"Нова Зора" - брой 18 - 8 май 2007 г.

Митовете и лъжите за Жан Виденов и неговото управление
Невена ГЮРОВА
Продължение от бр. 17

“Решението”, реализирано от правителството на Беров, а именно поемането на необслужваните кредити на държавните предприятия от държавния бюджет чрез емитиране на т.нар. ЗУНК-ове, установи традицията всеки възникнал проблем да се решава с помощта на пари от бюджета, т.е. с пари на данъкоплатците, което имаше допълнително деморализиращо въздействие върху предприятията. Към края на 1994 г. ЗУНК-овете представляваха дълг от почти 2,5 млрд долара.
Друга част от новите проблемни кредити се появи като следствие от раздаването на необезпечени кредити от страна на частните банки. Масово разпространение получи практиката да се финансират свързани с акционерите на банките фирми и лица, разчитайки на рефинансирането на БНБ. Активното използване на този механизъм за изпомпване на пари стана възможно благодарение на липсата на правила при използването на парите на другите, и благодарение на активната намеса на самата централна банка, която облягайки се на съществуващата държавна гаранция, пренасочваше набраните от ДСК спестявания в закъсали банки.

Eдин от най-показателните примери в тази насока е Банката за земеделски кредит, която отпусна на свързани с основния й акционер Атанас Тилев фирми необезпечени кредити в размер на над 40 млн. долара. Подобно бе положението и в други частни банки, например в “Балканбанк”, от която “Мултигруп” и свързани с нея лица и фирми източиха близо 100 млн. лв.
Така от 1991 та чак до 1997 г. банковата система в България бе постоянно в състояние на някакъв вид криза. Общите разходи, породени от нея, са в размер на 41,6% от БВП. С други думи, банковата криза в България бе най-скъпата банкова криза от всички страни в преход.
Няколко тежки валутни кризи, неконтролирани от БНБ, избухнаха в края на 1993 г. и в началото на 1994 г., предизвикани изкуствено от играчите на пазара, заинтересовани от обезценяването на лева. Парализиран от вътрешните си борби, интереси и противоречия, УС на БНБ не се намеси нито чрез инструмента на лихвените проценти, нито чрез пряка интервенция. Централната банка успя да натрупа валутни резерви, но появата й на валутния пазар беше по-скоро в ролята на обикновен користен участник, отколкото на държавен фактор за регулиране на пазара. Само за няколко месеца доларът скочи от 30 на 60 лв. В края на март 1994 г. той се котираше даже над 80 лв. за долар. Според някои наблюдатели валутната криза бе предизвикана чрез премерен ход на няколко свързани банки, които реализираха огромни печалби.
По думите на ексфинансовия министър Стоян Александров - „Ако дойде Видовден, половината банкери трябва да влязат в затвора. Защото срещу смешни комисиони с лека ръка раздават кредити”.
Каква бе вината на БНБ за развихрянето на валутните кризи?
1. от началото на реформата БНБ нямаше собствена валутна политика.
2. на 20 януари 1994 г. ЦБ сключи така нареченото „джентълменско споразумение” за стабилен валутен курс с търговските банки. Само по себе си това беше признание за нейната слабост.
Спекулантите на пазара разбраха, че БНБ е в тежка ситуация и не разполага със средства да интервенира на валутните тържища. С цел да спре препускането на долара, държавната банка слезе под равнището на определения с решение на Народното събрание и на Министерския съвет валутен резерв от 600 милиона долара, като продаде през януари и февруари близо 50 милиона щатски долара, посегна и на златния резерв.
3. очевидната слабост на БНБ допринесе за развихрянето на големи инфлационни очаквания у гражданите, които започнаха да теглят спестяванията си и да ги обръщат в долари.
„Фалитите, верижните фалити на търговски банки са неизбежни през 1996 година”, заяви съветникът от Централната банка Емил Мутафчиев. Не по-оптимистично бе и мнението на Ръсел Кинкейт, тогава ръководител на мисията на МВФ за България: “Проблемът с банките е по-широк и по-дълбок, отколкото в началото си представяхме. Очакваме икономическата цена да бъде включена в бюджета за догодина”. Тогава все още не бе изяснено дали цената, която ще трябва да плати обикновеният български гражданин, е 10 или 100 млрд. лв.
Над 150 млрд. лв. бяха несъбраните кредити, раздадени от банките след 1991 г. Така „лошите” кредити от предишните 45 години се изравниха с „още по-лошите” кредити от годините от 1990 до 1995 г. Като се има предвид обезценяването на лева, темповете на „лошо” задлъжняване по време на „прехода” бяха 1000 пъти по-силни от темповете във времената преди „прехода”!
„Банковата система се превърна в един от най-важните канали за гигантско преразпределение на стотици милиарди от държавата и вложителите в джобовете на престъпната мафиотщина" , призна и старшият съветник по икономическите въпроси на премиера, проф. Иван Ангелов, който участва в екипа, работил над прословутата програма за преход “Ран - Ът”, икономическа и идеологическа основа за разрухата, настъпила в икономиката и държавността на България.
Общата икономическа среда, в която работеха и държавните, и частните банки, се свързва и с някои общи проблеми пред тях:
- банките получаваха почти безпроблемно рефинансиране от БНБ. Рефинансирането на банките в повечето страни от Централна и Източна Европа се ограничи относително бързо, а в България то запази сравнително постоянни нива като дял от БВП, като през 1996 г. се повиши повече от три пъти спрямо 1995 г. Случайно ли беше това? Възможностите банките да получават лесно кредити от централната банка и така да финансират кредитна експанзия (включително лоши кредити) доведе до изчезване на всякакви икономически стимули за благоразумно управление.
- инвестирането в държавни ценни книжа и печалбите от обезценка на българския лев станаха едни от основните източници на приход за търговските банки. Това допълнително намали стимулите им да се занимават с кредитиране на печеливши проекти.
- директорите на част от банките отпускаха на себе си и на определени т. нар. свързани лица, кредити, за които бе ясно, че няма да се върнат. БНБ рефинансираше търговски банки, които имаха портфейл от лоши кредити и по този начин ги спасяваше от фалит. Всъщност така те бяха насърчавани да продължават погрешната и понякога преднамерено неразумна банкова политика.
Един от докладите на ОИСР за България от преди 1997 г. посочва, че “с достъпа до меко финансиране, самите управители на (декапитализираните) търговски банки активно разширяват кредитирането, главно на новосъздадени частни фирми, често в контекста на корупция”.
Именно корупцията бе основна причина за създадената ситуация. Значителен дял от лошите кредити, натрупани към средата на 90-те, всъщност бяха съсредоточени в малко на брой големи кредити (всеки над 1,4 млн. долара), отпуснати на частни фирми. Това присвояване не беше наказано. И днес е забравено.
През 1995 г. се извърши поредната операция по спасяване на държавни банки (Стопанска банка и Минералбанк) чрез бюджетни средства. Въпреки това в края на 1995 г. почти всички държавни банки (с изключение на Булбанк) и повече от 1/3 от частните банки бяха в технически фалит, тъй като собственият им капитал бе отрицателен. Правителството на Виденов получаваше непълна информация за положението на частните банки и не можеше се занимава с проблемите им. За тях отговоряше БНБ, която на практика бездействаше в това отношение. В отговор на тегленето на депозити и началото на банкова паника правителството и парламентът приеха Закон за държавно гарантиране на депозитите, който гарантира изцяло депозитите на домакинствата и 50% от депозитите на фирмите.
Не може да се каже, че законът увеличи доверието на вложителите в банковата система. В създадената ситуация икономическите агенти разглеждаха държавната гаранция като рискова, поне толкова, колкото и влогът в банка. Правителството започна решителни структурни промени. Стигна се до затваряне на банки, до изолиране на закъсали предприятия, но авгиевите обори на прехода бяха такива, че това не бе достатъчно нито да стабилизира банковата система, нито да върне доверието в нея.
В същото време БНБ се опита да постигне няколко противоречащи си цели. Тя се опита да задържи обезценката на валутния курс, като продава долари на валутния пазар. От друга страна инжектира огромна левова ликвидност в банковата сфера чрез рефинансиране на банките, като по този начин създаде голяма инфлация (месечната инфлация през втората половина на 1996 г. бе между 10 и 27%).
Резултатът от такава политика, както показва нормалната икономическа логика и богатият международен опит, се материализира в изчерпване на валутните резерви на Централната банка и загуба на възможности за влияние върху валутния курс, поради което започна бърза обезценка на лева (курсът на лева спрямо долара спадна повече от 6 пъти в рамките на календарната 1996 г. - от 70 лв. през декември 1995 г. достигна 461 лв. в края на 1996 г.). Това стопи стойността на всички левови активи на българските граждани и фирми (депозити, ценни книжа и т.н.).
Значителна роля за финансовата криза изигра и фактът, че правителството на Виденов бе първото, което започна да изплаща външния дълг. За 1995-1996 г. бяха изплатени над 1,5 млрд долара, което доведе до намаляване на валутните резерви. Този акт сам по себе си означаваше, че България се опитва да се измъкне от задушаващата прегръдка на своите кредитори. А това никога и никъде не се е прощавало. Чаушеску дори заплати с живота си волята съседна Румъния да влезе в прехода без никакви дългове. Това във втори план. В първи план намаляването на валутния резерв означаваше да се даде повод на кредиторите да поставят под съмнение възможностите на правителството да обслужва външния ни дълг. Така в крайна сметка близо 7-годишният хаос в реалния и финансовия сектор, сътворен от всички предходни правителства, както и от безотговорната политика на Централната банка, закономерно завършиха с финансова криза от най-тежкия вид.
Тази криза бе предизвестена. Тя бе подготвяна повече от 5 години и отговорност носят всички правителства, парламенти и управляващи БНБ още от 1989 г.

Можеше ли Виденов като министър-председател да промени нещата? Едва ли, тъй като политическата воля на всички политически сили, включително и в собствената му партия, банкерите и тяхното лоби, бяха настроени за подялба на баницата. Единственото, което му оставаше, бе да поеме ролята на необходимия грешник, с който да измият ръцете си всички отговорни за съсипването на икономиката и ограбването на българския народ.
В този смисъл особено непочтена бе ролята на елита на БСП, който за втори път - след казуса “Тодор Живков”, хвърли на вълците собствения си председател, отказвайки изцяло да поеме отговорностите и последствията, които сам бе натворил.

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя