"Нова Зора" - брой 7 - 24 февруари 2009 г.

Простотията ходи по хората...
Проф. Димитър ОВЧАРОВ,
доктор на историческите науки

Така обичаше да казва моята баба в детството ми и допълваше: “Чували ли сте някой да говори за животните, че са прости? Не, те само са безсловесни!” Тези нейни думи си спомних преди няколко дни, когато научих от вестниците, че се подготвя нов закон за науката и по-специално за научните степени и звания.
Обществото беше уведомено, че група от лектори, учени и експерти на образователното министерство (не се спирам на въпроса дали ректорите и експертите не са също учени!) са създали работен проект, който подлежи на “обществено обсъждане”, за да влезе в Народното събрание. Качествата на този проект веднага бяха подложени на остри критики в медиите (в. “Дума”, 31 януари т.г.). По-слабо внимание беше обърнато на хрумването за промяна на имената на някои научни звания. Може би защото този въпрос се възприе като формален, но всъщност той има съществено значение за структурата и цялостното развитие на науката. Предвижда се например премахването на званието “доцент” и обединяването му с досегашното “професор” и това е определено от работната група като “преквалификация” на тези, които го заемат. Но щом това е така, значи и техните научни функции трябва да се изменят и да се изпълнят с друго съдържание. Не се сочи в какво ще се състои тази промяна, а само се определя, че ще се появят два вида професори – обикновени и национални. Следователно въпросът е до терминологията, но тя в случая е подложена на грешни и неуместни промени. Защото такова деление в науката е направо порочно. Всеки що-годе запознат с нейните закони знае добре, че няма необикновени и обикновени учени, както няма такива с национално и регионално значение. В науката може да се говори само за научни постижения или за научни провали, които могат да бъдат осъществявани от всеки, занимаващ се с научна дейност, дори и когато е хабилитиран.
Запитвам се защо е необходимо да се разрушава една изпитана във вековете структура, която ясно очертава и степенува двете основни хабилитационни категории, посочва тяхната институционална същност, определя ясно зависимостта между тях и пътят за преминаване от едната в другата? Искам да изгоня мисълта, че това е наложено от разбирането, че званието “доцент” е рожба на тоталитарното време. Защото то съществува още в ранните университетски времена на Европейското възраждане. Произлиза от латинския глагол doceo, който означава “уча”, “обучавам” и следователно е равнозначен на “учител”, а в по-тесен смисъл – лектор на студенти. От своя страна “професор” идва също така от латински език, но изразява по-висока степен на преподавателска и научна дейност. По такъв начин недвусмислено са очертани две равнища в научно-преподавателската стълбица, които и формално, и по същество са ясно разграничени.
В историята на българската наука това разграничаване е възприето в самото й начало и никога никой не е помислял да го премахва. Могат да се приведат многобройни примери, но аз ще се задоволя само с два от моята научна област. В 1914 г. младият и завършил в Германия археолог Богдан Филов става доцент в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а шест години по-късно е вече професор (1920 г.). Видният български историк Петър Мутафчиев става доцент в 1923 г., извънреден професор в 1927 г., а редовен – в 1937 г. Както се вижда, съществува една последователност, която не е свързана с “прослужени години” (както е в други професии), а с научно израстване. Излишно е да се изброяват условията за това, но основни сред тях са: качеството на учебно-преподавателската работа и постиженията в научно-изследователската дейност. Чудно е тогава защо трябва да се нарушава тази вече изпитана система?
Така или иначе, за развитието и израстването на един учен и преминаването му от едно звание към по-високо основна роля играе оценката на научната колегия, осъществявана чрез хабилитационната процедура. Но в досегашната практика се налагат някои изисквания, между които е наличието на защитена и присъдена научна степен, макар това да не е посочено изрично в нормативните документи, но е наложено и се прилага в практическата дейност. Така например за получаването на званието “доцент” е необходима степента “кандидат на науките”, а за професор – “доктор на науките”. И точно в тази област неотдавна първата степен беше премахната и оставена само една - докторската, но в две нива: “малък доктор” и “доктор хабил” (да не се бърка с “дебил”!). Отново възниква въпрос какво означава несериозното и неуместно определение “малък”? Кой е малък в науката и кой е голям? Та всеки, който е навлязъл в нея, знае добре, че една малка (кандидатска) дисертация може да бъде по-голяма в научните си приноси от дебелата докторска (хабил) дисертация. И откъде се взима този неясен термин “хабил”?
В латинския език, който е в основата на цялата научна “номенклатура”, habilis означава “удобен, пригоден, способен”. От това следва ли, че втората степен - доктор (в обикновения научен живот за кратко го наричат “голям доктор”!?), е този учен, който е станал удобен (кому?), който се е нагодил (къде?) или е станал по-способен от другите?
Отново се замислям дали терминът “кандидат” не предизвиква недоверие като тоталитарна отживелица? Мога само да кажа, че такава титла се появява още в римската епоха, възприема се във Византия, откъдето попада в средновековна България (Турдачис кандидат при хан Омуртаг). Първоначално тя е употребявана в гражданската и военната администрация, но по-късно се появява в научния език на университетите през Ренесанса.
Тези мои размисли споделих с един колега. Той иронично ми каза: “Общото понятие за човек, който се занимава с наука, е учен. Защо да не се предложат следните звания – об-учен (обикновен учен) и на-учен (национален учен). Така ще се запази линията обучен-научен в изследователската работа”. Аз, разбира се, оцених шегата, но естествено, съм далеч от подобно предложение. Обаче с пълно убеждение ще апелирам към запазване на традицията, тъй като няма никакви причини тя да се нарушава. Още повече с такава чудновата и смешна терминология. Заедно с това логично ще отпаднат неуместните звания “старши научен сътрудник І и ІІ степен” и първото от тях ще се включи в званието “професор”, а второто – в “доцент”. Убеден съм, че това няма да бъде израз на консерватизъм, а на традиционализъм, който ние българите (за съжаление) често пренебрегваме.

Нагоре
Съдържание на броя