"Нова Зора" - брой 19 - 16 май 2007 г.

Вместо некролог
Константин КРИЛОВ
Продължение от бр. 18

От друга страна, мерзавщината всячески се мъчеше да се легализира и да се самовъзвиси.
Ако елцинизмът бе продължил още десетина години в чист вид, човек, който не е бил в затвора, нямаше да бъде допускан в политиката или в крупния бизнес. Формулата бе “Ваня, изкарай няколко седмици в Зоната, а после се стягай да ставаш депутат”. Сега това звучи диво (нали хората все пак забравят някои работи), но онези, които помнят доинфлационното време, ще потвърдят - всичко отиваше именно натам).

Имаше обаче една хитринка. Между обществено приемливите цели (богатство и власт) и обществено-неприемливите средства (пряк бандитизъм, престъпен бизнес, шикалкавенето, което взеха на въоръжение правоохранителните органи, чиновническото обирджийство и прочие гнуснавщини) имаше една тъничка пролука. Имаше начин да идеш на върха, дори и без да се гърбиш кой знае колко.
Методът е простичък - да се увисиш на врата на някоя гад. Приятелка на бандит, жена на предприемач, дъщеря на губернатор, син на юриспрудент - ето истинския получател на изгодата през славните деветдесет. Позиция безспорно блядовска, но ефективна, според “установения морал”. В елцинското общество, разделено на началници, бандити и неудачници, най-сладко затлъстяваха именно блядовците и паразитите. Те не рискуваха нищо (убиваха бащите им, любовниците им червясваха по затворите, разоряваха и усмъртяваха родителите им - но не и тях самите!, не и тях!), харчеха като за последно и безгрижно.
Едно отклонение. Любопитно е да видим произхода на Елциновата “средна класа”. Накратко, майчицата на цялата тази постсъветска пяна може да се смята “секретутката-референт”. В ранните елцински времена така наричаха мацетата, които започваха работа на щат в някаква бандитска фирма, която размятваше кредити, компютри и “разни такива нещица”. Мацето отговаряше за кафето, класическите актове или алтернативни методи..., а в по-добрия вариант - по войнишки..., и дори можеше да пише на машина. Не се плащаше кой знае колко, нямаше излишни милувки, но пък и мацето не отговаряше за форсмажорни случаи, а при пълна криза, минаваше “на работа” в друга подобна фирма, където изискуемите умения си бяха същите... “Зъбите, тъпачко, покажи си зъбите...”, и после “направи кафе, айде-айде, че бързаме”.
Днес не е вече така. Днешната офисдама я наричат “руска средна класа”, тъй като просто няма друга дума и не е желателно да си спомня за твърде непочтения си генезис. Дори прословутото “секретар-референт” започна да звучи някак тежко и дори прилично. Та този сладникав живот и нрави, перестроиха модус вивендито към големите бандити и бандитски персонал, и тъкмо това изпорти аромата на набъбващата пяна.
С времето името този минижупен авангард стана образец на подражание и в частност, извор на персонажи за масовата литература. “Момиче от богато семейство” и “младеж, чийто баща действа в Америка” започнаха прогулка по страниците на безкрайните дамски детективи, еднодневки-романчета, конвейерна халтура за младежта. Диамантените балончета, сладката пяна на адския казан от 90-те израснаха в болното обществено съзнание до архетипи.
И така си и останаха - истински герои на един блядовски век.
Но нека кажем нещо и за социалните ниши, образувани в елцинската епоха. За елцинските любимци и елцинските козел-опущенци.
Веселящата се блядовщина най-много ненавижда тези, които не я харесват. По-точно, не проявява желание да участва в нейните веселби. Тук важното е “не иска”. Естествено, че до блядовците се допускат само избрани. А всички останали - по правило - трябва да завиждат - като минимум - честно и от душа. И още по-добре - да се усукват наоколо, да я развличат и подхранват с вкуснотии, но да не забравят да демонстрират поне лека ерекция - знак на лоялност.
Тия дето кривят вежди и гледат на блядовеца с презрение, или без дължимото чинопреклонничество, или просто без желание - са крайно нелюбими на блядовете и просто нямат място на този свят.
Именно заради това в елцинската Еретия никой не живее така весело като “творческите работници”. Трудно е се оцени значението на естрадните аплаузи за икономическия, политическия и духовния живот на Еретия. Фактически естрадата замени “духовния живот”. Монолозите на Жванецки заеха мястото на официалната идеология, а цялата радост от живота се заключи в преструвките на Алла Борисовна Пугачова, този космополитен монстър, съединил слънцето и луната и раздул се до галактически предели. Алла Борисовна беше буквално навсякъде и във всичко, а случайно останалите дупчици покриваше Киркоров. Непонятно е защо химн на Еретия не стана “Зайче мое”, сигурно защото никой не се сети да го предложи вместо музиката на Глинка.
Особено характерно е, че единствено живият поетичен стил в тогавашна Русия бе т.нар. куртоазен маниеризъм. Според официалната митология новото литнаправление се роди на 22 декември 1988 г., когато младите поети Вадим Степанцов и Виктор Пеленагре написаха манифеста на “новото литературно течение”. В основата бяха еротичните опити от времето на “Сребърния век”, но със замаха на Екатерининия век, представян като галантно разпътство, напудрени момчета и големи оръдия на мъжкостта.
Смисълът на тези идеи бе да се поразкършим на тема “блядове” и да се пошегуваме със съвремието в най-неприятните му форми. Добавена бе и капчица “изкуството на живота”, нещо като пародийно блюдолизничество и угодничество. Първо никой не ги забелязваше, после обраха всички овации. “Двойната ирония” бе обявена за “нов соцреализъм”, т.е. единственият легитимен творчески метод, и обедини в себе си иронията над щампите и шегите с шегуването. Така минус плюс минус даде плюс, стана възможно да се изказват сериозни мисли в бронирана от насмешките форма. После Емелин разви техниката на маниеристите и създаде “фашистки иронизъм”. Той позволи да се озвучават политически “неправилни” идеи, представяни като “нещо сериозно”.
Но да се върнем на темата. Категорията хора, които физически се отвращаваха от елцинската блядовщина, станаха тези, които не харесват Пугачова, или поне бяха заподозрени в това. Това най-вече се отнася за хора образовани и с умения, и в частност - занимаващи се с наука.
Унищожението на руската наука и техника е напълно обяснимо от гледна точка на загубата на Русия в Третата световна.
Колаборационистите обезглавиха най-напред науката и образованието. Но и тук има нюанси. Имаше нещо метафизично в ненавистта, която изпитваше елцинската блядовщина към “образованите”, най-вече руснаци. Така професорите бяха изнесени зад граница, или останаха да работят в нейно име (в смисъл на зад границата, б. пр.) тук, разбираемо е. Но елцинските ублюдки измислиха да създават такива “условийца”, че професорите взеха да търгуват с полска козметика под взора на полуграмотни овчари от аулите. Можеше, разбира се, да им се дадат доста пари, но тук се крие блядовската обида - тези не ни уважават и няма да ни уважават и занапред. И им прибраха и последната копейка. Взеха я демонстративно, с наслада - счупиха с ботуш професорската ръчица, стиснала последното петаче. “Прас - и на парченца”.
Вероятно така може да се обясни и сладострастието, с което бе стъпкана съветската наука и техника. И отново изискванията на американците-победители бяха съвсем разбираеми - да се разори и да се разруши покорената страна, това е по правилата на военното изкуство, и по-добре да се направи с ръцете на аборигените. Така е от ясно по-ясно. Обаче дори контролираните от окупантите немски власти демонтираха великата немска наука най-малкото с печално съжаление, пък и доста съхраниха. А в съсипията на съветското наследство имаше тъкмо перфидно злорадство.
И беше заявено като програма още от началото - когато “Буран” бе сложен на пиедестал в “парка на културата”.
И бе превърнат не в какво да е, а в... ресторант”.
Също както и всичко важно, създадено от руските хора в Русия.
Като гледам от моята камбанария, днес са възможни два подхода към Елцин. От една страна, гадината трябваше да е още дълго време жива, за да стигне до праведния съд. От друга - много хора имаха предчувствието, че докато Е., Б.Н. е жив, в Русия ще продължава адът, който се установи в проклетата 91-ва година на 20 век.
Не знам кой е прав. Но на фона на стореното от него, всеки човешки съд изглежда смешен и безобиден, като сълзица на дете. А виж, висшият съд, той сигурно ще има свои съображения, неведоми за нас.
Но това не отменя правилото на вежливостта - трябва да го спазваме дори към измета, - нито правилото за моралния дълг.
Ибо “този, който помни миналото, има едно наум, а който го забрави - е напълно сляп”.
Честит рожден ден, Борис Николаевич. Ние ви помним.

Нагоре
Съдържание на броя