"Нова Зора" - брой 17 - 1 май 2007 г.

Самоопровергаване на силата
Проф. Чавдар ДОБРЕВ

На 23 април 2007 г. си отиде от нашия свят Борис Николаевич Елцин, първият президент на Руската федерация, историческа личност, която почти десет години стоя на кормилото на държавата. През периода на неговото управление станахме свидетели на дълбок исторически прелом, белязан от края на социалистическия строй и победата на капитализма в най-голямата като като територия страна в света. Много от решенията, които вземаше Елцин, промениха лицето на вътрешната и външната политика на Руската федерация, отразиха се върху съдбата на планетата. Позитивни актове в дейността на Елцин като политик и държавник са възвръщането към принципа на многопартийността в руския живот, както и приемането на конституцията на Русия. Но може би най-значимата заслуга на Елцин е определянето на Владимир Путин за негов наследник на поста президент на Русия.

Смъртта на подобна личност не би могла да не предизвика широк международен отзвук, придружен от безкрайно ласкави и позитивни оценки, давани от ръководителите на великите и по-малко великите световни сили. Това е естествено, тъй като спада към ритуалите на подобаващото изпращане на видните държавни мъже.
Едва след това, нерядко и много по-късно, се раждат обективните оценки, които потвърждават, отричат или силно коригират първоначално изказаните, емоционално обагрените слова и съболезнования. В момента на прощаването с държавника надделява мнението на роднините и близките, на съратниците и поддръжниците, и едва на следващия етап удържа връх истината за субекта на историята.
В битието ми на общественик и писател образът на Елцин представляваше за мен несъмнен интерес. Неведнъж съм се опитвал да изобразявам представата си за неговата историческа роля, да надниквам като любопитен зрител в детайли от политическото му поведение, да проследявам звената от развитието му през последните двайсетина години. Защо да крия, през 80-те години с благосклонност гледах на неговия възход, на изблиците на вулканичния му сибирски темперамент, на енергията, която като гейзер извираше от човешката му натура, на майсторството му да увлича масите, да бъде жив и непосредствен, и по-важно - да покорява с воля руския гражданин.
Горбачов, който преди него започна преустройството на социализма, в по-голяма степен приличаше на подкупващо приспособил се проповедник, който набожно отправя поглед към небесата. Като трениран шаман от породата на Кашпировски, той умело и пластически раздвижено продаваше надежди и вяра на милионите, увличаше ги с меките, окръглени и изкусителни звуци на речта си, с благата си усмивка, пред чието очарование беше трудно да се устои. С еднаква убеденост, в средата на 80-те години, палеше свещи пред амвона на Владимир Ленин и Великата октомврийска революция, за да хвърли в края на същото десетилетие поредни порции омраза към вожда на руската революция и към смисъла на този исторически акт. Подобна пластичност, подобно фехтовъчно умение е уникат в руската политика, където директността, тропането на масата и жестокостта са били най-често на почит. Едва след още едно десетилетие се разбра докрай, че в най-добрия случай Горбачов е лицемер като Тартюф на Молиер, или авантюрист, бъбрив манипулатор, търчи-лъжи човече, нищожен екземпляр на заблудите и фантазьорството, с подменена същност и заблуждаваща ни логорея като Хлестаков на Гогол.
В сравнение с Горбачов мужикът от Екатеринбург Борис Елцин, повярвал на манията си, че е двойникът на едър руски купец - представляваше невероятен колос, природно избухване, богатир, какъвто може да бъде открит единствено в древноруските легенди.
Ръст могъщ, походка величествена, глас като на Иля Муромец, лице изсечено и покоряващо, воля, свита в юмрук.

Когато се появи през втората половина на 80-те, Москва - очарована и объркана от безбрежните фантазии на Горбачов, обезсилена от обещанията му, но и някак си отърсила се от влюбената тръпка по този субект с бомбе и Каинов белег на челото - се втурна като омагьосана в обятията на новия си сърдечен покорител, пристигнал от партийните дебри на Свердловск, смаял я с трите символа на земното водачество, оповестени от Великия инквизитор на Достоевски: тайната, чудото и авторитета. Елцин, който идваше отдалече, олицетворил грандиозната необятност на руската земя, пленяваше московчани с мощта си да разчупи печата на тайната, за да преобрази изведнъж руската действителност.
В унилото всекидневие, в което изкуственият ентусиазъм се пукаше като сапунен мехур, а чакането на равенството и свободата се кръвосмесваше с несправедливите привилегии, да се надяваш на чудото, възкръснало чрез Елцин, си беше в реда на нещата. И най-сетне, на фона на бързо обезценяващия се перестроечен модел, с фалшификати от идеи и с мимикрии на социалното изцеление, как да не приемеш, че Елцин е Голиат и Херкулес едновременно, че той е авторитетът.
Както се вижда, историята не си поплюва, тя съчетава логика и антилогика, предизвиква ни с парадокси и шеги, не се съобразява с възвишените ни мечти за целесъобразност. Вместо да разчертае планове за бъдещето в полза на хората, тя ги заличава. Вместо да хвърля мостове между безумието и разума, тя, без да й мигне гледецът, ги ликвидира.
Звездата на Борис Елцин изгря в края на 80-те и началото на 90-те години, особено по време на така наречения августовски преврат (“пуч”) 19, 20 и 21 август 1991 г. Тогава Елцин беше във вихъра на танца, топеше се в зенита на прожекторите и славата, погледите на руснаците бяха обърнати към него като към спасител на нацията, най-вече в големите градове.
Телевизията, радиото и печата го боготворяха като месия.
По време на преврата се случи да пребивавам в Москва, нещо повече, бях един от постоянните свидетели на августовските събития, няколко денонощия прекарах пред Белия дом, спомените за което съм описал в книгата “И видях друг звяр (Московски дневник)”.
Не ще и съмнение, че Елцин през тези няколко дни действаше като магнит, увличаше десетките хиляди московчани, произнасяше речи, пронизани от императивност и желязна категоричност. Най-близките му съобщници бяха Руцкой и Бабурин, които след няколко години се превърнаха в негови кръвни врагове. Достолепието на Елцин изпъкваше на фона на организаторите на заговора (преврата), а те се държаха пред телевизионните камери виновно, без никакво самочувствие, с уплашено поведение на особи, извършили тежки простъпки, за които няма да има изкупление.
Но превратът учудващо не приличаше на преврат. Войници декоративно окупираха входовете на метрото, появиха се в централните зони и най-вече на Червения площад, но това с нищо не промени маршрутите и движението в столицата, напротив, даже на Червения площад момчетата с червеноармейски кепета по-скоро се забавляваха, седнали върху танковете си, отколкото да изпълняват военен план. Те свободно общуваха с гражданството, прегръщаха се със случайни момичета, покачили се на машините, липсваше напрежение, което, според книгите, съпровожда подобно събитие.
И пред Белия дом, където квартируваха Елцин и екипът му, царяха радост и пълна разкрепостеност, сякаш победата им е в кърпа вързана. Нямаше и помен от безпокойство. Наистина мъже и жени с осанка на интелектуалци мъкнеха железария и дървета за евентуални укрепления срещу военните, но това приличаше на детска игра, която възбужда интригата за обезпечено щастливо разрешение на конфликта.
Единственото реално военно средство, с което разполагаха митингуващите, беше един миниатюрен бетеер, на който войниче свиреше с китара и настройваше тълпата на бодри вълни. Аз самият си мислех, че тези, които сме на територията пред Белия дом, ни дебне опасност, но всъщност разбра се, че бе игра на въображението.
Невероятен преврат, организиран от превратаджии, които треперят пред своите неприятели, начело с Елцин! Даже правят всичко възможно да не нарушат комфорта им: не блокираха Белия дом, не спряха нито за миг тока и водоснабдяването, а през нощите, когато край Парламента оставаха стотина души, не направиха опит за атака. Човек оставаше с впечатлението, че помежду враждуващите страни съществува негласно споразумение.
С езика на театъра можем да кажем: това е чиста бутафория. Върхът на тази бутафория се извиси с “ареста” и “насилственото” докарване (“освобождаване”) на Горбачов със самолет в Москва, което подсигури крайната победа на антиметежа. Пикантерията се увенча с импозантна сцена във Върховния съвет на СССР (парламента), когато довчерашният кандидат-член на най-висшето ръководство на КПСС и шеф на могъщата й Московска организация оповести декрета си за забрана на същата партия, и то пред своя партиен колега Михаил Горбачов, лидера на КПСС. А той президентът на СССР, чинно и с плаха благодарност изслуша заповедта на новообявилия се първи президент на Руската федерация, обещавайки да изпълни височайшата воля.
Мисълта ми е, че реалният, а не мнимият преврат беше извършен не от “пучистите”, а от Борис Елцин. Но както е известно, победителите пишат историята и тях не ги съдят. Това не трябва да ни изненадва. Борис Елцин по природа е силов играч, който не обича да се церемони с демократичните правила. Той е самовластен ръководител, склонен по стара руска привичка да не уважава чуждото мнение. В повечето случаи действа спонтанно, ръководи го инстинктът му, който в едни от случаите го насочва във вярната насока, но по-често го подвежда. Иначе в отличие от Горбачов, който постъпва подмолно и се опива от демагогията, Елцин побира в себе си видими дози искреност и прямота.
Горбачов и Елцин обаче са две страни на един и същ медал. Те са въплъщение на необходимостта от радикални промени в съветския модел на обществото, както и на кризата в икономиката и духовната сфера. Същевременно те са неоспорими примери за броженията, но и за разложението на ръководния елит на СССР. През 80-те години ясно се видя, че подценяването на принципа на свободата за сметка на насилието уязвява и принципа на равенството (социалната справедливост). Ръководното тяло на Съветския съюз през изминалите десетилетия се беше обособило като привилегирована каста, чието битие се отличаваше силно от битието на съветските хора. Привилегиите постепенно изработиха порочни механизми на управление, въз основа на заместване на цялото с неговата част: народът с класата, класата с партията, партията с нейното ръководство, ръководството с вожда. А това наклони везните към тоталитарните практики, даващи предимство на волунтаризма. Ръководството на КПСС все по-рядко започна да ражда нови идеи, да коригира дейността си под напора на историческите закономерности и мисленето на народните маси. То застаряваше не само биологически, но и интелектуално.
Преял от власт, държавният и партийният апарат не искаше повече да се задоволява с временното ползване на собствеността, той все по-настойчиво търсеше форми и начини за нейното вечно притежаване. Нововъзпроизведената пирамидална структура на обществото все още функционираща като съветска, като съюз на “съветите”, клонеше вече към преобразуване в капиталистическа.
Логично беше динамичната част от номенклатурната класа да оглави този процес, за да го изведе до победен финал. В такъв смисъл поведението на Горбачов и Елцин, на елитите на Русия и останалите съюзни републики в голяма степен е обяснимо. Не са лишени от мотиви по-късните антикомунистически изявления на комунистическите бонзи Горбачов и Елцин.
При осъществяване на радикалните цели на номенклатурната революция тя нямаше как да не застави Горбачов и Елцин, рано или късно, да посегнат върху целостта на СССР. Тази задача се падна на Елцин и той се справи с нея. Беловежкото споразумение от декември 1991 г. сложи действителен кръст на Съветския съюз, превръщайки го в бивш. Не е нужно да се обяснява като аномалия пасивността на съветските граждани и на членовете на многомилионната КПСС, които все по-определено биваха трансформирани в инертен исторически материал, тези хора възприемаха общодържавната собственост като чужда.
Борис Елцин първоначално заложи на руския национализъм, подчертавайки че съюзните републики изсмукват богатствата на Русия. Всъщност обаче, вероятно без ясно да го осъзнава, той ликвидира наследствата на Руската империя, позволи си като неограничен монарх да лиши своята страна от земи, за които през вековете са проливали кръвта си милиони негови сънародници. Не ми се иска да повярвам, че прицелвайки се в СССР, той уцели съзнателно сърцето на родината си. Но никой не би могъл да отрече, че Елцин наред с положения край на "студената война", има огромен принос за ликвидирането на двуполюсния свят и установяването на еднополюсния свят воглаве със Съединените американски щати. Отново ще повторя - не мога да повярвам, че е бил съзнателен терминатор на СССР, че целенасочено е обслужвал интересите на задокеанската свръхдържава.
Обективно обаче Елцин постъпи точно така. Вместо да обнови СССР, той го обгради с пръстен от държави, довчерашни членове на Съза на съветските социалистически републики. Държави, част от които в течение на времето станаха яростни врагове на Русия и все по-очевидно попадат в мрежите на САЩ и НАТО.
Дай, Боже да е въпрос на случайност, че богатите находища на нефт и газ в Кавказ и Средна Азия той ги хариза на номенклатурните босове от Азербайджан, Казахстан, Туркменистан или Киргизия. Така ли трябваше да се реализира свободата на славянска и православна Украйна (Мала Русия) - в конфронтация с Русия?
Резултат от политиката на Елцин е възприемането на Съединените щати за съюзник номер 1 на Русия и за неин попечител. През периода на Елциновото управление петата колона на САЩ в Русия получи доминиращи позиции в Кремъл. Елцин направи недопустими компромиси в областта на стратегическите и тактически въоръжения, отслаби отбранителната мощ на държавата. Русия изостана качествено в икономиката и образованието, в социалната сфера и здравеопазването. Наложи се моделът на олигархическия капитализъм, съпроводен с невероятно обедняване на обикновения руски гражданин.
От Елцин тръгна дележът на обществото на тънък слой от свръхбогати и на безброя от свръхбедни поданици на държавата. През неговото управление се развихри Великата криминална революция, пръкнаха се милиардери в зелено от средите на бившата съветска номенклатура, отдали се на невиждан грабеж и паразитен начин на живот. За няколко години Елцин се преобрази в човека, който разпродава отечеството си под предлога, че така формира нова капиталистическа класа, превърнала се в емблема на упадъка на Русия и на криминалния преход с категориите “Семейството Елцин” и “Кланът Елцин”, а дъщерята на Елцин Татяна Дяченко израсна до разпоредител на икономическите и финансовите интереси, до горещо обожавано същество от всеки кандидат за батюшка в нова Русия. Елцин попадна под въздействието на тъмни субекти, за които парите и кариерата са върховна цел и благо.
Борис Елцин, който сам себе си възвеличи като основател на нова Русия, допринесе фатално за дълбоките сътресения във федерацията, за тържеството на сепаратизма и на неговата идеология, които сериозно застрашиха съществуването на руската държавност.

Отделни области, федеративни структури и републики започнаха да настояват за пълното си обособяване и самостоятелност по стъпките на разпадналия се СССР. Елцин, въпреки диктаторските си навици, не успяваше да стопира този смъртоносен процес.
Вместо това кокетираше с местните ръководители и сам поощряваше с произволните си ходове гибелта на Русия. Тази политика е в основата на “бунта” на чеченския ръководител Дудаев и двете несполучливи чеченски войни от 1994-1995 г. и 1996 г., завършили с хиляди убити руски войници.
Най-дискутираният момент от живота на Елцин е свързан с октомврийските събития през 1993 г., когато той разпореди разстрел на законно избрания руски парламент с танкове. Този разстрел отне живота на стотици, а може би и на хиляди мирни граждани, между тях и депутати. Тогава Елцин за първи път постави в извънредно трудно положение своите американски съюзници, принудени да обявят това злодеяние като нов етап от борбата за човешките права и демокрация. На тях, разбира се, и окото не им мигна, да обявят, че демокрацията предполагала използването и на кървавото насилие в страните от Източна Европа и бившия СССР!
И досега не мога да си представя как този мащабен руски човек, който се ползваше със симпатиите на голяма част от обществото и подхранваше илюзията, че въпреки импулсивния си характер притежава поне грам човеколюбие, допусна октомврийското масово клане. Нито депутатите, нито обикновените хора искаха реставрация на миналия режим. Те просто отстояваха собствените си разбирания за свободата и демокрацията.
Ако Елцин премина през такова море от кръв, без да му трепне окото, значи може да се мисли, че е бил продукт на едно реанимирано средновековие. Но ако допуснем, че ужасните картини на мракобесието все пак са тревожели неговата съвест, ще си обясним по-добре неадекватното му поведение, появило се след вакханалията на антиморала. Става въпрос за последвалата някак си внезапно загуба на “нормалност”, характерна за твърде шокиращите вътрешни и чуждестранни гастроли на Елцин в качеството му на държавник; за неговите алкохолни забави, които го злепоставяха, а заедно с него и великата му родина, и ги правеха смешни пред лицето на света. Те, колкото и да бяха израз на шутовщина, всъщност олицетворяваха най-вече рухналата психика на този човек.
Да си спомним как под въздействието на водката той отне палката на диригента на руския военен оркестър на церемонията по случай изтеглянето на руските войски от Германия през 1994 г.; как налегнат от алкохолен сън не успя да се пробуди на ирландското летище на връщане от САЩ, как в плен на алкохола се свлече пред тоалетната на самолета си, та се наложи ръководството на летище “Шенън” да замазва скандала; как започна все по-често да не разпознава лицата на хората, да ги обърква, да зачестява с дипломатическите скандали, да се препъва примерно в килимите на зали и летища, както в Алмати през 1995 г. и пр., и пр.
Убеден съм, че подобни шокиращи “волности” е много трудно да бъдат обяснявани със странностите в нрава на руския президент, с напредването на възрастовите отклонения, с традиционното руско пристрастяване към алкохола. По-скоро всичко това отразява съпротивата на вътрешното “Аз”, на съвестта, която, така или иначе, не е могла да се успокои след московското клане. Вероятно като на филмова лента злодеянията отново и отново са осветявали кървавите сцени в екрана на съзнанието на Елцин, не са му давали покой, дебнели са го като древни богини на отмъщението. В резултат на такива душевни мъки той е търсил спасение в алкохола, сиреч изплезвал се е на овластените от самия него лицемери... И това е било някаква своеобразна молитва за опрощение, обърната наопаки.
В този ред на мисли трябва да се каже, че инфарктът му от 1996 г. е една от последиците. И се налага въпросът не е ли Елцин, въпреки своя провал, по-стойностен от покварените си оръженосци и дирижирани ласкатели?
Така с ускорени темпове властолюбивият и напористо амбициозен Елцин започна да съществува в две действителности: едната на етиката, другата - на видимото самоунищожение на личността му. И понеже все по-често удържаше успехи тази втора действителност на ужасите, вампирите и потуления страх, Елцин започна все по-малко да се интересува от държавните дела, все по-често да възлага собствените си отговорности на службогонци, завъртели се около Семейството. Сума сумаром. Русия все по-определено започна да бъде управлявана на автопилот.
Една след друга, като в Библия, над грешния град и над грешната държава зачестиха белезите на тоталната разруха: финансови банкрути, срив на индустрията, наркотици и проституция, оргии на елита, мародерства на новите олигарси, масова безработица и немотия, изоставени деца и глад, опустели селища, демографска катастрофа, унищожаване на високите технологии, съзнателно торпилиране на военнопромишления комплекс. От време на време Елцин се опитваше да влезе във “форма”, изреваваше като лъв, но вече никой не се страхуваше от лъва, никой не искаше да го чуе.
Той сменяше като носни кърпи министрите и министър-председателите си, осмели се даже да изръмжи на Клинтън по време на срещата им в Истанбул през 1999 г.
Но даже когато реакциите му бяха автентични, всеки ги възприемаше като на ужким. Никой вече не го вземаше на сериозно, дори най-близкото му обкръжение. Та и как можеха да забравят, че президентът им си противоречи на всяка крачка, че се държи като самодур и същевременно подвива опашка пред Буш-старши или Клинтън? Помощник-секретарят на САЩ Талбът описа в мемоарите си унизителните пози на Елцин пред Клинтън, поразили го като експерт по руските въпроси в американската администрация: Елцин се обажда на американските си другари и ги моли, преди да се съгласи с наложени от САЩ договорености, които вредят на руските интереси, да му позволят за кумова срама пред своя народ поне отчасти да опонира на чуждестранния си покровител. Спомням си за публикувани писма на Бейкър (секретаря по външна политика в екипа на Буш-старши) до Андрей Козирев, министъра на външните работи на Русия. Та Бейкър, след интимното обръщение “Скъпи Андрей”, му заповядваше какво да свърши при срещата си с ръководителите на Югославия във връзка с войната в Босна.
С посочените факти искам да подкрепя съждението си, че в края на деветдесетте години на 20 в. руският елит, а и съратниците на Елцин не се съобразяваха особено с мнението му, той им беше дошъл до гуша. А в Думата противниците му печелеха все по-значим авторитет. С други думи, срещу Елцин се трупаха народен протест и масово негодувание, появи се дори реална опасност властта да премине в ръцете на левицата и комунистите. Стигна се и дотам в Думата да бъде поискана оставката на президента Елцин заради крупните му управленски грешки и престъпления срещу народа на Русия. За импийчмънта на Елцин бяха събрани внушителен брой гласове и лишаването му от президентски пълномощия със сигурност щеше да бъде реализирано до месеци или година.
Ето защо обкръжението на Елцин стигна единодушно до решението да се намери негов наследник, който да продължи възприетия политически курс. Преди да бъде посочен Владимир Путин, през 1999г. се премина през няколко варианта: опитите с издигането на Сергей Кириенко и Сергей Степашин за министър-председатели (за кратко време) бяха в подобна насока.
Не случайно отбелязвам, че една от заслугите на Елцин пред руския народ е съгласието му - а може би и личната инициатива, - Владимир Путин да стане бъдещия президент на Руската федерация (след като временно заеме - с оглед на натрупването на опит - поста на министър-председател). Това решение на Елцин го разглеждам в контекста на моята представа за бившия руски президент като противоречива личност, способна да извършва престъпления, но и да изпитва разкаяния и душевни мъки, човек, силен в безскрупулността си, но и слаб, когато го обхванат пламъците на съвестта.
Не е невъзможно Елцин, който не е лишен от прозорливост (в отличие от Горбачов), да е поискал чрез Путин Русия да му прости греховете. Вероятно е била налице и сделка: Путин, като звено от Елциновия екип, да заздрави окончателно позициите на новия руски капитализъм и на новата руска буржоазия, произлязла от недрата на комунистическата номенклатура. Казват, че съществува специална клауза, според която Путин няма да нарушава интересите и привилегиите на Елциновото семейство, нито пък ще хвърля сянка от съмнение върху историческото значение на делото на Елцин. Струва ми се, че Владимир Путин и понастоящем спазва почтено дадените обещания заради облога да поеме върховната власт в Русия.
По повод на смъртта на Борис Елцин американската пета колона в Русия (тя продължава да влияе и днес върху руската политика) не скрива съжалението си, че Елцин посочи именно Владимир Путин за свой наследник. Тази пета колона смята, че Путин е изменил на Елциновата политическа доктрина, че се е отказал безотговорно от определената за Русия роля на суровинен сателит на САЩ, че упражнява неочакван натиск върху олигарсите, чийто кръстник е бившият руски президент, че реално изолира от властта мнозинството от Елциновото обкръжение.
Тези среди обвиняват Путин задето ги лиши от монопола им върху печата, радиото и телевизията, потърси по-широка основа на диалога си с политиците и народа, възстанови редица символи на СССР, задето се реши да работи за възраждането на Русия и на нейното единство, което доведе и до въоръжената битка за налагане на мир в Чечня.
Мастити Елцинови кадри обвиняват Путин, дори и в тези траурни дни, че унищожил демокрацията и свободата, внесена от Елцин, което си е чист нонсенс.
Както се оказва, в Русия живеят не малко нейни граждани, които не обичат отечеството си. Затова няма защо да се изненадваме, че те ненавиждат днешния руски президент. Ненавиждат го, тъй като той действително внесе радикални промени в руския живот, които дават нови тласъци на външната и вътрешната политика, спомагат за преход от олигархическия към държавен капитализъм. Тяхното противодействие на политиката на Путин идва от факта, че той, като руски патриот, изправи на крака многострадалната страна, започна да провежда курс за модернизиране на икономиката, за нормализиране на съществуването на руския човек; за подобряване на образованието и здравеопазването; за преодоляване на демографската криза; за реформи в социалната област; за осигуряване на отбраната в съвременни условия; за укрепване на единството на федерацията; за възвръщане на величието на Русия.
Пътят на Борис Елцин като политик и държавник не протече по възходяща линия. Упадъкът на съвременна Русия е свързан с неговото име, както е свързано с неговото име и социалното преображение на руската комунистическа номенклатура. Елцин по природа криеше в себе си чертите на крупна личност. Дълбоко в душата му амбицията за реализация е възможно да е била съюзена с волята му да изведе Русия към по-светли простори.
Несъмнено бруталността и жестокостта живееха в едно “жилище” с подкупващата му искреност и откритост на нрава, с импулсите на руската сърдечност и широта на възгледите. Но този индивидуален потенциал Елцин го прахоса в борбите за власт и кариера, в правенето на политика, която в последна сметка се оказа лъжица не за неговата уста. Той поиска да съедини свободата и демокрацията с новото издание на историческото насилие и цинизма на дивия капитализъм, а това се оказа самоубийствен за него акт.
Длъжен съм обаче да подчертая: Борис Елцин си остава трагичен исторически образ. А героите на трагедията живеят в пространство, където се сливат, но и разделят светлината от тъмнината, злото от добрите намерения...
Бих искал да завърша с думите, с които свършвам книгата си за Русия “И видях друг звяр...”. Тези думи имат нещо общо с темата, която засягам в тази публикация: “В руския театър е съществувала сцена за дворяни. Богатите меценати извиквали на театралното поприще мужици, за да ги забавляват. Имало между тях и мускулести момци, на които надявали казашки шалвари и бяла риза като за празник. Те били героите. Викали на висок глас и размахвали тояги - живо страшилище. А след представлението се разсъбличали и надявали червени рубашки с черен пояс над панталоните, за да сервират на шумния гуляй, устройван от Гоголевите продавачи на мъртви души.
Но понеже историята не се повтаря (други твърдят, че тя се повтаря!), съществуват и герои на Достоевски, които недвусмислено заявяват, че “не всичко е позволено...”

Нагоре
Съдържание на броя