"Нова Зора" - брой 44 - 2 декември 2008 г.

Следващият Бретън Уудс
Джоузеф СТИГЛИЦ
New EUROPE 16-22.11.2008

Ню Йорк. Светът потъва в сериозно глобално забавяне, вероятно най-лошото за четвърт век от Голямата депресия. Тази криза, като повече от едно значение, бе „Мейд ин Америка” (Произведена в Америка). Америка изнесе по света своите токсични ипотеки под формата на ценни книжа, гарантирани с имущество. Тя изнесе своята философия за дерегулирания свободен пазар, чиято погрешност сега се приема дори от нейния върховен жрец Алън Грийнспън.
Америка изнесе своята култура на корпоративна безотговорност – непрозрачни фондови опции, насърчаващи лошата отчетност. Тя изигра роля в този порой, точно както го направи преди няколко години в скандалите „Енрон” и „Уърлдком”. И накрая, Америка изнесе своята тенденция към икономически спад.
Най-после администрацията на Буш започна да прави онова, за което настояваше спешно всеки икономист: да сложи повече справедливост в банките. Обаче както винаги, дяволът е в подробностите, и секретарят на трезора на САЩ Хенри Поулсън може да е успял в отхвърлянето дори на тази добра идея. Той, изглежда, си е представял как ще рекапитализира банките, така че резултатът да не е възобновяване на отпускането на заеми, което би предвещавало лоши работи за икономиката.
Най-важното, сроковете, които Поулсън получи за капитала, предвиден за американските банки, бяха далеч по-лоши от тези, получени от британския премиер Гордън Браун (да не споменаваме далеч по-малките срокове, които Уорън Бъфет получи за най-читавата инвестиционна банка на Америка „Голдман Сакс”. Цените на акциите показват, че инвеститорите вярват, че са направили действително добра сделка).
Една от причините да бъдем загрижени за лошата сделка, която получават американските данъкоплатци, е вземащият застрашителни размери национален дълг. Даже преди финансовата криза националният дълг на Америка бе разчетен да нарасне от 5,7 трилиона долара през 2001 г., на над 9 трилиона долара тази година. Дефицитът през тази година ще достигне половин трилион долара, а този за следващата година ще е дори по-голям, понеже сриването на САЩ е по-рязко. Америка се нуждае от голям пакет от стимули, но фискалните консерватори на Уолстрийт (да, същите хора, които ни докараха този срив), сега ще призовават за умереност на дефицита, което напомня за Ендрю Мелън по времето на Голямата депресия.
Сега кризата се разпростря - това можеше да се предвиди – до възникнащите пазари и по-слабо развитите страни. Забележително е, че Америка с всичките си проблеми, все още се разглежда като най-сигурното място, където някой да си сложи парите. Предполагам, че това не е изненадващо, защото въпреки всичко една гаранция от правителството на САЩ има по-голяма надеждност, отколкото гаранция от някоя страна от третия свят.
Тъй като Америка засмуква спестяванията на света, за да решава своите проблеми, тъй като премиите за риск се извисят, тъй като глобалният доход, търговията и цените на стоките падат, развиващите се страни ще се изправят пред трудни времена. Някои – онези, с големи търговски дефицити, преди да удари кризата, тези с големи национални дългове, които трябва да бъдат превъртени, и тези, които поддържат тесни търговски връзки със САЩ - вероятно ще пострадат повече от другите. Онези страни, които не са либерализирали изцяло своите капиталови и финансови пазари, като Китай, ще са благодарни, че не са последвали увещанията на Поулсън и трезора на САЩ да го направят.
Мнозина вече се обръщат за помощ към МВФ. Лошото е, че поне в някои случаи МВФ ще се върне към своите стари, провалили се рецепти: фискално и монетарно свиване, което само би задълбочило глобалните несправедливости. Докато развитите страни се ангажират с контрациклична стабилизационна политика, развиващите се страни ще бъдат принудени да водят дестабилизираща политика, пропъждайки капитал, когато имат най-голяма нужда от него.
Преди десет години, по време на Азиатската финансова криза, имаше много дискусии за необходимостта да се реформира световната финансова архитектура. Малко, прекалено малко бе направено и това сега е очевидно. По онова време мнозина смятаха, че такива приповдигнати призиви са съзнателен опит да се предотврати действителната реформа. Онези, които си бяха добре при старата система, знаеха, че кризата ще отмине, а с нея и искането за реформа.
Не можем да позволим това да се случи отново. Може да сме в нов момент „Бретън Уудс”. Старите институции признаха необходимостта от реформа, но се движеха с ледникова скорост. Те не направиха нищо, за да предотвратят сегашната криза и оттам е безпокойството за тяхната ефективност да й отговорят сега, когато тя удари.
На света му трябваха 15 години и една световна война, за да се справи със слабостите на глобалната финансова система, която допринесе за Голямата депресия. Да се надяваме, че този път няма да ни отнеме толкова време: при даденото равнище на глобална взаимна зависимост разходите просто биха били твърде високи.
Но докато при стария Бретън Уудс доминираха САЩ и Великобритания, днес глобалният ландшафт е видимо различен. Също така, старите Бретън-Уудски институции стигнаха дотам, че да бъдат дефинирани чрез една мрежа от икономически доктрини, които сега се провалиха не само в развиващите се страни, но дори в центъра на капитализма. Предстоящата глобална среща на върха трябва да се обърне с лице към тези нови реалности, ако трябва да работи ефективно по посока създаване на една по-стабилна и по-справедлива глобална финансова система.

Нагоре
Съдържание на броя