"Нова Зора" - брой 19 - 16 май 2007 г.

Митовете и лъжите за Жан Виденов и неговото управление
Невена ГЮРОВА
Продължение от бр. 18

В два поредни броя разказахме за невероятната финансова криза, довела до крах на банковата система и за нейния генезис още от началото на сбъркания преход, за което отговорност носеха всички правителства и ръководства на БНБ до 1995 г. Фатална за почти половината търговски банки у нас е 1996-а година. От 34 банки в България под особен надзор бяха поставени 14 трезора. На тях се падаха 24% от активите на търговския банков сектор. Ако извадим от сметките Булбанк, която през този период беше най-голямата банка у нас, но по същество не кредитираше реалния сектор, то на практика над 50% от активите, инвестирани в реалния сектор, бяха засегнати от санкциите, наложени първоначално от БНБ. По-късно извън строя излязоха още две институции.

Банковата криза бе неизбежна още в началото на 1995 г., твърдят всички финансови спецове, но дали задължително трябваше да се развие по този най-тежък сценарий, водещ до хиперинфлация и ограбване спестяванията на населението? БСП имаше свое правителство и стабилно парламентарно мнозинство, нима не можеше ако не да я предотврати, то да я смекчи до поносими за населението и икономиката размери? От една страна негативна роля за нехайството на социалистическото управление през стабилната 1995 г. бяха различните лобита в парламентарната група, включително и в правителството, всяко от което дърпаше чергата в своята си посока, без да мисли за цялостния държавен интерес. Например министърът на промишлеността Климент Вучев още в началото на 1995 г. открито им нареди да не плащат кредитите си на банките*. Лобито на банкерите, особено в парламентарната група, също нямаше интерес от кардинални промени. Същевременно трябва да се отчете, че освен общия им интерес от липса на промени, лобистите представляваха интересите на конкретни банки, които защитаваха със зъби и нокти. За мощта на банковото лоби в БСП красноречиво говори и шокиралият навремето мнозина социалисти факт, че за кандидат-кмет на София бе издигнат шефът на Първа частна банка Венцислав Йосифов. Публично известно бе лошото състояние на трезора - рекордьор в завличането на пари, който дължеше 108,231 млрд. лв. на Българска народна банка, на Държавна спестовна каса и на други банки. Но източници от банковото соцлоби обясняваха, че с избора му ще се ударят два заека едновременно - кмет на БСП, и естествено от това щяло да последва привилегировано отношение от страна на БНБ, което ще позволи на банката да се стабилизира. Резултатът от авантюрата „шеф на банк в технически фалит - кандидат-кмет” го помним всички. Но лобистите и умниците се изнизаха по търлъци, моралната и политическата отговорност падна пак върху Жан Виденов. Даже бе забравен Александър Маринов, тогава щеф на столичната организация на БСП, който издигна и подкрепяше активно тази нелепа кандидатура.
Първите индикации за кризата се появиха в началото на 1996 г. Нетният доход на търговските банки от лихви през 1996 г. беше негативен в размер на 23 милиарда лева, т.е. банките изплащаха повече лихви по депозити, отколкото получаваха по кредитите. Тази стряскаща цифра е незначителна в доларово изражение. Ако вземем за база курса в края на 1996/началото на 1997 г., дефицитът излиза не повече от два-три милиона долара. Това е съвършено недостатъчен мотив за фалиране на банки, кредитиращи половината от националната икономика.
Защо тогава БСП и БНБ в лицето на новия си управител Любомир Филипов през май пристъпиха към поставяне на банките под особен надзор, който впоследствие доведе до фалирането им?
И досега малцина знаят факта, че затварянето на банките бе направено по изричното настояване на Международния валутен фонд, за което пред пресата свидетелстваха Любомир Филипов, Жан Виденов и други финансисти. Но МВФ заплаши с прекратяване на стендбай споразумението с него. А това би било фатално за България, тъй като правителството на Виденов бе първото, което започна изплащането на гигантския външен дълг и изплати почти милиард и половина от него. Спирането на външното финансиране от МВФ би довело до изчерпване на валутния резерв и нов мораториум. При тази ситуация практически нямаше начин да не се подчиним на исканията на фонда.
По-сериозен бе проблемът с т. нар. капиталова дупка на банковата система. Наличието на отрицателен нетен капитал означава, че стойността на активите на банките е по-ниска от стойността на пасивите. Капиталовата дупка обикновено се обяснява единствено с т. нар. лоши кредити. Този фактор определено изигра своята роля, но не по-маловажна бе изключително зловредната роля на високите лихви. Ключът за разбиране на проблема е в т. нар. среден период на възвръщаемост на средствата по активите и пасивите. Ако лихвата по активите е висока, това означава, че банките много бързо възстановяват отпуснатата на заем сума чрез приходите от лихви. Те обаче са длъжни също така в кратък срок да покрият главницата на влоговете чрез начисляване на лихвен доход на вложителите. Златно банково правило е да се поддържа равновесие между срочността на активите и срочността на пасивите.
При лихви над 50% годишно средният период на възвръщаемост на средствата по активите и пасивите е под един месец, което означава, че никакво равновесие и разумно управление на структурата от активи и пасиви на банка, работеща в левове, не е възможно. Като отчетем, че през септември 1996 г. основната лихва надхвърли 300%, става ясно, че оцеляването или фалитът на една банка бе въпрос не на компетентност, а на шанс, на хазарт.
На пръв поглед изглежда, че хазартният елемент бе внесен изцяло от паричната политика на БНБ и фискалната политика на правителството, които се занимаваха изключително с печатане на пари, необходими за погасяване на бюджетния дефицит, който пък беше генериран не от някакви разходи за подпомагане на реалния сектор, както би могло да се помисли, нито от прекомерна натрупана задлъжнялост, а от високите лихви по левовите облигации, които бяха високи поради възприетата политика на високи лихви. Това гасене на инфлационния пожар с бензин бе истинската причина за хиперинфлацията в началото на 1997 г.
Истинският виновник за неимоверно високите лихви бе пак МВФ, под чийто натиск бе наложена тази политика. По-късно това бе отчетено като грешка и от финансистите на фонда, но злото вече бе сторено...
Финансовата теория и практика сочат, че има и ред по-безболезнени и по-ефективни средства за изход от подобни кризи.
За сравнение - след намаляването на свръхвисоката основна лихва при практически същите или дори по-високи като дял от БВП държавни разходи, проблемът с бюджетния дефицит изчезна от само себе си. Правителствата и централните банки имат на разположение едно много просто средство за избягване на инфлационната спирала в периоди на нестабилност.
Това средство е индексирането на държавните ценни книжа и заемите. При индексация средният период на възвръщаемост на средствата по активите и пасивите се запазва, банковият и реалният сектор гарантират своята стабилност, независимо от обезценяването на парите. Чрез индексация Великобритания например запази финансовата си стабилност през 70-те и 80-те години.
Това в никакъв случай не оневинява търговските банки и БНБ. Лошото управление на риска, натрупването на невъзвращаеми заеми, безпринципното рефинансиране от страна на БНБ са реални факти и фалитът на някои банки беше неизбежен.
И тук обаче имаше интелигентно решение, което беше дискутирано във финансовите среди още от 1991 г. - сливане на нестабилните финансови институции, които след това да бъдат обединени в банка-болница, която да се занимава със събиране на лошите кредити. Това следваше да стане чрез трансформиране на рефинансирането на БНБ в държавно участие в капитала на търговските банки. След време тази банка можеше да се приватизира.
По такъв модел неотдавна Турция спаси своя банков сектор. Пак чрез банка-болница и Чехословакия, а след разделението Чехия и Словакия оздравиха своя банков сектор. Но у нас правителствата и ръководствата на БНБ от 1991 г. нямаха компетентността да оценят необходимостта от банка-болница, а през 1996 г. вече бяхме на колене пред МВФ. Фондът имаше други виждания за изход от кризата, оказали се впоследствие напълно погрешни, дори умишлено погрешни.
В бившите социалистически държави в периода 1994-1998 г. също като у нас се развиха кризисни ситуации в банковите системи, като се започне от Чехия и се стигне до Русия. Те бяха овладени по различни способи, гарантиращи националния капитал. Решението на “българската криза” бе най-неадекватното.
У нас беше възприет пътя на масовата ликвидация на банки, при което беше изпуснат контролът и унищожена информацията за вложителите и длъжниците на банките, с което на практика бяха опростени стотици милиони задължения на недобросъвестни кредитополучатели.
Можеше ли новият шеф на БНБ Любомир Филипов, избран в началото на 1996 г., да води по-активна и твърда политика в преговорите с МВФ, за да ги убеди в погрешността на изискванията им? Със задна дата никой не може да направи тази оценка.
Но в търсене на отговор може би трябва да се вгледаме по-внимателно в биографията и личността му. Преди да стане управител, той беше шеф на ключовото управление “Левови операции”. Дълги години наред то определяше т. нар. кредитни тавани на банките. Известно е, че това управление раздаде не само парите, които имат, а и стотици милиарди левове, които никога не са били по техните сметки или в трезорите. Такава “приемственост” на кадровата банкерска политика неизбежно внася доза съмнение най-малко в компетентността му, ако не и в други посоки, които не би било етично да назоваваме.
В една такава посока сочи фактът, че след като бе въведен валутният борд, Любомир Филипов стана управител на Кредитна банка - банката на „Мултигруп”. По-късно в Кредитна банка се вля Българска търговска и индустриална банка на друга емблематична фигура - Васил Божков-Черепа, като управител до самия й фалит остана Любомир Филипов. Самото свързване на името му с имената на Васил Божков - Черепа и на Илия Павлов поставя най-малкото въпроса какво ги свързва и откога.
Трета посока на съмнение иде от факта, че Любомир Филипов бе сред членовете-учредители на печалноизвестното с непомерните си амбиции за власт Генералско движение.
Но може би сме несправедливи в подобни подозрения към Любомир Филипов, а отговорът се крие по-скоро в характера му. Той не бе твърд човек, който да тропне с юмрук по масата, а също така не бе достатъчно опитен в дипломацията и в интригите. С идването му като шеф на БНБ консенсусът от времето на Тодор Вълчев изчезна. По негово време, когато Управителният съвет на БНБ бе разделен в мненията си по даден проблем, професорът ги привикваше поединично, изслушваше аргументите им и на второ четене се вземаше решение с не по-малко от 7 срещу 2 гласа. Но Любомир Филипов не успя да стане подобна обединяваща фигура. УС на БНБ се бе разделил на млади и стари - на малък и голям УС на БНБ. Малкият управителен съвет - Лена Русенова, Димитър Димитров, Евгени Узунов, Андрей Николов, Николина Мичева, вземаше решения, а останалите - Любомир Филипов, Борислав Стратев, Здравко Бальозов, ги ратифицираха. В ролята на балансьор се явяваше Пламен Илчев. Какъв абсурд - шефът на БНБ да играе във втория отбор, а решенията да определят негови подчинени!
Друг основателен въпрос, който задават не само членовете и симпатизантите, но и много ограбени спестители, е защо не бе потърсена наказателна отговорност от бившия управител на БНБ Тодор Вълчев, който носи голяма вина за развалата на банковата система от 1991 г. до 1996.
През 1995-1996 г. бе невъзможно за БСП да се реши на такава стъпка, защото тя би дестабилизирала много силно банковата система. Да си припомним факта, че смяната на професор Вълчев с Любомир Филипов през януари 1996 г. изигра голяма роля за загубата на доверие към БНБ от страна на спестителите, които започнаха масово да теглят влогове и да ги обръщат в долари.
Причината бе, че професорът се ползваше с висок кредит на доверие сред цялото население - незаслужено, но се ползваше. А за обшеството Любомир Филипов бе неизвестна фигура - марионетка на БСП. А представяте ли си какво би станало, ако от сменения току-що дългогодишен бивш управител, когото обществото високо оценява, бе потърсена и отговорност? Банковата система щеше да рухне по-бързо и с по-голяма сила именно поради изчерпването на доверието на населението в нея.
Фундаменталната причина обаче е друга.

Нагоре
Съдържание на броя