"Нова Зора" - брой 13 - 7 април 2009 г.

Апотеоз на село Яврово, поп Борис и Николай Хайтов
Чавдар ДОБРЕВ

Тази книга - “Явровската “Света Богородица” от Васил Колевски, е характерна в редица отношения. Преди всичко с особената обич на автора към родното място, към спомена, родил се там и свил там гнездо, с особения пиетет към миналото и традицията, наситени с българска душевна багра. Въздейства още с липсата на авторово тщеславие, а това облагородява страниците. За автора по-важно от личните детски и юношески признания е да открои ръста и духовната бистрота на двама свои земляци, по свой начин народоведи, краеведи, пластици на народния опит, философи на българската природа и свят: поп Борис Харалампиев и писателя Николай Хайтов.
Що се отнася до втория белег на творбата, в нея се открояват трайните етически принципи на литературния критик и естетик Васил Колевски: човек последователен и праволинеен в отстояване на собствените възгледи, закърмен да вярва в лявата идея като възстановяване на изконните начала на справедливостта, така, както са я мислили Маркс и Ленин, но и както са я изповядвали първите християни. В това отношение не е сребролюбив, нито пък годен за ролята на конформиста. Той е от породата на хората, които по-рядко раждат нови идеи, затова пък са стражници на същите идеи, за да не бъдат те изкористявани в името на личния интерес. Понякога тези стражници са прекалено сурови, защото тяхната задача е да съхранят целите на съборните идеи, на движението, на каузата, пред която са се обрекли. Ето този импулс, това вдъхновение са обзели Колевски, когато е решил да напише споменната книга и чрез нея да възвиси трите топоса: селото Яврово, мъдростта на отец Борис като еманация на българската биография, и безсмъртието на Николай Хайтов – твореца на “Диви разкази”.
С Колевски се познаваме от десетилетия. И аз се радвам искрено, че този път по категоричен начин той потвърждава моите наблюдения върху човешката му и творческа същност. За мнозина може би е странно, че изследователят на пролетарската ни литература от 30-те години, авторът на монографията за “РЛФ”, познавачът на руската литература и страстен пропагандатор на Горки и Маяковски, през последните две десетилетия, тоест в периода на прехода, изведнъж се обърна към спецификата на българския път, към историята на българското племе, зае се да превежда от руски език научни извори, посветени на прабългарите, да допълва и обогатява представата за славянското ни потекло с едно трайно познание относно различните исторически разклонения на българския етнос през хилядолетия и столетия (в по-близка перспектива). И сега, в книгата за родното Яврово, Колевски разнищва моменти от националното ни битие, и то върху стореното в едно типично българско средище.
От една страна, в такъв творчески порив може да се открие вид “самокритичност”: прекаленото уповаване върху пролетарския интернационализъм по-късно бива коригирано от разчитане на критериите на патриотизма, от завръщане при корените на семейството, рода, националното съществуване.
От друга страна, Колевски намира в миналия живот потвърждение на своята изстрадана вяра в човешката справедливост, в това, че никой не е в състояние да заличи вековечния стремеж към добруване на милионите, към спасяването им от тоталното социално унижение (според марксизма - от варварската експлоатация). Тук авторът съзнателно изтъква колко силна е енергията на автентичния българин за съпротива, за непримиряване със злото, за бунт срещу развратната власт.
На трето място, от книгата узнаваме колко са близки допирните точки между морала на обикновения българин, неподправената християнска вяра и въжделенията на съвременния човек за едно справедливо общежитие.
Що се отнася до наследството на Николай Хайтов, от мемоарното произведение се досещаме как Колевски е бил амбициран да набележи, чрез цитати и самостоятелни оценки, важен дял от естетиката на големия писател. Ще се опитам да реконструирам този начин на критико-литературно обобщение. Забележително е, че преди всичко изпъкват социалните и етическите съждения на Хайтов. Неслучайно цитатите от дневника на писателя започват с неговата интерпретация на вярата като “мистерия, поезия и надежда”, като “вътрешна опора на човека”, докато познанието се тълкува като навеждане над пропастта, като сила, която “отнема най-сладкото в живота – илюзията”. Претърпяната си идейна еволюция Колевски я “документира” чрез Хайтов, и то чрез неговата реплика, че пълното отхвърляне на традицията, на закрепените и проверени във времето човешки закони, неминуемо довежда до “борба на всички против всичко”. Забелязвате ли как вярата в марксическия бог на разума, сега, при Колевски (благодарение на “заемки” от Хайтов), бива разширена до вяра “във вселенския разум”.
Не би могло да се оцени другояче, освен като самопроверка с помощта на доводи от Хайтов, и цитатът, който Колевски привежда във връзка с факта, че освободеността на личността от религия, тоест от идея за висше възмездие и Закон, отвързва “нагоните” и в последна сметка (това пък е от мен) приближава учението на бедните до философията на Пьотр Верховенски от “Бесове” на Достоевски. В този аспект е поразително как Хайтов още през 1977 г. се е доближавал, вероятно интуитивно, до възгледите на новия марксизъм, който държи тъкмо на съзнанието за “висша присъда и справедливост” (виж книгата на Л. Голдман за идеологията на френския класицизъм).
Колевски се осланя и върху тезиса на Хайтов за религията като “внушаване на страх”: страх от небесно възмездие, от Бога и светиите и пр. Но това определение на писателя в известна степен бива опровергано от Колевски чрез богословска проповед на местния свещеник Борис (според него основните деяния на религията и църквата се диктуват не от страх, а от милост към човека).
Основополагаща истина за Колевски е и едно друго твърдение на Хайтов, според което българинът е по-скоро пантеист: приемайки християнството, си остава дълбоко в усещанията езичник. Но по един друг въпрос Колевски се опитва да намери разграничение от Хайтов: това е заключението на белетриста, че Христос смятал хората за богове и не е държал сметка “за обикновения човек”.
Колевски е солидарен с писателя и когато утвърждава дълбоката привързаност на съселяните си към Русия и нейното освободително дело. С явно одобрение цитира пасаж от Хайтовия дневник, в който на първо място личи името на Пушкин сред големите световни имена, а подир него Гогол бива дефиниран като “титанът на руската поезия”.
Заразен от майсторството на Хайтов да възпроизвежда протичането на народните празници, Колевски разказва - въз основа на личните възпоминания - за пътуването към параклисите, заобиколили Яврово, за местната обичайна система, за религиозната обредност, изпъстрена с природно-езическа неповторимост. Един от аргументите за такова кръвосмешение са епизодите “вдигане на куните”, урежданият курбан на дърветата “берекетници”, а също сватбеният календар.
В раздела “Син на Родопа” Колевски твърде подробно възкресява дълбоката Хайтова любов към Родопа планина: привеждат се примери и от ранното произведение на прозаика – “Миналото на с. Яврово”.
Ето два пасажа от тази книга:
“Каква пролет беше в Яврово и как глупаво я изтървах. Цъфтях заедно с цветята, изгрявах заедно със слънцето, куках с кукувицата и се носех с вятъра над зелените баири, упоен от гърчовете на земята, която пукаше под краката ми, от напиращия в нея пролетен живот и всичко се вливаше в мене, за да се превърне в мисъл и чувство. Пишеше ми се неутолимо и написаното носеше тръпката на пролетта.”
“Потърсих в местността Хадживото моето писалище – късче скала, което ми служеше за маса. Какви сладки мигове съм изживял на този камък! На него си слагах машината, накрачвах го и започвах да пиша. Наоколо косове, сойки, гълъби, разни птици си живееха живота, любеха се, мътеха, или прахосваха времето в уборка на перушината. Аз пишех есетата от бъдещата книга “Шумки от габър”.
Колевски широко отразява казаното от Хайтов за миналото на селото, за спасяването му от насилствено помохамеданчване, за борбата му против фанариотите, както и за неговото участие в комитетското движение на апостолите на Българското възраждане.
С краски на идеалист, на свят човек, на народен будител и тревожен мислител е обрисуван в книгата един от знаменитите местни люде – отец Борис Харалампиев, роден през 1898 г. Поп Борис, както се оказва, е упражнявал огромно влияние върху развитието на най-известните чеда на Яврово като Николай Хайтов, проф. Георги Гълъбов, Борис Димовски, Васил Колевски и др. Личност със самобитно мислене, той не се поддава на съблазънта да се приспособява към силните на деня, а е патриот на своята вяра. В едно от публикуваните му писма до Хайтов (22.9.1969) той го призовава да бяга “от конюнктурщината и угодничеството”.
Оспорва, че религията е само страхове, тъй като в историята на християнството, а и на народа ни, достойните актове се диктуват от смелостта на вярата, от самопожертвувателността, а не от внедрените стихии на страховата хипноза. Доказва също, че Христос се обръща към “обикновените хора”, че Петър, Йоан, Андрей и Яков са били рибари, а Натанаил, Тома, Яков и Филип от Ветсаидза (Витсаида) - земеделци.
Същевременно Исус не говорел за “една риза”, която да съдереш и дадеш на ближния си, нито за пет, тъй като ако човек даде една, ще му останат четири, а ако са две - едната я даваш на другия. Така се реализира, според него “равенството като принцип, идеал”. Поп Борис внушава още, че “техническият прогрес ще улесни мирния живот на хората, а етичният кодекс на Христа и изискванията на новото време ще затвърдят техните отношения на свобода, мир и човещина”.
Нужно е обаче гордостта (по Горки) да се съедини със смирението (по Достоевски).
В писмото си отговор Хайтов повтаря, че религията съдържа “заплахи и страхове” и това никой не би могъл да отрече. Но не смятал, че религията трябва да се трактува като изхождаща изцяло от страха и страховите комплекси. Що се отнася до религията и обикновените хора, Хайтов уточнява следното: Христовото учение не е било и все още не е достъпно на “масите”, и че за да бъде възприета Христовата етика, са нужни “по-съвършени хора” (“човекът все още си остава доста несъвършен, за да станат Христовите поучения и думи плът и кръв от неговото съзнание, еталон за неговото всекидневно поведение”.
“Що се отнася до вярата – пише Хайтов, - това е чувство, което заслужава уважение, и досега не съм, нито пък отсега ще оспорвам какво важно и даже важнейшо нещо може да бъде тя за човека”.
Не ще и съмнение, че краеведската (мемоарна) книга “Явровската “Света Богородица” на В. Колевски съдържа в сгъстен порядък различни версии и тези, които се отнасят до съдбата на българина и на човека изобщо, до вярата и безсмъртието, до съпротивата на народа и неговото оцеляване, до критериите за човечност, равенство, справедливост и свобода. Така на нова основа, върху друга почва, се разгръщат убедеността и съмненията, надеждите и разочарованията на марксиста изследовател, неговото дирене на нови пътища, за да не остане човекът единствено с потребителския си инстинкт, със своя отказ от битката за нов хуманизъм и освободеност на духа. Хубаво е, че аргументите ги открива в едно родно село, в един писател с патриаршеска осанка, в един свещеник със закалка на възрожденски будител.

Нагоре
Съдържание на броя