"Нова Зора" - брой 17 - 1 май 2007 г.

Владетел-Монах-Светец
  • “Великият, честният и благоверният наш княз Български” Борис - Михаил
  • Акад. Васил ГЮЗЕЛЕВ

    На 2 май 907 г., преди 1100 години, в манастира край Голямата базилика на първата българска столица Плиска, сломен от тяжестта на годините и старостта, уморен от тежки държавнически грижи и съдбоносни решения, раздиран от терзанията на трагичната си величавост, умира владетелят на България княз Борис Първи - Михаил.
    Цели петдесет и пет години от близо осемдесетгодишния му жизнен път били изцяло посветени на непрестанна дейност за укрепване и възвисяване на българската държава: тридесет и шест години той стоял на престола и държал здраво скиптъра на властта и управлението; деветнадесет години прекарал в монашеско уединение с непрекъсната готовност да се намеси в решаващи за историята и съдбата на народа и държавата събития. Непосредствено подир смъртта му учредената от него Българска църква го канонизирала и включила във все още тогава бедния пантеон от български светци.

    Очертана била триизмерността на неговото битие в историята: Владетел-Монах-Светец. Трите му същности оставили траен спомен в българската историческа памет, формирана още през Средновековието. Изтъкването и представянето на някои от нейните проявления от началото на 10-и до края на 14 в. ще открои сърцевината на българската средновековна представа за първия владетел на християнска България.
    Неговият съвременник монахът Тудор Доксов, в преписана от него книжовна творба, е оставил следната твърде важна от историческа гледна точка приписка: “Тези благочестиви книги, наречени Атанасии, преведе по повеля на княза наш български на име Симеон епископ Константин от гръцки език на славянски, който бе ученик на архиепископа на Моравия Методий, в годината от началото на света 6414, индикт 10 (=906). А пък ги преписа черноризецът Тудор Доксов по повеля на същия този княз на устието на Тича в годината 6415, индикт 11 (=907), гдето е съградена от същия княз светата и честна Златна църква. През същата тази година на 2 май, в събота вечерта почина бащата на този княз рабът Божий, живял в блага вяра и в добро изповедание на Господа наш Исус Христос, великият, честният и благоверният наш княз български на име Борис с име от кръщението Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти “година на кучето” (пети месец от прабългарския календар). В името на Отца и Сина и на Светия дух, амин.”
    Неизвестен по име странстващ монах, също съвременник и очевидец на деянията на великия владетел, в повествователна форма е разкрил основните събития: “Аз, отче игумене Петре, съм от новопросветения български народ. Него Бог просвети чрез светото кръщение в наше време чрез своя избраник Борис, когото нарекоха в светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с оръжието на кръста победи много непокорния български род и помрачените от зломисленото дело на дявола сърца, просвети го със светлината на богоразумието и го отвърна от тъмните и богомерзки жертви, изведе го от тъмата на светлина от лъжата на кривдата към истина, отхвърли смрадните и нечестиви храни, разсипа капищата им и ги утвърди чрез светите книги в правоверната Христова вяра, доведе светия архиепископ Стефан и други учители и наставници, създаде църкви и манастири, постави епископи, игумени и попове да учат и направляват неговите люде по Божия път. А подир това сподоби го Бог да приеме ангелски образ (монашески обет) и от лъжливия този живот отиде във вишния Ерусалим при Христа. И още дордето беше жив като черноризец и на негово място управляваше неговият първороден син княз Владимир, Симеон получи Божие и Михаилово благословение и зае престола, прогонвайки брат си...”
    В своя месецослов Българската църква още през 10 в. увековечила като религиозни празници не само Борисовото успение (2 май), но и “победата на българския княз Михаил, когато тълпата се опълчи срещу кръста” (28 март) и “освещаването на църквата на апостол Петър в България” (28 април). А в своя Синодик от 1211 г. сред славословията написала следното, четено в Неделята на православието: “Начало на българските царе. На Бориса, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез светото кръщение - вечна памет!”
    Едва ли има друг владетел в цялата средновековна история на България, който да има толкова много заслуги за развитието на държавата и църквата, формирането на българската етническа общност и приобщаването й към достиженията на християнска Европа както княз Борис Първи - Михаил.
    От средата на 9 в. историческата съдба на българите през Средновековието носи следите и последствията от неговата дейност.
    Твърде много е писано в българската и чуждестранната историография за последиците от въвеждането на християнството като официална религия в държавата през 865 г., потушаването на бунта срещу покръстването, учредяването на Българската църква през 870 г. и придобиването на нейната автокефалия, за ролята на новата религия при преодоляване на етническите различия между прабългари и славяни и създаването на единна българска верска, политическа и етническа общност, за превръщането на България след идването на Кирило-Методиевите ученици през 886 г. в пръв духовен вожд на славянския свят, за конфликта между наложилото се християнство в страната и надигащото глава езичество, взел за жертва през 893 г. първородния Борисов син княз Владимир-Расате, за извършването на една коренна и обновителна промяна в живота на българското общество, приобщило го към водещите тенденции в развитието на християнска Европа, към нейния цивилизационен модел. И съвсем правилно всички от Средновековието до днес са единодушни, че заслугата за това принадлежи на св. Княз Борис Първи - Михаил Български.
    В резултат на това в обществената мисъл в ранносредновековна България се зародила идеята, че българският народ е не само “народ Божий”, но и “богоизбран”. Постепенно тя намерила отражение както в официалната, така и в апокрифната книжнина. Българското царство било идеализирано като крепост и защитник на християнската и славянската култура и било поставяно на равна нога с най-могъщите империи на Европа - Византийската и Германската.
    Особено ярко това е изразено в апокрифното “Слово на Господа наш Исус Христос”, в което се дават сведения за царствата и народите. Там четем следното: “Знайте и това! На света има трима царе, както е и Света троица на небето... Първото царство е Гръцкото, второто царство е Българското, третото царство е Аламанското (Германското). С Гръцкото царство е Отец, с Аламанското е Синът, с Българското е Светият дух. Гърците царството си Господу ще предадат, българите ще останат по вяра християни, Аламанското царство ще стъпче всички полуверни народи.”
    Появата на идеята за богоизбраност би била немислима без приобщаване към християнството.
    Чрез своята успешна дипломатическа дейност и ловкото си лавиране между Рим и Цариград княз Борис Първи - Михаил не само успял да разреши българския църковен въпрос, да предопредели българската принадлежност към източноправославната общност и да съдейства за популяризирането на България в целия Европейски континент и укрепването на нейния международен авторитет.
    Забележителен е фактът, че почти няма в Средна и Западна Европа средновековна латиноезична хроника, в която да не се отбелязва покръстването на българите като едно от знаменателните и големи събития. Конфликтът между баща и син, между Борис Първи - Михаил и Владимир-Расате на верско религиозна основа и неговият трагичен завършек намерил широко отражение и се превърнал в нравоучителен в историческата и проповедническата литература на европейския Запад.
    Примерът на България от времето на княз Борис Първи - Михаил в създаването на самостоятелна църква и създаване на писменост и книжнина на говорим език, станал богослужебен, книжовен и общодържавен бил поучителен не само за славянските държави и народи.
    Княз Борис Първи - Михаил, преценен от историческа дистанция със своите постижения и деяния в цялостната си дейност, се очертава като държавник и деец, обновил и променил развитието на България в съдбоносния за Европа 9 век. Той е велик и проникновен средновековен владетел, за който са твърде тесни рамките на България и Балканите.
    Последиците от неговата дейност имат голямо значение за славянството и Европа. Една такава преценка го възвисява в неестествен ръст. Това е всъщност истинският ръст на значимостта му. Имало е в нашата средновековна история велики и славни владетели - държавници, пълководци, завоеватели, книголюбци. Все пак малцина са онези от тях, които са успели да изградят величието на България не само по бранните поля, но със средствата на дипломацията и разумната политика, повелявана от вътрешното развитие и международната обстановка. В редица случаи постигнатото с прекомерните усилия и жертви на българския народ било безразсъдно разрушавано и пропилявано. И често пъти толкова бързо, че не оставал и помен от предишното величие.
    Владетелите, които със своите разумни дела са положили основите на бъдещ възход се броят на пръсти. Сред тях се откроява “великият, честният и благоверният наш княз български” Борис Първи - Михаил: Владетелят-Монахът-Светецът.
    През първите две десетилетия на 10 в. България се простила с трима от най-бележитите представители на политическия и духовния си живот, разгърнали своята дейност за нейното величие в историята на славянството и Европа: Наум Мизийски (+906 г.), княз Борис Първи - Михаил (+907 г.) и Климент Охридски (916 г.). Властните сенки на тримата български светци, възправени през столетията над българската земя, продължавали да живеят в съзнанието на своите съплеменници в Тракия и Македония, в Мизия и Добруджа като верна стража на българщината. В многовековния ни летопис имената на тази Българска света троица винаги ще имат голям блясък и излъчване.

    Нагоре
    Съдържание на броя