"Нова Зора" - брой 7 - 24 февруари 2009 г.

Гениалните “луди”
Веселина ДАСКАЛОВА

Неоспорим факт е, че благодарение на еволюцията човечеството е стигнало немислимо далеч! Още по-неоспорим факт е, че въпреки еволюцията не са малко представителите на т. нар. хомо сапиенс, за които техническият прогрес обикновено е работа на „луди”, които сутрин излизат от дома си с две различни обувки, витаят из облаците и в главите им, вместо да се нароят ред „полезни” мисли, има... бръмбари! И тъй като новото е добре забравено старо, ще предложа на любезния читател една прелюбопитна и уви, не дотам популярна информация. Далеч съм от мисълта да оспорвам предимствата, които интернет има, но нека видим какво премълчават книгите...
„На 5.05.1913г. австрийската патентна служба във Виена издава патентите № 59872 и №59880 за ВЪЛНОМОТОРА на Михаил Михов Зидаров” (впоследствие наричан „българският Едисон”). Още през 1911 г. варненският вестник „Свободен глас” съобщава, че М. Зидаров получава белгийски патент №237026 за „своя апарат за използване силата на морските вълни”. Изобретението предизвиква широк отзвук и повишен интерес от страна на “заинтересовани личности от различни столици”. За съжаление избухва Първата световна война и първият опит за международно икономическо и техническо сътрудничество в областта на океанската енергетика на България пропада. Изключително интересен е и фактът, че през 1918 г. (по време на войната) неоценима помощ за финансиране на изобретението оказва един от най-видните поети символисти Теодор Траянов, който тогава е секретар в българското посолство в Австрия.
Що се отнася до „помп машините” на нашенския Едисон и тяхната непосредствена връзка с внедряването на вълномотора, той за малко не става жертва на собственото си изобретение – през 1916 г., след успешна операция на гушата, е прехвърлен в дивизионната болница в Стара Загора, където, естествено, продължава работата си, но пък е обявен за... луд от местния Ескулап, д-р Кожухаров, и изпратен в софийската лудница, не без активното съдействие на гарнизонния лекар д-р Ребен...
Ни най-малко не ме учудва фактът, че и тогава никой не иска да вложи парите си в подобно начинание. Но неизбежно изниква въпросът: защо Теодор Траянов и Емануил Поптодоров (друг голям български символист) откликват на заниманията и дейността на М. Зидаров?! Неизбежният отговор е: това не е плод на моментно настроение, а обмислен стремеж на ерудити с изключително широки интереси.
В последните години се вдигна невероятен шум около алтернативните възобновяеми източници на енергия – тема съвсем не непозната на българския народен гений, но упорито смятана от доста представители на „хомо демократикус” за... вятър работа. Създават се знайни и незнайни комисии, всевъзможни експерти, новоявени „научни работници”, „бойци на тихия фронт” умуват как да не отива енергията на вятъра „на вятъра”. Няма лошо, особено ако блоковете на АЕЦ „Козлодуй” си работеха... Но това е тема на друг разговор.
Опитай се сега, любезни читателю, да си представиш чувствата на председателя на БАН (годината е 1925), когато получава писмо от Окръжния затвор във Варна, с което затворникът Стоян Мирински го уведомява за изобретателската си дейност в областта на ветроенергетиката, както и твърденията му, че е открил известни несъобразности в техническите описания на роторния кораб на немския изобретател Антон Флетнер, публикувани в българските списания „Морски сговор” и „Природа”. И Мирински моли за по-задълбочена литература по тези въпроси.
Мирински, злобничко обявен от свой съкилийник за „ветрозамайник”, се занимава с изобретателска дейност от 1920 г. Неговият родственик Любен Ст. Попов от София изтъква: “... за да докаже, че и най-слабите движения на вятъра са достатъчно силни, за да се използват като двигател, беше построил малка дървена каручка. Тази каручка се движеше БЕЗ НИЧИЯ ПОМОЩ!”.
Около 1920-1923 г. „ветрозамайникът” построява в двора на Варненската пожарна команда голяма кула с ветродвигател, който при изпитанието произвежда елекрически ток!
Споменатото затворническо писмо съдържа един уникален в историята на българската техника факт – експерименталната дейност изобретателят извършва в условията на ...нелегалност. За чест на тогавашното ръководство на затвора, той получава разбиране, както и разрешение да се снабдява отвън с медни проводници, необходимите му други материали и нужната литература на френски и руски език.
По съвсем обясними причини след амнистията на 16.02.1926 г. Мирински емигрира със семейството си от България през Истанбул и на 28.04.1926 г. пристига в Одеса. Тук само за един месец разработва три варианта на ветродвигателя си и на 26.05.1926 г. техническият съвет на Дружеството за работническа техническа инициатива взема решение: „...да се признае изобретеният от др. Мирински С. Д. ветрен двигател под името „Ветропи” №38 за правилен и да се изпратят чертежите в Комитета за изобретения при ВСНХ на СССР, 01.06.1926 г.”
Уви, никой не е пророк в собствената си родина.
Та като става дума именно за родина, то със сигурност и Игор Сикорски е имал нещо наум по този въпрос, щото през 1919 г. се озовава в „Страната на неограничените възможности”. Там, надлежно настанен в някогашен курник (?!) се занимава с разработките на прочутите днес вертолети „Сикорски”, оцелявайки все пак с 5 щ.д. на час в качеството на университетски преподавател по математика.
И както става само в приказките, точно в момент, в който положението става меко казано критично, поради липса на пари, като добрата фея, на вратата на „ работилницата” се появява не кой да е, а самият Сергей Рахманинов и връчва на слисания си сънародник колосалната по онова време сума от 5000 щ.д.! Впоследствие, вече от позицията на редица успешни експерименти и заради широкия отзвук, който предизвикват заниманията му, мистър Сикорски ни най-малко не се поколебал да заключи акционерите си във вече упоменатия „офис” (курник) и най-безапелационно да заяви, че докато не види на масата сумите, необходими за доработката на двигателите, никой, ама никой, няма да излезе от помещението.
Та думата ми е пак за тия пусти кофражирани и циментирани глави, дето си мислят, че изобретателят е безобиден, едва ли не тих луд, дето обикаля от врата на врата и хленчи, проси пари за собственото си, видите ли, гениално решение „на съответния проблем”. Съответните “учени глави” дълго и предълго умуват коя комисия ще има честта да се запознае с „въпросното нещо”, докато това стане, въпросният „луд” обикаля като Йоасаф пунктовете за вторични суровини, рови се във вехториите на приятели и себеподобни, брои си стотинките и поне по десет пъти на ден слуша и гледа „по телевизора” колко жизнено важно нещо, особено в периоди на криза, в глобален мащаб, са алтернативните източници на енергия...
През това време вятърът си духа, перките на закупените вече, от Европа, разбира се, „уникални” ветрогенератори - също, а нашего брата се надява да доживее до пролетта, да се хване за зелено и най паче да се „завъртят” нечии мозъчни гънки, пък ако даде Господ, и ако ЕС, а и ОЛАФ не рекат “отнюд”, може и да се чуе заветното “...и ний сме дали нещо на светът”.
Докато това стане (изобщо), упоменатите любители на иновативните технологии, ще си припомнят латинската сентенция “Докато дишам, надявам се”, а ако са по-песимистично настроени, може да се присетят и за Франсис Бейкън - „Надеждата е добра закуска... и лоша вечеря!”

Нагоре
Съдържание на броя