"Нова Зора" - брой 7 - 24 февруари 2009 г.

Политическата кръстопътица
Димитър КРАЛЕВ

От прозореца на кварталното магазинче в мен се е вторачил Той, и каточе ли ми кимва да прочета двете изписани думи, подпрели брадата му. Не ги поглеждам, тъй като ги знам отпреди много предизборни пролети: “Полковник на промяната”. Хладният поглед, вторачен някъде зад мен, заповеднически допълва написаното: аз съм самото обновление; когато се вгледате в мен, мислете за мен като за промяна. И никакво колебание по въпроса. Защото аз и моята партия сме нещото в политическия двор; останалите ли? – останалите са нищото.
Мил и трогателен детайл от политическия пейзаж от политическата екзалтация в скъпото ни отечество. Някъдето и да се обърнеш, все едни и същи лица; все едни и същи думи и все едни и същи любимци на народа. Те са, други няма, а на нас е оставена благородната възможност да им повярваме и на всичко отгоре да им се радваме. И ако пътешественик пресече земите на юг от Дунава и му се доще да научи с какво се занимават българите, ще дочуе многогласното: играят си на промяна и на обновление. Още – играят си на леваци и десничари, на атакуващи и атакувани, на избиратели и на избрани преди изборите, на истински демократи и демократи наужким. От доста време насам българският политически мъж го сърби на едно и също място – как да бъде съживена десницата, и вече десницата като опозиция да подритне тройната коалиция. Вайканията са и солови, и хорови. В движение са всички чалъми, оръжия и хватки. Не липсват и хазартни надцаквания чрез ротативката на социологическите проучвания. Често-често сегашната опозиция се сепне, че не я забелязват и спретне сто и първия сериозен вот на недоверие с предизвестен резултат. Отзвукът от подобна заешка тупурдия много прилича на възгласите на някогашната комсомолска номенклатура: “Шумим, брат, шумим”.

Лошата жътва в политическата нива десницата обяснява със сто причини и забравя за сто и първата: сееш ли къклица, не се чуди, че не е поникнала пшеница. Къде можем да потърсим здравите семена на сеяча в политическата нива? – разбира се в програмите, в призивите, в медийните изяви на лидерите. Чета, мисля и премислям: тези хора имат барикадно мислене и нямам предвид само партията на атакистите. Барикадно мислене и поведение е имало и ще има, бедата е в другото – българският политик дяволски си пада по едрите и призивни лозунги от върха на барикадата, като в същото време иска да мислят за него и като владетел на дясното пространство. В мислителницата на мнозина лидерстващи, в програмите и програмните цели лявото и дясното се е омесило така, че едното и другото са се превърнали в своята противоположност; доще ти се да те лъхне дъх на консерватизъм, още на християндемократизъм, заслушаш се в словесата на деснеещият се политически лидер и те обзема страшно подозрение, сякаш матросът Железняк отсява кои да бъдат вечни и кои временни, кои да вървят наляво и кои надясно.
Ей на, навсякъде по света, където се начене бунт за промяна и старата власт трябва да бъде понапъдена, начело на превратите са лейтенантите и капитаните; у нас, най-вече след онзи ноември насам, байракът на обновлението развяват полковниците и генералите. Полковник на промяната! Не е лошо като намерение, ала не е здравословно за самата идея за обновление, тъй като навежда на друго, от което трябва да се боим – от подмяната на истинската промяна с някакво нейно подобие; още – от размиване на границите между консерватизма и либерализма, между новите идеи, с които напира всяко младо поколение. Пълна бъркотия.
Така по времето на онова седесе, Надеждиното, една леля от нейното обкръжение, занимаваща се с организационната проблематика на партията, изтърси по националната телевизия следната глупост: “Седесе е дясна консервативна партия на промяната”. Речено и отсечено. Дясна консервативна партия на промяната: оказа се, че има такова животно. Откъдето и да го погледнеш, все това се натрапва: консерватизмът ще пристигне на бял кон и ще донесе промяната в обществото. Тогава? – пейте революционни песни за консерватизма и статуквото.
От тази понятийна мешавица, от този идеологически тюрлю гювеч можем да си представим и производните: консерватор на обновлението, революционна десница, християнприватизатор, прогресивен ликвидатор, болшевикдемократ и пр.
Бъркотията в понятийния речник продължава, оттам и бъркотията в политическата практика. Липсата на яснота в портретуването на политическите идеи, ценности и цели, оттам и на политическите партии, размества нещата така, че ги прави неузнаваеми. Каква партия е, да кажем, гербовата? Или партията на българските социалисти? Първата се определя за деснееща се, и се припознава като капак на цялото дясно пространство. После хрумне на вожда (по всички прилики с отминалото политическо битие, вождът не се избира, вождът се налага от само себе си), че електоратът вече недолюбва както тъмнодясното, така и тъмночервеното, и поотмести мерника към центъра. Надясно от центъра! – там е мястото на печелившата партия.
Партията на българските социалисти? – тя пък е наляво от центъра. Това място е нещо като запазена територия, макар че крайнолявото е винаги подозрително. Вождът на Депесето пък отсече преди години: нашата партия е в центъра. В центъра и толкова. И да се знае – това е изгодното място, който и да спечели изборите, в края на краищата ще почука на нашата врата.
Подобни определения, в преобладаващите случаи произволни, не са натоварени с високи идейни критерии и ценности, нито с възвишени политически цели; над всичко владее интересът, сметката, придобиване на власт, имоти, пари и слава. Всяка партия се стреми към властта и това е съвсем естествено, тъй като чрез властта ще осъществи своята политическа и главно своята социална програма, тревогата на обществото е друга – толкова много войнствени закани срещу бедността, а нещата не са помръднали, или помръдват едва-едва; партиите, властващи в годините на прехода, не успяха да спечелят и битката с корупцията. Как да я спечелят, когато самите партии се превърнаха в пета колона на корупцията. Къде е виновникът за поражението ли? – в страха на партиите, че гръмнат ли срещу корумпираните, могат да поразят и своите. Затова и окопната война срещу корупцията и корупмираните е белязана с много викове, закани, дори със стародавното войнишко “по пет на нож”, и нито крачка движение, за да се излезе от окопа. В търсене на виновника за управленските беди на партиите и на партийните вождове е много лесно – виновникът е в отстрещния лагер. Внушението е еднозначно: другата партия е злото за народа, ний сме неговият късмет. И вгледаш се, поослушаш се, и разбереш с тъга скритите помисли: нека партиите се ритат в политическия обор, нека ни шамаросват от Брюксел, нека вървим стъпка по стъпка, докато другите, съседите, правят решителни крачки, важното е другото и което е точно изречено от Джузепе ди Лампедуза в “Гепардът”, по повод на италианската революция: “Нещата да се променят така, че да си останат пак същите”.
Нещата в държавата и обществото да си останат пак същите, независимо от словесната витиеватост на политиците – това е мисленето и управленското поведение на консерваторите. Не смятам, че подобно политическо поведение е за обругаване. Консерватизмът е толкова полезен за обществото и за обществените нрави, колкото и революционният натиск за промяна. Промяната като революция и революцията като промяна е двигател в общественото развитие, ала щом се превърне в перманентно поведение на една партия или социална група, няма начин тя да не се превърне в своята противоположност – партизанщина без край, още – в парламентарна барикадна фразеология в нейния примитивен вариант: мамка им на тези, мамка им на онези и библейското: който не е с нас, той е против нас. Някъде Маркс беше казал, че преходът от капиталистическото общество към социалистическо е особен вид промяна, която не изключва силовите методи, диктатурата, както е било при предшестващите революционни преходи, ала добавя, че подобни силови преходи не могат да продължат повече от пет години. Можем да го разберем: революцията, диктатурата са временни състояния, обаче – позволят ли си своеволно продължение, те се превръщат в антипромяна, в политическа метастаза, която злина изпитаха на гърба си няколко поколения. Следователно внимателно с левичарството и с десничарството, с политическото боядисване и пребоядисване. Делителят в този процес, освен идейно-политически, е и биологичен. Двадесетгодишен, Тони Блеър е в първите редици на бунтуващата се улица, лозунги и вдигнати юмруци тресат небесата: промяна! – тук и сега! На четиридесет лазарника, бившият студент Тони вече е в парламента и кове закони срещу бунтуващите се и стачкуващите. Преходът от революционера до консерватора е завършен и нека това не ни стресира.
Българска поговорка подсказва: ако до тридесет години не поумнееш, ако до четиридесет не забогатееш, по-после няма да постигнеш нито едното, нито другото. Вслушвам се в нея и бих добавил: до четиридесетте човек трупа имане във вид на имоти, на пари и други облаги; след тази възраст той хвърля всички сили да опази придобитото. Защото опазването на имотите е много по-трудно от тяхното придобиване, телените огради и високите стени, специалните стредства за наблюдение и сигнализация, бронираните коли, които извозват телата на новобогаташите, подсказват, че е така.
Бавно и търпеливо, но неизбежно, социндивидът-бунтар се превръща в консерватор и от всеки вик за промяна косите му настръхват. Той вече е преминал в полка на еволюцията и окото му се вторачва повече в онези програми на партиите, които предвиждат обновлението да става яваш-яваш. Какво да се прави – идва биологично време, когато цялата му политическа ценностна система се пренаглася: до средата на живота му идеите са стояли над интересите, след това интересите изпреварват идеите и мястото му в политическата кръчма е при дядо Либен и хаджи Генчо, а не при “лудите глави”. И няма по-тъжно и по-смешно от другото – от двадесетгодишен консерватор и от седемдесетгодишен революционно-партизанстващ. Затова в европейсите общества няма да срещнем българското чудо: дясна, консервативна партия на промяната.
Бъркотията в политическата ценностна система идва и от другото – явните и потайни цели на политическите амбиции на партии и парламентарни групи: за пред хората политическата им фразеология е една, докато скритите домогвания не са чак толкова за пред хората; десните не са толкова десни, както се тупат в гърдите, те са само деснеещи се; левите са също левеещи се, а не както бият тъпана, че са короновани владетели на лявото пространство. Битката с бедността и корупцията, закана, записана с едри букви в програмите на всички отминали правителства, както и в сегашното, тъй и не беше спечелена и както върви, скоро няма и да бъде.
И къде е промяната, която очаквахме и която не излиза от устата на политиците? Промяната отдавна се е превърнала в подмяна на властта. Останалото ли? – останалото е: да живее подмяната! Ей това ме кара да мисля: дясното в българския политически живот не си е стеснило територията и не се нуждае от изкуствено дишане, както се вайкат политическите баби. Левеещите се програми на сегашните деснеещи се и деснеещите хватки на левеещите се, като плоския данък например, формира убеждението: тръгнеш ли от дясното непременно ще стигнеш пак в дясното. И аз съм на кръстопът в избора си: партийната реклама ме подмамва с пътища, посипани с добри намерения, докато мен ме владее предчувствието, че ми предлагат пътища за никъде.

Нагоре
Съдържание на броя