"Нова Зора" - брой 13 - 7 април 2009 г.

Има ли междуетническо напрежение в днешна България?
Доц. д-р Стоян ТАНЕВ

Междуетническото напрежение може да се появи във всяка еднонационална или многонационална държава, ако в нея има етноси, които са с ограничени човешки права и граждански свободи или са лишени от тях. То може да бъде насила премахнато или приглушено с репресивната политика на държавния тероризъм. Справедливата кауза на етническата съпротива обаче ще намери нови форми на проявление. Щом не са отстранени причините, а те са исторически, политически, социално-икономически, религиозни и др., за междуетническото напрежение, неизбежното закономерно следствие е неговото възникване, засилване и преминаване в качествено нови състояния като етническа криза, етническа мобилизация, а сетне като междуетнически конфликт и междуетническа война.
Исторически предпоставки за междуетническо напрежение в България има. Те се отнасят предимно до отношенията между българи и турци поради вековната неравнопоставеност между тях във вреда на българите в условията на османското владичество. След Освобождението, в модернизиращата се българска държава, има огнища на етническо напрежение още в първите свободни години. Те постепенно затихват. Това ново позитивно явление се обяснява с бягството на доскорошната, вече бивша, османотурска господстваща етническа прослойка от България. Разбира се, и с великодушието на мнозинството от българите към останалите да живеят в своите родни места обикновени турци, трудовите хора - селяни, занаятчии, дребни търговци.

През следващите десетилетия на 20 век, особено в процеса на капиталистическата модернизация на България, българските турци имат конституционно гарантирани права. От 9-и септември 1944 г. докъм края на 50-те години, като начален период на българската социалистическа модернизация, те консумират не само по-големи реални права, но ползват и привилегии. Българите са толерантни към тази официална българска държавна политика спрямо турското население в нашата родина. Те осъзнават и разбират необходимостта от ускорено преодоляване на социално-икономическата и просветно-културната изостаналост на това население, дори и чрез ползваните от него привилегии. Намалява голямата разлика в начина на живот, а в известна степен и в биосоциалното своеобразие на българите и турците в България. Заслуга за липсата на етническо напрежение между тях от края на 19 век до края на 1984 г. имат българските правителства както в Царство България, така и в Народна република България. Тъкмо тази официална българска политика по отношение на българските турци неутрализира постоянните усилия на турската държавна пропаганда да създава недоверие у тях към българската дръжава и нейните институции, към българите като народ и нация.
Най-парадоксалният, за да не кажа най-абсурдният факт в съвременната етническа история на България е т. нар. възродителен процес. При това той идва и се осъществява след една политика на ръководните дейци и органи на същата партия-държава в републиканска България, която от 9-и септември 1944 г. до края на 50-те години на 20 век усилено формираше турско етносъзнание у българските турци. През тези години БКП допринесе най-много за приобщаване на българските турци към България и за утвръждаване на междуетническата толерантност между българи и турци като принцип и социо-културна норма на поведение за едните и за другите.
В края на 50-те години на 20 век авторитарно-тоталитарният режим в България осъществи политика на постепенно ограничаване на етнообразователните, етнокултурните, етноезиковите и етнорелигиозните права на турското население. Този начален процес на деетнизация се тушираше от ръководните органи на управляващата комунистическа партия чрез включването на представители на етническата интелигенция в привилегирования партийно-държавен номенклатурен апарат и в ръководните структури на Отечествения фронт, Общия работнически професионален съюз, Димитровския съюз на народната младеж (по-късно Димитровски комунистически младежки съюз) и други обществени организации. Новосъздаваният турски етнополитически партиен, държавен и обществен елит бе облагодетелстван със същите материални изгоди и привилегии, които имаше българският национален елит. Развитието на етносоциалните, етнополитическите, етнокултурните и етнорелигиозните процеси в регионите с турско население се регулира чрез централизиран контрол от партията-държава. Така чрез новосъздадения етнически, партиен и държавен елит се постигаше относителен кадрови баланс на българи и турци в местните органи на изпълнителната власт.
След 10-и ноември 1989 г. в България започна динамичен процес на реетнизация сред турското население с много силен публично-емоционален изблик на неговата етническа мобилизация. Този процес, стимулиран от новото ръководство на БКП и лидерите на СДС, предизвика противоположен процес на национално-патриотична мобилизация на българите в големи региони със смесено население. Това бяха два паралелно протичащи процеса, които засилиха междуетническото напрежение в първите години на прехода към политическата демокрация в България. По-високата степен на реетнизация на българските турци намери организационно-структурен израз в създаването на Движението за права и свободи - ДПС. В резултат от неговото учредяване възникна и се разви качествено нова етнополитическа, етносоциална, етнопсихологическа и етнорелигиозна ситуация. ДПС като етнополитическа партия с участието си в парламентарните и общинските избори стана прекалено овластена структура на местно, областно, регионално и централно национално ниво въпреки конституционната забрана да се създават партии на етнополитическа и етнорелигиозна основа. Появилите се етнократски тенденции постепенно добиха чертите на една реалност, която е заплаха за националната сигурност на България и междуетническия мир. В Югоизточна и Североизточна България, два големи региона с компактно население с турско етническо самосъзнание, започна да се формира и утвърждава етнокрация в чист вид.
Това непредвидено от българските червени и сини политици явление придоби привилегирован регионален и локален статут, възползвайки се от правния вакуум и тоталната дестабилизация на българската държавност. По такъв начин се откриха неограничени възможности за ДПС да осъществява етнически контрол при разпределението, т.е. при разграбването на държавната и общинската собственост, в процеса на приватизацията в условията на квазипазарната национална и регионална икономика.
Превръщането на ДПС в движение за привилегии и служби в местната, общинската, областната и централната администрация, допускането на българи-мюсюлмани в различните нива на тази администрация или назначаването им на работа в турски фирми при задължителното и принудителното изискване да стават членове на ДПС и да се самоопределят като турци, етническата дискриминация на българите-християни като учители, общински и държавни служители, бизнесмени, помощен персонал и други от страна на лидери и активисти на ДПС в районите със смесено население, неизбежно породи недоволство сред българите и етническо напрежение между българи и турци в тези райони. Националното унижение на българи-христяни и българи-мюсюлмани, които все още имат българско самосъзнание, в почти цяла Южна България, както и на българи-християни в североизточния регион на Родината ни, предизвика недоволство и напрежение сред всички българи в цяла България от антибългарските действия на авторитарната етнополитическа партия на Ахмед Доган. Естествена последица от тези действия на ДПС бе появата на национално-патриотични кръгове и групи, които на изборите през 2005 г. се обединиха в коалиция Национално обединение “Атака”, и вкараха 21 депутати в 40-ото Народно събрание. За съжаление този успех на патриотичните сили бе проигран от крайно националистическата партия „Атака”, която дори не съществуваше по време на изборите.
Публичните посегателства върху българската национална памет, чест, гордост и държавни символи, наглото оскверняване на национално-духовни светини, разграбването и унищожаването на културноисторическото ни наследство от конкретни лица или групи от конкретни етнически общности в България – всичко това поражда напрежение сред българите. Евентуалните посегателства върху турски джамии и други молитвени сгради на мюсюлманите в България по подобен начин ще предизвикат напрежение предимно сред турците-мюсюлмани. Скандалната инициатива да се издигне паметник на Сюлейман паша на връх Шипка нима не е гавра с българската национална памет? По инициатива на ДПС бе извършено незаконното изграждане на тюрбе - гробница на Йенихан баба, на връх Свобода в Централните Родопи- култово място, почитано от българите-мюсюлмани. Макар че според исляма гробът не бива да бъде обект на почитане. При това построяването на гробницата стана не въз основа на достоверни исторически данни, а по легенда за Йенихан баба като османски военачалник и покорител на Родопите, загинал в битка с българите и погребан в основите на връх Свобода. Този незаконен антибългарски акт на ДПС също е явно предизвикателство към будната национална съвест на милиони българи.
Анализът на етническите явления, процеси и събития в България в края на 20 и началото на 21 век показва наличието на локални и регионални огнища на междуетническо напрежение. При влошена национално-политическа и етнополитическа ситуация т.е. при осъществявана държавна политика на противопоставяне между българската национална общност и една или повече от етническите общности в България, винаги се появява напрежение в техните взаимоотношения. Причина за такова напрежение може да бъде и вредната дейност на етнополитическа или на националистическа партия в българското общество. Когато такава дейност се осъществява от лидерите и функционерите на тези партии, с нарастваща динамика в регионите със смесено население, междуетническото напрежение придобива регионални измерения и започва да придобива белези на общонационална етническа криза. Да се надяваме, че през 21 век здравият политически и социален разум и житейската мъдрост на българи, турци, роми, на българските граждани от другите етнически групи ще предпазят нашата обща родина България от междуетнически конфликти върху основата на равноправието, доверието, взаимната толерантност и солидарността.

Нагоре
Съдържание на броя