"Нова Зора" - брой 17 - 1 май 2007 г.

Проблемът "двойно гражданство"
Проф. Велко ВЪЛКАНОВ

Напоследък темата двойно гражданство оживено се обсъжда. Поводът не е неочакван. От години наред постоянно живеещи в чужбина лица с двойно гражданство - българско и друго - ползват твърде користолюбиво своя двоен държавноправен статус. Веднъж на няколко години, когато в страната ни има местни или парламентарни избори, те се сещат (или биват подсещани), че са и български граждани, пристигат с различни превозни средства в България, гласуват за точно указани лица и начаса се връщат там, откъдето са дошли.
Става повече от очевидно, че те всъщност нямат вътрешния статус на български граждани (не се чувстват български граждани). За тях българското гражданство е само технически инструмент за решаване на поставени им политически задачи от определени сили.

Подобно положение не може да се смята за нормално. С изборите българските граждани решават на кого от своите съграждани да възложат решението на отнасящи се до самите тях основни социални въпроси. От избора им зависи каква ще бъде тяхната собствена съдба през следващите няколко (четири или пет) години. Неправомерно е следователно в изборите да участват лица, които няма да носят последиците на направения от тях избор. Неправомерно е, с други думи, хора, които отдавна вече са избрали една друга съдба, да избират днес моята, нашата съдба. Това трябва да е юридически и нравствено недопустимо.
За съжаление тъкмо това става през последните 15-16 години. Когато у нас има избори, постоянно живеещи в Турция лица с двойно гражданство (българско и турско), масово идват в страната ни, гласуват и веднага, още същия ден, изпълнили поставената им задача, се връщат в Турция. В самата Турция също гласуват десетки хиляди лица, които нямат вече нищо общо с България освен формално запазената връзка. По този начин в представителните ни органи биват избирани лица, които не биха били избрани, ако в изборите биха участвали само такива български граждани, които трайно са свързани със страната си. Известни са драстичните случаи в Добрич, Кърджали и другаде. Ясно е, че се намираме пред въпрос, който не търпи повече отлагане.
Преди обаче да се заемем с решението на този въпрос, трябва да отговорим на въпроса, който го предхожда и всъщност поражда: защо изобщо трябва да има двойно гражданство?
Възникването на двойното гражданство в редица случаи е неизбежно. То е неизбежно, когато детето е родено от лица с различно гражданство. В този случай държавата на всеки от родителите има равното право да приложи принципа на кръвта (jus sanguinis), в резултат на което детето автоматически придобива двойно гражданство, т.е. гражданството както на единия, така и на другия родител. Детето ще има двойно гражданство и когато родителите му са с еднакво гражданство, но е родено не в тяхната страна, а в страна, в която се прилага безусловно принципът на почвата (jus soli), т.е. детето става гражданин на държавата, в която е родено, независимо от гражданството на своите родители. В комбинации на двата принципа може да се стигне дори и до тройно гражданство. Множественост на гражданството може да възникне и в резултат на натурализацията, на сключването на брак, на осиновяване и др.
Обстоятелството обаче, че възникването на двойното гражданство в редица случаи е неизбежно, не означава, че то е желано държавноправно състояние. Напротив.
Двойното гражданство поражда редица въпроси както за съответното лице, така и за съответните държави. Възникват въпросите за дължимата към всяка държава военна повинност, данъчна повинност и редица още въпроси, уреждането на които изисква нарочно внимание.
Негативното отношение към двойното гражданство намира ясен израз в Европейската конвенция за намаляване случаите на двойно гражданство и военната служба при случаи на двойно гражданство.
Още в преамбюла на конвенцията можем да прочетем: “Като вземат предвид, че случаите на двойно гражданство могат да предизвикат трудности и че съвместните действия за намаляване, доколкото е възможно, на случаите на двойно гражданство между държавите-членки отговаря на целите на Съвета на Европа...” и т.н.
Следователно наложително е държавите да полагат предварителни усилия да не допуснат възникването на двойно гражданство още при раждането на детето. Израз на тъкмо такива усилия е например и разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Българската конституция в частта, която се отнася до роденото на българска територия дете, чиито родители не са български граждани. Това дете, за да не се окаже с двойно гражданство, ще стане български гражданин само ако не придобива гражданството на своите родители.
Полагат се усилия за преодоляване и на вече възникнало двойно гражданство. За решението на този проблем се прибягва до двустранни и многостранни конвенции.
Преди години България имаше двустранни конвенции с редица държави, по силата на които лицата с двойно гражданство трябваше с навършване на пълнолетието или в определен срок от влизането на конвенциите в сила да изберат едно от двете гражданство, които имат.
В тази насока действат и някои многостранни конвенции.
България ратифицира Европейска конвенция за гражданството (ДВ бр.102 от 20.12.2005 г.), която има определено отношение и към двойното гражданство. Тя толерира в определена степен двойното гражданство, но не изключва и възможността то да бъде прекратено по инициатива на една от държавите, чието гражданство се притежава. Така всяка държава - страна по Конвенцията, може да прекрати гражданството на дадено лице, ако то със своето поведение нанася сериозен ущърб на нейни жизнени интереси, както и когато се окаже, че липсва действителна връзка между нея и гражданин, който постоянно пребивава в чужбина (чл. 7 от Конвенцията). Ако тази възможност съществува спрямо лице, което е гражданин само на една държава, толкова повече тя трябва да съществува и по отношение на лице, което е гражданин на две и повече държави.
Пряко отношение към множественото гражданство има посочената по-горе Европейска конвенция за намаляване случаите на двойно гражданство и военната служба при случаи на двойно гражданство.
Конвенцията не е ратифицирана от нас, но тя е все пак престижен модел за решаване на съответните въпроси. Още в чл. 1 на конвенцията се дава едно от възможните решения на проблема: “Граждани на Договаряща страна, които са пълнолетни и които придобият по собствена воля, чрез натурализация, избор или възстановяване гражданство на друга страна, губят предишното си гражданство. Те нямат право да запазят предишното си гражданство.”
Няма съмнение, че у нас много от лицата с двойно гражданство - българско и друго - се намират именно при тази хипотеза. Те са придобили по собствена воля друго, чуждо гражданство и следователно не би трябвало да запазят предишното си, българското си гражданство.
Необходим се оказва следователно законопроект, който в съответствие с духа на тази конвенция радикално да реши проблема с двойното гражданство. Българското гражданство трябва да се смята за загубено с факта на придобиване на друго гражданство. Най-много би могло да се даде срок, в който лицата с двойно гражданство да заявят кое гражданство запазват.
Доколкото някои лица ще останат все пак с двойното си гражданство, възниква въпросът за правата, които те трябва да имат. Принципът е, че всеки български гражданин има всички права на български граждани, макар да е гражданин и на друга държава. Но този принцип има своите твърде сериозни изключения.
Самата Конституция изключва правната възможност лицата с двойно гражданство, т.е. лицата, които освен българското си гражданство имат и друго гражданство, да бъдат избирани за президент и вицепрезидент, за народни представители, за министри. Текущото законодателство пък изключва възможността лице с двойно гражданство да бъде председател на Агенцията за класифицираната информация, председател на Държавната агенция за бежанците и др.
Мотивът е очевиден: при решаването на съкровени държавни задачи не може да се допусне лице, което по своя държавноправен статус е “слуга на двама господари”. Тук всеки ангажиран в решаването на подобни задачи трябва да има ясно изразено и нераздвоено отношение към нашите върховни национални интереси. В съответствие с тези интереси би могло да се помисли за разширяване на кръга права, които трябва да ползват единствено лицата, притежаващи само българско гражданство. Това в частност може да се приложи преди всичко спрямо ония лица с двойно гражданство, които не пребивават постоянно или поне продължително време на територията на Република България.
Трябва да се отбележи, че и ратифицираната Европейска конвенция не изключва подобна възможност. Чл. 17 от конвенцията например постановява, че гражданите на дадена държава-страна по конвенцията трябва да имат същите права и задължения, които имат и останалите граждани на тази страна, но вътре в този текст се съдържа твърде същественият израз “трябва да имат на територията на тази държава-страна по конвенцията, в която пребивават...”.
Следователно, за да могат да притежават същите права и задължения, които притежават останалите граждани, лицата с двойно гражданство трябва да пребивават на територията на държавата, от чиито права искат да се ползват. Не пребивават ли на нейна територия, те не могат да искат да имат същите права.
Трябва освен това да се подчертае, че при ратифицирането на конвенцията тъкмо този чл.17 е приет с резерва. В резервата изрично се заявява, че “Република България няма да прилага по отношение на гражданите на Република България, притежаващи друго гражданство и които пребивават на нейна територия, правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват само българско гражданство”.
Но ако не могат да имат всички права българските граждани, притежаващи и друго гражданство, но които все пак пребивават на територията на България, толкова повече не бива да имат всички права онези български граждани, които притежавайки друго гражданство, не пребивават на територията на страната ни. Те не бива да имат активно избирателно право, т.е. правото да гласуват в произвеждани у нас избори за държавни органи. Такова право те трябва да имат единствено и само ако се установят да живеят в страната ни поне шест месеца или дори една година.
Трябва да е ясно, че те свързват - в една или друга степен - своята съдба със съдбата на България.
Всякакви други решения са несъвместими с националните интереси на страната ни.

Нагоре
Съдържание на броя