"Нова Зора" - брой 44 - 2 декември 2008 г.

Българите-мюсюлмани - вечни мъченици
на чужда държава и на своята родина
Стоян ТАНЕВ
Продължение от бр. 43

Организираното противопоставяне на българите мюсюлмани на силовите органи на властта, провокативно-предизвикателните действия на туркофилските елементи сред българо-мохамеданското население срещу служители на МВР и последвалите трудно предотвратими стълкновения, за жалост, неизбежно завършват с човешки жертви. Убити са милиционери (един от тях е българин мюсюлманин) и цивилни граждани от българите мюсюлмани. Внимателният прочит и прецизният анализ на документалната информация в архива на Министерството на вътрешните работи показват, че включените в акцията по преименуването милиционери използват оръжие само когато са принудени да сторят това действие в положение на самоотбрана. У тях липсва вътрешно мотивирано желание да репресират, а още по-малко - да убиват българи мюсюлмани, които са техни сънародници. Освен това служителите на МВР са длъжни да изпълняват безусловно директивните указания на ръководните партийни органи: преименуването да става без насилие.
Тези събития с печален край са тревожно трагични, макар и в различна степен, както за българо-мюсюлмански, така и за български семейства. Те са представени в турската историография обаче, твърде тенденциозно, едностранчиво, манипулативно и провокационно-злонамерено срещу България. В книгата на доц. д-р Хюсеин Мемишоглу „Страници от историческото минало на помаците”, издадена в Анкара през 1991 г. на български език и разпространявана в България сред българо-мюсюлманското население, включително и сред студенти българи мюсюлмани, събитията в България през 1972-1973 г. във връзка с преименуването на българите мюсюлмани в Смолянски, Пазарджишки и Благоевградски окръзи са описани с покъртително зловещ текст. Целта на автора на тази малка книжка – абсолютен фалшификат, е да нанесе голяма вреда на бившата му родина България. Неговата цел напълно съответства на целите на турската държава и на външнополитическата й пропаганда спрямо българите мюсюлмани в България: да предизвика у тях трайна омраза към България и към българите християни, да превърне така наречените от него помаци в родопски турци. Той постига тази цел, като съобщава на читателите неверни и фантастично преувеличени данни за “избитите” от българи мюсюлмани през март 1972 г. – в Доспат са “убити” 278 души, в Барутин – 315 души, в Триград – 194 души. Поради тези „зверства” и „убийства” хиляди помаци са принудени да се укриват в гористите райони на Родопите. Тъй като тяхното преследване от милицията и войската не дава резултат, ръководителите на Държавна сигурност „нареждат” в тези местности да се хвърли отровен газ, с който допълнително са „избити” хиляди помаци. Тези нагли лъжи и цинични клевети спрямо българската държава и нейните въоръжени органи се допълват от доц. д-р Хюсеин Мемишоглу с още по-страшни и ужасяващи картини: в околностите на Юндолския Балкан са открити много трупове на мъже и жени от помашкото население, от които 1850 трупа, вързани с различни тежести, били хвърлени във водата на язовир край Доспат. В много помашки села били „разрушени” къщите на всички българи мюсюлмани, които са против кампанията за тяхното насилствено побългаряване, „хиляди” семейства на българо-мохамедани са заселени принудително в други краища на страната, други стотици помаци са изпратени в затвори и лагери. Зад тези произволно съчинени от Х. Мемишоглу чудовищни и умопомрачаващи „факти” за извършени „масови убийства” от българските власти по отношение на помаците в България, при това върху основата само на турски „източници”, явно прозира внушението към българите мюсюлмани, че тяхната майка родина е Република Турция. Убеден в „турския произход на помаците” в България, Х. Мемишоглу отправя призив към тях и занапред да опазват „своята турска национална принадлежност”. Не случайно в предговора на тази книга турският проф. д-р Джемил Къванч изказва благодарност на доц. д-р Х. Мемишоглу, който „доказва, че помаците са чисти турци”. Той, както и авторът на книгата, не само се надяват, но са убедени, че дълбоко в душата си помаците в България „съхраняват и поддържат чувството на своята принадлежност към турския народ и мюсюлманската религия, за да го предадат на следващите поколения”.
Деветнадесет години преди появата на претенциозната миниатюрна „монография” на доц. д-р Х. Мемишоглу сред българите мюсюлмани в различни региони на България се разпространява на български език малка, но много злостна антибългарска пропагандна брошура. Тя е издадена в Истанбул през 1972 г. от „Асоциация за култура и солидарност с родопските турци” с подзаглавие „Същност на последните кланета в Родопите”. В нея също има изобилие на фалшифицирана информация, т.е. дезинформация, във връзка с преименуването на българите мюсюлмани през март 1972 г., при което били извършени масови убийства на „десетки хиляди помаци-турци” от българските административни и военни власти в Родопския район. С тази брошура на българите мюсюлмани се прави внушението, че „помаците-турци са чистокръвен турски елемент” и винаги са били верни и предани на турската държава и нация.
Едва ли е странно това преплитане, допълване и съгласуване на наука, политика, идеология, пропаганда и религия в Република Турция и тяхното еднопосочно въздействие върху българите мюсюлмани с единствената цел да бъдат моделирани отвън като родопски турци, откъсвани от българската етнонационална общност и от България, присъединявани към българските турци и приобщавани към Турция.
В края на 20 век и в началото на 21 век, по-конкретно след 1989 г. и понастоящем, българите мюсюлмани са подложени на още по-безцеремонно и брутално етнополитическо и етнорелигиозно моделиране отвън и отвътре. Движението за права и свободи (ДПС) като антиконституционна, но легитимирана като парламентарно представена партия, извършва пагубен за българската държавност процес на турцизиране на българите мюсюлмани чрез системата и практиката на етнокрацията. Почти тоталното овластяване на ДПС в местните органи на изпълнителната власт позволява на неговите лидери, функционери и активисти да упражняват политически, административен, икономически и религиозен натиск върху българомюсюлманското население. При осигурената действителна свобода на вероизповеданията, духовните дейци на исляма в България и чуждестранните ислямски мисионери полагат неимоверно големи усилия за повсеместното утвърждаване на исляма сред това население. До края на 1993 г. са издигнати 129 джамии и още 200 тогава са в строеж, докато новите православни храмове са едва 2 църкви и 3 параклиса. В резултат на етнополитическата и ислямската религиозна мобилизация чрез ДПС много българи мюсюлмани се самоопределят като етнически турци, поради принадлежността си към исляма. Ако се идентифицират като българи, тези наши братя и сестри по кръв и език са подложени на агресивен натиск от етнократичната авторитарна власт на ДПС да се отказват от българските си имена, да се записват като турци при преброяване на населението, децата им да изучават турски език в българските училища, или да бъдат изпращани в ислямски духовни училища у нас и в чужбина.
ДПС все по-активно използва религиозната принадлежност на българите мюсюлмани не само като обединяващ символ и конституираща същност на тяхната етнокултурна общност и идентичност, но и като мощен реален фактор за тяхното турцизиране и приобщаване към тюркоезичното население в България.
Залагайки на религиозния фактор, ДПС по всякакъв начин стимулира и подпомага с непозната в миналото динамика строителство на джамии и други религиозно-култови сгради, на усилена подготовка в България и в чужбина на мохамеданско духовенство, на религиозна-ислямска пропаганда и пр.
Етническите българи-християни и атеисти в цяла България и особено в регионите, в които живеят българи мохамедани, проявяват изострена чувствителност не толкова към активизирането на ислямската религия сред етническите турци, а сред българите мохамедани. В българското публично пространство вече са изнесени чрез всекидневния печат конкретни данни за ислямски мисионери, които осъществяват дейност в селищата на българите мохамедани. За българската общественост тази дейност на чуждите религиозни мисионери или на дейността на ДПС за турцизирането на българите мюсюлмани са неприемливи поради продължителната устойчивост на мохамеданското вероизповедание сред тези наши сънародници, чиито някогашни предходници са насилствено или доброволно ислямизирани.
За етническите българи са напълно неприемливи опитите да се провеждат религиозните служби на турски език при българите мюсюлмани, да се учат техните деца на турски език. Основателно е подозрението, че в тези случаи мотивът не е толкова религиозен, колкото начин за приобщаване на българите мохамедани към етническите турци с крайна цел етническото им асимилиране чрез тур­цизиране.
Целта на осъществяваната от началото на 90-те години на 20 век практическа политика на ДПС и външни религиозни и други емисари, съветници и консултанти (не липсват и вътрешни консултанти етнически българи), е да се постигне мултиетническо обособяване на българите мюсюлмани от българската етнонационална общност на религиозна основа. Тъкмо с такава цел в селища с турско население и особено в селата с българо-мюсюлманско население са построени джамии, в които млади българи мюсюлмани изучават Корана. Религиозните учреждения и институции стават центрове на обществения и духовно-културния живот. Те започват да изместват читалищата, училищата, семействата и светските институции в организиране на живота на българомюсюлманската общност, при определяне на социокултурните й норми, особено в образованието и възпитанието. Вместо преобладаваща светска обществена среда, която гарантира свободата на личността като основа за възможността й да избира формите на индивидуално поведение и на социална реализация в съответствие с европейските норми на живот, хората, изповядващи исляма в Родопите, отново в края на 20 и началото на 21 век са принудени от ДПС да се връщат и включват в неевропейски и социално чужди демодирани, задържащи общественото развитие модели на ислямски ориентираните общества. Пагубните последици от етническата политика на ДПС спрямо българите мюсюлмани намират най-драстичен израз в тяхното потурчване като реално протичащ процес и масово явление. При последното преброяване на населението в Република България (2001 г.) в мохамеданските села по поречието на река Места близо 28 000 българи мюсюлмани се записват като турци.
Турцизирането на българите мюсюлмани се извършва последователно с добре отработена и прилагана система на натиск от ДПС върху обикновените българи мюсюлмани като трудови слоеве и социални низини и с овластяване на представители на тяхната интелигенция с висши държавни постове и чиновнически длъжности. Този процес се осъществява вече 17 години с успех от ДПС, защото споменатата етнорелигиозна партия се възползва от дълбоко вкорененото ислямско-религиозно чувство у българите мюсюлмани. Ахмед Доган, досега безспорен лидер на ДПС, още от началото на 90-те години на 20 век, определя за себе си и за своята партия следната най-важна политическа мисия и стратегическа цел: с всички позволени и непозволени средства у „помаците да се изгради турско самосъзнание” и да бъдат приобщени към турската нация. Има още една причина за успешното, макар и все още не тотално турцизиране на българите мюсюлмани. Тази причина трябва да се обясни с бездействието на българските държавни власти във връзка с незаконосъобразните и антидемократичните прояви и действия на ДПС спрямо българите мюсюлмани.
Усилията на ДПС да създаде още по-внушителна партия на българските турци като членска и електорална маса и единна етномюсюлманска общност чрез привличането на българите мюсюлмани, все още не дават очакваните резултати. Около 140 000 българи мюсюлмани отказват да се подчинят на натиска за турцизиране, упражняван върху тях от ДПС. Постепенно те осъзнават истината за българския си родов корен и търсят начин за интеграция в българската нация, убеждавайки се, че никой не иска от тях да се отказват от своята религия и от избраните от тях самите собствени имена. Сред младите българи мюсюлмани се забелязва тенденцията за обратното връщане към български имена с цел по-добра и сигурна интеграция в българското общество. Някои от тях дори приемат и християнска религия.
Авторитетният британски изтоковед и ислямовед Бърнард Люис определя съвременното състояние на ислямското движение в Европа като трето мюсюлманско нахлуване след арабското и османското нашествие в Европейския континент. При това по-успешно в сравнение с предишните две. Тази безусловно вярна научно и логически констатация отразява обективно нарастващото присъствие на мюсюлманския етнически масив в Европа във времевата посока минало-настояще и предвещава трудно предвидими последствия както за бъдещето на Европа, така и за исляма.
Перифразирайки прогностичната мисъл на британския учен, следва с тревога да признаем, че в съвременна постсоциалистическа България става второ динамично възраждане и триумфално утвърждаване на исляма сред българските турци и особено сред българите мохамедани (К. С. Т.). Новото настъпление на исляма е още по-успешно в нашата страна в сравнение с ислямската инвазия в съвременна Европа. То се обяснява с две специфични обстоятелства – вековното присъствие както на ислямизирани и османизирани българи, на същински анадолски османци, така и на ислямизирани етнически българи – българи мохамедани в българските земи без българска държава и поредното активизиране на исляма в България в края на 20 и в началото на 21 век при наличието на българска държава, която е в състояние на тотален разпад.
Доказателство за това е допускането на продължаваща­та антибългарска дейност на забранената от Конституцията на Република България етнорелигиозна и етнополитическа партия, каквато е Движението за права и свободи. В другите стабилни европейски държави подобни партии няма. Там количественото нарастване на мюсюлманите от ислямския свят се неутрализира и регулира от силни национални държави. У нас ДПС, като се възползва от разпада на българската държавност, използва освен исляма, и прекомерната си авторитарно-етнократична власт за турцизирането на българите мюсюлмани. Затова в днешна България явлението етнокрация, в Южна България и в някои райони на Северна България, предвещава не толкова трудно предсказуеми пагубни за българската етнонационална общност последици.
Обречени на вечно раздвоение между българския етногенезис и религиозно-ислямската принадлежност, между българската и турската държавна политика, българите мюсюлмани, като наши сънародници, ще търсят спасителен брод към по-добро цивилизовано бъдеще през 21 век.

Нагоре
Съдържание на броя