"Нова Зора" - брой 17 - 1 май 2007 г.

Митовете и лъжите за Жан Виденов и неговото управление
Невена ГЮРОВА
Продължение от бр. 16

Разработването на адекватна за пазарната икономика нормативна уредба за банковото счетоводство също изостана значително във времето, независимо че Закон за счетоводството в България бе приет още през 1991 г. Заложените в него изисквания по отношение на банковото счетоводство създаваха основа за налагането на принципите на националните сметки и международните счетоводни стандарти, но внедряването им се забави значително. До май 1995 г., когато влезе в сила Национален сметкоплан на банките, банковото счетоводство се основаваше на методиката от централно планираната икономика. Последната по няколко пъти годишно се модифицираше от БНБ под натиск на международните институции.

Нормативната уредба на процедурите по несъстоятелност бе приета през 1994 г., но остана неприложена за губещите държавни предприятия. Правата на кредиторите бяха защитени на хартия, но на практика упражняването им зависеше от политически и институционални персони и организации.
През 1991 г. БНБ започна подготовка на консолидирането на банковия сектор. Основната цел бе да се предпази секторът от по-нататъшно фрагментиране.
Първата стъпка бе създаването на Банковата консолидационна компания (БКК, първият й председател твърде малко се помни, но що се отнася до Петър Жотев, по-късно и министър на икономиката, няма човек да не го помни). БКК възникна през 1992 г. с цел освен консолидация и приватизация в сектора (наричаха го миловидно “банка болница за банките” и също както и в здравеопазването “леталният изход” за пациента бе проблем на самия пациент!).
В края на 1995 г. броят на държавните банки бе вече 11. ДСК остана единствената банкова институция тогава без статут на търговска банка. Функционираше по отделен закон и бе пряко притежание на държавата. Въпреки формално поставената си цел, до 1997 г. БКК не осъществи нито една приватизационна сделка в банковия сектор.
“Роенето” на банки бе характерно не само за държавното присъствие в сектора. Подобен процес протече и в частния сектор, особена активност в това отношение бе регистрирана от създаването на първите частни банки през 1991 г. до 1993 г. Особено благоприятен се оказа либералният режим на лицензиране и ниският размер на необходимия начален капитал. С изключение на един-единствен изолиран случай, до 1996 г. БНБ активно даваше, но не отнемаше лицензи.
Първата чуждестранна банка се появи на българския пазар през 1993 г., а към 1996 г. чуждото участие в банковия сектор се свеждаше до седем опериращи банки. До пролетта на 1992 г. действаше Правилникът за банките. Там бе посочено, че само БНБ може да дава разрешение за увеличаване на банковия капитал. Законът за банките и кредитното дело и Търговският закон казват, че само общото събрание на банките може да вземе решение за увеличаване на капитала, но по-големият вече уставен фонд се вписва в регистъра само след разрешение на БНБ.
В повечето банки, където намаля относителният дял на държавата, бяха нарушени горните разпоредби при увеличаване на капитала. Той се попълваше чрез емисия на нови акции, които се купуваха предимно от частни фирми и така спадна държавното участие.
От една страна, капиталът се увеличаваше без разрешение, а от друга, се нарушаваше „прората” - старите държавни акционери не бяха уведомени да ползват преференциите си и да купуват от новата емисия акции съобразно дела си.
Само в няколко банки държавата бе поканена да участва в увеличаването на капитала. Недоумение буди фактът, че банките увеличаваха капиталите си в разрез със закона, а съдът не реагираше и безпроблемно вписваше в регистъра новия уставен фонд. Имаше фирми, които си позволиляваха да продават банковите си акции на частни фирми, въпреки решението на кабинета. С повечето от тези случаи трябваше да се занимава правителството и прокуратурата, но те оставаха безучастни.
Така в нарушение на закона и против закона започна формирането на частния банков сектор посредством декапитализиране (разграбване) на държавния.
Практическото решение за създаване на банка се улесняваше значително и от факта, че действащото тогава законодателство не поставяше никакви изисквания по отношение на произхода на средствата, използвани като стартов капитал. Така много от частните банки стартираха с взети назаем пари, в много от случаите - от държавните банки. Немалък брой частни банки бяха де факто държавни, защото възникнаха благодарение на средства, чийто източник бяха държавни фирми.
Показателен бе случаят с Първа частна банка, създадена през 1990 г. в нарушение на действалите тогава Указ за стопанска дейност и Правилник за приложението му. Банката стартира чрез подписка - едно грубо нарушение на тогавашното законодателство. ПЧБ тръгна с парите на “Кореком”, инженерингови организации, предприятия, външнотърговски обединения - все държавни!
Тогавашното социалистическо Министерство на икономиката и планирането бе разпратило писмо с шаблонен текст до тях, с което нареждаше парите им да се изсипят в капитала на новата “пазарна” институция. Затова тя би трябвало да се нарича не “Първа частна”, а “Първа държавна частна банка”.
Друг христоматиен пример е Частна земеделска и инвестиционна банка, стартирала с присвоените пари на Главно инженерно управление.
Наред с широко използваната практика за създаване на частни банки с държавни пари, до 1993 г. ЗБКД допускаше и възможността банките да си разменят пакети от акции и по този начин формално да се вместват в изискванията за капиталова адекватност. Така едни и същи пари се въртяха между няколко институции, давайки им легитимност да съществуват и оперират на пазара. Като легенда се носи историята на едни 50 млн. лв., с чието превъртане се създадоха няколко банки.
Част от новосъздадените частни банки се ориентираха предимно към кредитиране на фирми на свои акционери или лица, свързани с тях. Тази практика на кредитиране на свързани лица се вписваше в съществуващата тогава правна среда.
Гореописаната експанзия на частния сектор в банкирането доведе до драматичното увеличаване на големите кредити и на дела на лошите кредити в банковата система. Последното, разбира се, не беше заслуга само на частните банки.
Експанзията на частните банки имаше два основни ефекта върху развитието на банковата индустрия:
- увеличи броя на “играчите”, но не се отрази положително на самия пазар и конкуренцията: новите участници на банковия пазар търсеха рефинансиране от БНБ, за да изплатят собствените си заеми, или се конкурираха за привилегировани контракти с правителството или “политически чувствителни” предприятия.
- размерът на големите кредити и делът на лошите кредити в частните банки нараснаха в резултат на тясната връзка между повечето частни банки и техните длъжници - акционери в банката или лица и фирми, свързани с тези акционери.
Този процес на фрагментиране на банковата система (с голям брой малки държавни банки и голям брой малки, ниско капитализирани частни банки), създаде условия за острата банкова криза от 1996 г. Повечето от тези банки наследиха необслужвани кредити, отпуснати на предприятията в периода на плановото стопанство (или след 1990 г., когато нито ЗУНК, нито банкрутите можеха да решат проблемите с натрупването на нови неизплатени задължения).
Това развитие съвпадна и с неуспеха на БНБ в прилагането на строг банков надзор. Пресметнато е, че изтеглените депозити от банковата система по време на финансовата криза от 1996-1997 г. възлизат на 830 млн. долара. До средата на 1997 г. левовите депозити намаляха с 88 % в реално изражение, като делът им в БВП спадна от 41 % (през 1995 г.) до 13 %. Валутните депозити се свиха с 40%. Голяма част от изтеглените от банките средства бяха насочени към валутния пазар, което упражни допълнителен натиск върху лева. В тази ситуация Централната банка се оказа неспособна да предприеме радикални мерки срещу неплатежоспособните банки. До 1996 г. не беше изградена правната рамка за обявяване в несъстоятелност и принудителна ликвидация на банка. Нямаше и законова база за защита на вложителите.
В периода 1990-1996 г. в българския банков сектор имаше два основни източника на лоши кредити: необслужваните кредити на държавните предприятия, реализирани след изземването на собствените им оборотни средства, и задължаването им да теглят кредити от новосъздадените банки, които активно отпускаха кредити на определени от държавата предприятия в определени сектори.
Въведената от правителството на Луканов ценова и търговска либерализация наложи повишаване на лихвените кредити, което превърна повечето държавни предприятия в генериращи загуби стопански субекти. Още повече че отпуснатите кредити бяха предимно в твърда валута и следователно не бяха стопени от инфлацията и перманентната обезценка на лева.
Към края на 1990 година част от държавните предприятия обявиха мораториум върху погасяването на кредитите си. И до днес остава неизяснен за обществеността този грандиозен икономически "гаф" на Луканов, който превърна с един удар цялата българска промишленост в длъжник и предопредели нейната икономическа разруха.
Кои са мотивите, които го заставиха да извърши това? Само икономическо късогледство ли беше, или това бе най-краткият път за деиндустриализиране на България? Някои се опитват да скрият истината с оправданието за загубата на значителна част от пазарите на бившия СИВ, както и на източниците на суровини и материали. Вярно е, че това затрудни собственото ни производство, оголи вътрешния ни пазар и намали експортните възможности на българската икономика. Преди това обаче бе операцията, предопределила фалита на българската промишленост.
Но да се върнем към хаоса в банковата сфера.
Тъй като кредитите бяха отпускани от банките въз основа на този правителствен грях, следващите правителства демонстрираха привидна решимост “за оправяне на бъркотията”. За изчистване на банковите баланси и прочие. Създаде се специална комисия, която да регламентира даването на държавна гаранция на определени от нея предприятия, които не можеха да обслужват дълговете си към банките. Реален резултат от дейността й нямаше. Корабът бе загребал вода и потъваше методично.
Малко по-късно бе предприета серия мерки за замяна на лошите кредити с държавни облигации в активите на банките и в същото време замяна на банковите кредити с държавни вземания в пасивите на предприятията. Частично тази схема беше приложена през 1991-1992 г. чрез специални емисии на държавни облигации, които покриха необслужваните кредити на около 120-130 предприятия. Опит за цялостно решение обаче беше направен едва през 1993 г. с приемането на Закона за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г. (ЗУНК). Чрез този закон като държавен дълг бяха преоформени всички необслужвани за повече от 180 дни кредити, отпуснати до края на 1990 г., заедно с дължимите по тях лихви, начислени до средата на 1993 г.
Това преоформяне бе осъществено през 1994 г. с издаване на 25-годишни държавни облигации (така наречените ЗУНК-ове), с 5-годишен гратисен период. Предвиждаше се възможност тези облигации да се използват като платежно средство в приватизационни сделки и като залог при рефинансиране на банките. В крайна сметка уреждането на тази категория необслужвани кредити доведе до емитирането на ЗУНК-облигации за 32 млрд лв. и за 1.8 млрд. щ.дол.

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя