крие своите убеждения, за да се слее със средата, най-решителният активист най-накрая забравя убежденията си.
Колкото и да заявяват на висок глас своята неизменчивост, комунистите стават социалдемократи в социалдемокрацията, а интелектуалците на левицата стават консерватори, присъединявайки се към реакцията. Нещо, което означава, че Саркози, дори да държи да се освободи от опеката на Вашингтон (сегашният случай очевидно не е такъв), и дори да е искал да направи така, че гласът на Франция да се чува във военния хор на империята (в което законно можем да се съмняваме), не би имал никакъв шанс да го направи. Два поста с почетна отговорност няма да видоизменят една даденост.
Зацепването е неизбежно. Щом веднъж си в НАТО, ставаш натовец. Тоест, подчинен. Което значи, включен (вербуван) в американския ред. (Както казвал съвременникът и съавторът на Великата френска революция от 1789 г. граф дьо Мирабо: „Когато якобинците станат министри, те не са вече якобински министри” – б. пр.)

Нагоре
Съдържание на броя