"Нова Зора" - брой 31 - 7 август 2007 г.

24 юли: Ден на многото бащи на успеха
Людмил НЕДЯЛКОВ

Когато гледахме по телевизията колко политици се бяха изсипали сутринта на 24 юли на летище София, за да посрещат почти отписаните наши медицински сестри, д-р Здравко Георгиев и палестинеца с вече българско гражданство д-р Ашраф, неволно се запитахме: как при толкова много „спасители” скъпите ни мъченици изкараха в либийските затвори цели 8,5 години? Без никакви доказателства за вина, освен изтръгнатите с жестоки мъчения „признания”? Мястото на някои от посрещачите, най-вече представителите на „политическия елит” не беше на летище София, но какво да се прави, като наближават общинските избори. Защо да не отъркат около славата на хората, които наистина могат да се нарекат спасители? Номерът е стар като света, защо да не мине и този път?

Декорът, на който се развиваше радостното събитие, далеч не предполагаше само положителни емоции: цялата страна бе обхваната от невиждани по мащаби пожари, поради които правителството поиска помощ от Русия, НАТО и Европейския съюз, а кметът на Стара Загора - от Русия. Получи се такава само от Матушката, докато за спасяването на медиците в Либия с най-съществен принос се оказа ЕС. И въпреки международния натиск върху Триполи, те бяха пуснати да доизлежат доживотните си присъди в български затвори. Срещу откуп, както правят най-долните похитители. Принудени да подпишат молби за помилване от Кадафи и декларации, че по-късно няма да предявяват претенции за обезщетение към джамахирията за причинените им страдания.
За да бъде абсурдът пълен, когато медиците ни бяха помилвани от президента Георги Първанов, само час след кацането им с президентския самолет на Франция, асоциацията на родителите на заразените със СПИН либийски деца протестира бурно и поиска тяхното задържане от Интерпол и екстрадиране обратно в Либия. Без обаче да се откаже от милионите долари, платени незнайно от кого на родителите, като кръвнина за децата им. Казват, че с тези пари някои опечалени либийски татковци си купили нови коли и жени. Напълно в духа на либийските „ценности”. След няколко дни Либия официално връчи на МВнР протестна нота. Тя обвини страната ни в нарушение на конвенцията от 1984 г. и на международното право и призова Арабската лига да скъса дипломатическите си отношения с България. Същата Арабска лига, ръководителите на която Кадафи неведнъж е наричал предатели на арабската кауза. Сякаш в продължение на тези 8,5 кошмарни години Либия е прилагала само международното право.
И излиза сякаш, че бедуинът, станал президент на Либия с преврат, е бил излъган! Очаквал е, че от затвора „Джудейда” неговите жертви мигом ще бъдат въдворени в Сливенския затвор, където да излежат доживотната си присъда, дадена им от „безпристрастния” и „независим” либийски съд.
Такава, видите ли, била спогодбата от 1984 г. за размяна на осъдени.
Впрочем, сутринта на 24 юли дори адвокат Хари Хараламбиев изрази от телевизионния екран очакването, че нашите ще бъдат транспортирани до затвора в Сливен, където ще чакат указа на президента Първанов за своето помилване. Как ли този човек е защитавал невинните ни сънародници с юридически аргументи, щом след приземяването им в България продължаваше да смята, че България трябва да се държи джентълменски, спазвайки обещанията към един политически рекетьор? Нима ако Великобритания беше върнала на Кадафи осъдения за атентата над Локърби Абдел Басет ал-Меграхи, той щеше да го напъха в затвора „Джудейда”? Кадафи може да изглежда луд, но чак до там не е. И той мигом ще го помилва, както стори с невинните медици президентът Георги Първанов.
Успехът има много бащи, а неуспехът е сираче.
Много хора положиха усилия да принудят Кадафи да отхлаби желязната хватка над нашите сънародници, много политици му ходиха на гости, но в съзнанието на нас, обикновените българи, ще остане онова, което видяхме в 10,00 ч на 24 юли 2007 г. А то е, че Кристияна, Валя, Снежана, Нася, Валентина, Здравко и Ашраф бяха доведени в България от съпругата на френския президент Сесилия Саркози и еврокомисаря Бенита Фереро Валднер, на борда на френския президентски самолет. Само затова си заслужават по една улица на тяхно име, нали?! Както Луи Леге.
Благодарим и на ЕС като цяло, защото той, а не НАТО, ни защити честта, когато трябваше.
От Буш и НАТО файдата беше, колкото от пръч мляко, въпреки че нашите бяха хвърлени в либийските затвори по обвинение в антилибийски заговор и умишлено заразяване със СПИН, поръчано от ЦРУ. За ролята, изиграна от емира на Катар, тепърва ще се говори.
При всичките ни резерви към днешните български управници обаче не можем да не признаем, че макар и под натиска на медиите и обществеността те намериха по-вярна стратегия от своите предшественици. Сиреч, успяха да европеизират конфликта с Либия и да въвлекат в него ЕС, първия случай, когато Западът е сторил нещо добро.
Няма как да не се върнем години назад и да не посочим грешките на други български политици, поради които мъченичеството на медиците в Либия продължи цяла вечност. Иван Костов заяви публично, че те може и да са виновни. Надка Михайлова обяви процеса за политизиран. И двамата спряха дотам, а сега твърдят, че не било уместно да ги връщаме назад. Соломон Паси, който затри четири години в „тиха дипломация”, успя само временно да облекчи страданията на нашите, извеждайки ги в една вила до Триполи. Нищо не помогнаха и връзките на „Н.В.” в арабския свят.
Само активната намеса на ЕС постигна успех, венец на който сложи инициативата на новоизбрания президент на Франция Никола Саркози.
Не ни интересуват дребнавите заяждания в ЕС. Не друг, а именно Саркози обеща предизборно да се заеме с освобождението на нашите в Либия и изпълни обещанието си. Не друг, а Саркози изпрати съпругата си да преговаря с Кадафи и тя очевидно успя в тази си мисия. Казват, че Франция щяла да продаде на Либия ядрен реактор за обезсоляване на морската вода, противотанкови ракети и пр., и че щяла да спечели милиарди евро. Нека! Нали помогна и на нас.
Ако и нашите политици бяха поне наполовина на тях прагматични, кошмарът от Бенгази и Триполи щеше да ни подмине. Дано само не се повтори с някои от все още работещите в джамахирията българи - две или шест хиляди, все едно.

А какво правим ние тук, в България, след успешното приключване на една общонационална кауза?
Едни експлоатират медиците с предизборни цели, други ги ожалват, трети ги даряват с апартаменти и пари, четвърти им завиждат, а пети направо ги обвиняват за жалкото си битие.
А е било време, когато едни други българи са записали в Търновската конституция, че всеки роб свободен става, щом стъпи на българска земя!!

Нагоре
Съдържание на броя