"Нова Зора" - брой 19 - 16 май 2007 г.

Да запазят своята вяра, честност, живот и имот
Иван СЛАВОВ

Съгласно плана, приет от Гюргевския революционен комитет, страната била разделена на четири революционни окръга, един от които бил Сливенският. На него, според К. Божилов, било възложено да се вдигне на въстание едновременно със Средна гора. За всеки окръг били избрани пълномощници (апостоли), които в началото на 1876 г. се завърнали в родината. За главен апостол на Втори сливенски революционен окръг бил определен Иларион Драгостинов, а за негови помощници - Стоил войвода и Георги Икономов, заменен по-късно от Георги Обретенов. Още с пристигането си Георги Икономов се заел със сформирането на окръжен революционен комитет. Пристигането на Ил. Драгостинов в Сливен дало нов тласък на приготовленията, като усилията били насочени към увеличаването на броя на съзаклятниците и доставката на оръжие.

Но още в началото между Ил. Драгостинов и ръководителите на окръжния революционен комитет се появили тактически разногласия. Докато Ил. Драгостинов бил твърдо за масово въстание, повечето от местните дейци били за прилагане на четническата тактика. Но след като към местните ръководители се присъединил и Стоил войвода, главният апостол бил принуден да отстъпи. Предвиждало се местните революционни комитети да изпратят в създадения вече от Стоил войвода в м. Кушбунар в Стара планина лагер въстанически чети, от които да се създаде въстаническа армия.
Сливенският революционен комитет предвиждал въстанието да се вдигне на Първи май, като тази дата била извезана даже на знамето. Според проф. Йоно Митев обаче точно в деня, когато комитетът решил да се обяви въстание, в Сливен пристигнал Димитър Топалов, който заявил, че бил представител на Букурещкия революционен комитет и от негово име съобщил, че въстанието трябвало да се отложи до пристигането на войвода с “отбор хора” и българинът на руска служба Ив. Кишелски с волонтири от Влашко и Русия. Това съобщение сериозно разколебало част от членовете на революционния комитет. И макар че Ил. Драгостинов категорично заявил, че въпреки всичко те ще изпълнят клетвата си и ще вдигнат въстание, по същество съобщението на Д. Топалов изиграло ролята на контрапарола, която го провалила. В обявения ден вместо стотиците четници във военния лагер се явили само около 70 души, като вместо 200 от Сливен излезли само 9 души, от Ямбол вместо 150 - само 12, а от Карнобат не излязъл нито един. След като малката група потеглила към балканските села, към нея от с. Нейково се присъединили 30, а от с. Жеравна - 12 съзаклятници. Създадената малка чета била бързо разгромена от редовния турски аскер и башибозуците.
В навечерието на въстанието местният революционен комитет в с. Бояджик поддържал тесни връзки с комитетите в Сливен и Ямбол и усилено се готвел за борба. Редица ръководители на революционните комитети от двата града често посещавали селото. От Сливенския комитет в с. Бояджик ходел Георги Обретенов, известен като “селския апостол”, и отговорникът за селския район Н. Господинов. Според К. Божилов Стоил войвода също посетил няколко пъти селото. От Ямболския революционен комитет в Бояджик ходели Ат. Кратунов, Ставри Дражев и Илия Съселов, за които Н. Върховски съобщава, че в навечерието на въстанието “били проводени пръснати из околните села, в които имало привърженици на делото, да подготвят населението да бъде готово и въоръжено”. В спомените си Васил М. Арабаджиев, пише: “Баща ми е ходил няколко пъти в с. Бояджик под формата на търговец. Братята му закупували селскостопански произведения... Село Бояджик било тяхното село. В него те организирали нови групи, които да си влеят силите в делото на общото народно освободително движение”.
Ръководителите на местния комитет - свещениците Желязко Колев и Господин поддържали лични връзки с Георги Дражев.
Най-важното доказателство за решимостта на членовете на революционния комитет да участват във въстанието без съмнение бил фактът, че след като станал известен денят за обявяване на въстанието, въпреки настъпилото разколебаване, в изпълнение на взетото решение, трима от най-преданите съзаклятници - Кольо Попов и най-близките му другари - Иван Грахчето и Велко Петров, тръгнали за въстаническия лагер в Балкана, за да се присъединят към останалите въстаници. По неизвестни причини обаче не успели да стигнат до лагера, като следите на последните двама останали завинаги неизвестни, а Кольо Попов успял да се укрие в Балкана и година по-късно - по време на Освободителната война, се върнал в с. Бояджик, за да види какво е останало от него, но бил заловен от турците и обесен в Сливен.
След заминаването на групата, макар и привидно спокойно, положението в селото било напрегнато. От една страна, когато в Ямболския край станало известно, че въстанието в Четвърти революционен окръг било потушено, жаждата за мъст и плячка сред турците, татарите и черкезите от съседните на Бояджик села бързо нараснала, като погледите им били насочени към богатствата на неговото население. От друга страна, според К. Божилов, Хаджи Емин и Садък ефенди били безсилни да се справят с непокорството на българите в селото, които, под влияние на революционния комитет, надигали глава и отказвали да работят на чифликчиите. Безсилен да се справи с положението, Бояджишкият султан Хаджи Емин повикал на помощ Калфакьойския султан.
На по-нататъшния развой на събитията в селото се спират всички изследователи - от Иван Златаров до проф. Йоно Митев. Явно позовавайки се на Ив. Златаров, почти всички приемат, че калфакьойският султан Едхем (Едем) ага нападнал селото два пъти. Но докато всички са единодушни, че първото нападение било извършено на 11(23) май, относно времето на второто нападение са налице различия. Според проф. Йоно Митев това нападение било извършено същия ден, според Н. Домусчиев и Ал. Миланов - на следващия ден (12 май), а според Иван Златаров - след един-два дни, т.е. на 14 и 15 май. Неизвестно по какви причини обаче К. Божилов разглежда двете нападения като едно.
Известно е, че началото на съдбоносните събития било сложено на 11 (23) май, когато въпреки тревожното време, цялото население на с. Бояджик чествало тържествено деня на славянските първоучители Кирил и Методий. В разгара на празника калфакьойският султан Едем (Едхем) ага, начело на групата башибозуци, черкези и татари, нахлули в селото и след като извършили убийства, грабежи и насилия го напуснали. Макар че това нападение било изненада за революционния комитет в селото, неговите членове бързо се съвзели и вместо да се оплакват на властта, която с бездействието си подкрепяла шайките, решили да дадат решителен отпор на грабителите и както бе цитирано, “селото беше въоръжено и на крак”. Под тяхно ръководство започнала подготовката за отбранителни действия - главно изкопаване на окопи. Извадено било скритото оръжие и била създадена нощна стража, която поела охраната на селото. Фактически това били революционни действия, насочени срещу официалната турска власт.
През един от следващите дни последвало второто нападение. Едхем ага изпратил група черкези в селото със заповед да задържат свещениците Желязко и Господин и да ги представят на султана, както и да им изземат конете и другия рогат добитък. Но въоръжената охрана на селото ги посрещнала с организиран отпор.
Свещениците били укрити, а когато била изпратена потеря да прибере конете, тя била посрещната с огън. Единият от черкезите бил убит, а другите грабнали тялото му и побегнали. По думите на Ив. Златаров с това бояджишкият “селянин бе окървавил ножа си”. Може да се твърди, че в резултат на този отпор на въстаниците с. Бояджик станало недостъпно за поробителите, т.е. превърнало се в свободна територия.
През следващите дни сблъсъкът се задълбочил. Турците, и по-специално Едхем ага, бил буквално бесен от унижението и неуспеха, а решимостта на бояджичани да защитават правата си станала още по-голяма.
Според Ив. Златаров на Хашим ефенди било докладвано, че “всички от селото, без разлика на пол и възраст, се разбунтували и станали до един комити, че имали укрепления за бой, знамена, топове, пушки и в същото време събирали хора от близките села, за да възстават срещу Отоманското царство”. Може да се отбележи, че твърдението на Ив. Златаров, че местните ръководители "събирали хора от други близки села" не било нещо изненадващо, тъй като в годините, когато с. Бояджик било център на региона, местният революционен комитет поддържал връзки с населението на тези села, и при създалата се обстановка това население потърсило подкрепа и спасение при бояджичани.
Стреснат от донесението, ямболският каймакам веднага тръгнал за Бояджик. Относно това, колко правоверни е водил той със себе си, изследователите отново са на различни мнения. Според Н. Домусчиев той бил “придружаван от десетина гавази”, а според Ал. Миланов, който цитира Сливенския митрополит Серафим, бил придружаван от “няколко заптиета”. Иван Златаров обаче твърди, че ямболският каймакам събрал много башибозуци, татари и черкези, а К. Божилов пише, че потеглил с “многобройна войска”. Очевидно вземайки предвид тези различия, Й. Митев признава, че "броят на потерята не е известен”.
Ако се вземе предвид казаното в писмото, цитирано изцяло по-долу, в което неговият автор - жив свидетел на това събитие, говори за “башибозушка маса”, става ясно, че Хашим ефенди е предвождал ако не хиляди, със сигурност няколко стотици правоверна “сган”.
Всички автори са единодушни, че каймакаминът потеглил за с. Бояджик на 16 май 1876 г. За да провери доколко донесението отговаря на истината, той настанил своята орда пред селото в м. Крушака. Като се уверил обаче, че около селото имало окопи, охранявани от готови за бой въстаници, и преценил, че било безсмислено да напада и да дава жертви, той решил да започне преговори. Според Ив. Златаров “първенците на Бояджик”, т.е. ръководителите на революционния комитет, също определили делегация за преговори, която да постави на каймакамина условията, при които може да влезе в селото. В нея влезли дядо Гроздьо Костадинов, Димитър Филипов, Митьо Терзията, Вълчо Терзията, както и беловласите старци дядо Хаджи Иван и дядо Панайот. Според Ал. Миланов водач на делегацията бил Манол Даков.
Може да се приеме, че това бил върховият момент на решимостта на въстаниците да запазят своята чест и достойнство. Делегатите връчили на Хашим ефенди писмо, написано от учителя Димитър Кънчев. Това писмо, което проф. Й. Митев публикува така, както е в оригиналния текст на брошурата на Ив. Златаров от 1886 г., гласи:
“Каймакам Ефенди! Жителите на селото ни Бояджик са много благодарни от Вашето пристигане, но в същото време, с прискърбие ви явяваме, че невъзможно ще бъде Вашето влизане до тогава, до когато тая Башибозушка маса ви обкръжава, понеже тая паплач, която е водена от вас, ся смотря като гибелна за нас, ако и ся позволи свободно да нахълта в селото ни. Пусни я, от гдето си я взел, па тогава заповядай - свободен е твоя проход. А който (що) се касае за въпроса защо селяните са въоръжени и държат бой за отбранително положнеие, то на това Ви отговаряме, за туй, за да запазят своята вяра, честност, живот и имот. Повтаряме, че Вий каймакам Ефенди, можете свободно да дойдете при нас, но ако махнете разорителната сган на човечеството. Това е мнението и желанието на населението от това село”.
Определено считам, че досега това писмо е недостатъчно анализирано и недооценено. То респектира преди преди всичко с категоричната позиция на делегацията, а това значи и на революционния комитет, на всички въстаници и на цялото население, които “въоръжени и държат на бой” за да “запазят своята вяра, честност, живот и имот”. Нужно е да се подчертае, че наистина е била необходима голяма човешка смелост, безкрайна преданост на селото и готовност за саможертва, за да заявяват всичко това в очите на въоръжения до зъби и разярен ямболски каймакамин.
Буквално побеснял от този отговор, Хашим ефенди излял гнева си върху членовете на делегацията, като по негова заповед трима от делегатите били убити, а други двама - ранени. Но все пак той не намерил смелост да нападне въстаналото село. Изпълнен с гняв, че планът му бил провален каймакаминът се върнал в Ямбол, дълбоко убеден, че с. Бояджик било комитско село, което трябвало на всяка цена да бъде унищожено. Всички изследователи са единодушни, че именно той съобщил на Шевкет паша в Сливен за случилото се.
Съществува версия, че Шевкет паша не бил ходил в Сливен, а с “цяло поле войска” пристигнал в Карнобат и насочил оръдията си към града, вероятно с цел да го разори и ограби, но поради намесата на турските първенци се отказал от обстрела му и заминал направо за Бояджик.
В действителност телеграмата на Ямболския каймакамин заварила Шевкет паша в Сливен, където на негово разположение били около 2000 правоверни, сред които един табор редовен аскер, две планински оръдия и около 1000 башибозуци. Според Н. Домусчиев един табор редовен аскер наброявал от 500 до 1000 войници, въоръжени с модерно за онова време оръжие, а двете планински оръдия били обслужвани от около 30 войника, или общо около 2000 души, докато населението на с.Бояджик наброявало 1200 души.
Във връзка с решението на Шевкет паша да тръгне веднага за с. Бояджик интересна версия се съдържа в спомените на краеведа Гичо Вълков. Той твърди, че същия ден в Сливен при Шевкет паша пристигнал чичо му Хаджи Емин, който не само посочил имената на около 100 бояджичани, начело с поп Желязко, които трябвало да бъдат ликвидирани като “бунтари”, но се заел със задачата да провокира бояджичани. Горящ от нетърпение за разплата, вечерта на 16 май той взел един кон и така бързо препускал до с. Бояджик, че когато спрял в центъра на селото, конят паднал и издъхнал. С гръмки слова Хаджи Емин приканил селяните да се въоръжат и на 17 май да посрещнат и унищожат ордата на Шевкет паша, която според него се състояла от “около 30-40 крастави мекерета и заптии”. Но селяните разбрали коварното му намерение и не се отзовали на призива му.
Същата нощ Шевкет паша пристигнал пред селото и разположил ордата си при Арачарския кладенец, но намерил селото оградено с окопи и охранявано от въоръжени въстаници. Наближавал решаващия сблъсък между въстаниците и ордите на Шевкет паша. Било 17(29) май 1876 г. - денят, в който на брега край Козлодуй слязла преминалата р. Дунав чета на Христо Ботев, с която Априлското въстание белязало своя завършек.
Около това как точно са се развили събитията при тази кървава развръзка съществуват немалко версии. Най-приемливата от тях е, че в началото революционният комитет в с. Бояджик преценил, че въстаниците не трябва да предават оръжието си, т.е. да капитулират, а да умрат с оръжие в ръка. След това обаче, като отчели огромното превъзходстов на силите на противника, решили от една страна - да изпратят делегация при пашата за водене на преговори, а от друга - да вземат мерки за опазване на жените, децата и девойките, като първите били събрани под покрива на църквата, а девойките били укрити в един ров, покрит със слама.
В определената делегация отново влязъл дядо Гроздьо Костадинов, кметът на селото дядо Байо и учителят Димитър Минчев. Всички изследователи са единодушни, че действителни разговори между делегацията и пашата не са се водили. Шевкет паша ги посрещнал с нескрита злоба и се нахвърлил върху тях с думите: “Вие сте цели комити, хайде, изкарайте си войската и ще се бием! Марш в селото, махнете се от очите ми!” Този зловещ момент е описан подробно както от Ив. Златаров, така и от Ал. Миланов, които се позовават изцяло на докладите на дипломатите.
Сражението неизбежно завършило с поражение за въстаниците. Още при първите изстрели на оръдията един от снарядите улучил църквата и укрилите се в нея жени и деца загинали. Не успели да се спасят и укрилите се в трапа 40 девойки. След като сламата пламнала, някои от тях изгорели живи, други били убити, а трети - изнасилени и продадени в робство. След това боевете се пренесели по улиците. Много от къщите били изгорени, а оцелелите - ограбени. Много от бягащите по улиците се насочили към полето с надежда, че ще намерят спасение в избуялите жита, но и едните, и другите били настигани от аскера и башибозуците и съсичани или разстрелвани. По думите на Сливенския митрополит селото било обърнато в огън и пепел.
Извършеният от ордата на Шевкет паша жесток погром на с. Бояджик по нищо не се различавал от зверствата на турските пълчища в Батак, Брацигово и Перущица. Всички ръководители на местния революционен комитет били избити. Главата на неговия председател поп Желязко била набита на върлина и показвана за назидание на населението чак в Ямбол.
И до днес не е известен точният брой на жертвите. Досега са издирени имената на повече от 140 души, но явно броят им бил много по-голям. Както справедливо отбелязва Й. Митев, кръвожадният генерал не само унищожил с. Бояджик, но в тъмните гробове била погребана тайната за имената на загиналите и точният им брой.

И макар че името на с. Бояджик като единствено въстанало полско село във Втори сливенски революционен окръг влязло в рапортите на дипломатите и анкетьорите, в продължение на повече от век истината за него е убегнала от вниманието на историците, или пък доколкото в някои исторически публикации се споменава, то съвсем необосновано се сочи като пример за унищожаването от редовната турска армия на Шевкет паша на едно мирно българско село.

Нагоре
Съдържание на броя