"Нова Зора" - брой 9 - 6 март 2007 г.

Категоричният императив на политиката:
Този свят не е за слаби и страхливи
"Зора"

На 8 февруари 2007 г., в разгара на т. нар. севернокорейска ядрена криза, уважаваният японски вестник „Асахи Шимбун” уведоми своите читатели, че преговорите по ядреното досие на Пхенян са на път да завършат успешно.
На 13 февруари това вече беше свършен факт и Филип Тюро - Данжен можеше да озаглави своята редакционна статия в „Куриер интернасионал” така - „Две сензационни новини и само една бомба!”. В замяна на съгласието да затвори ядрения си реактор в Йонгбьон и да допусне там инспектори на Международната агенция за атомна енергия - МААЕ, севернокорейският комунистически режим ще получи условна помощ в петрол и храни. Стойността й може да достигне 400 млн. долара. Това е повече от предвиденото в споразумението от септември 2005 г. Оказва се, че през последните месеци Пхенян е успял да вдигне залозите, благодарение на извършените от него подземни ядрени взривове, като този от 9 октомври 2006 г.

Ким Чен Ир може да е доволен, не само заради рождения си ден, превърнат в общонационален празник. Както писа с едро заглавие руският „Коммерсант”: „Северна Корея продава своя атом на безумна цена”.
И това бе постигнато от една държава, обявена от Джордж Буш за „пакостна” и обявена за част от „оста на злото”! Държава, която е в международна изолация от 1992 г., годината на нормализирането на отношенията между Пекин и Сеул, столицата на Южна Корея.
Сега остава да видим как, срещу какви отстъпки, ще бъде „убеден” Техеран да се откаже от своята ядрена програма, подобно на Триполи, където властва полковник Кадафи. Както обясняваше британският „Файненшъл таймс” още през 2002 г., работите с Иран се развивали все още „по-различно”... Вестникът се позовава на незнайно как получена реч на Хавиер Солана, официалния министър на външните работи на Европейския съюз, в която той разкрива два неприятни факта. Първо, че Техеран продължава своята ядрена авантюра; второ, че европейското посредничество и международните санкции срещу Иран няма да доведат доникъде. Както каза и по-рано френският президент Жак Ширак, Иран, разбира се, ще има бомбата, но няма да може да направи нищо с нея.
Остава една неизвестна. И тя е дали САЩ, със или без Израел, ще се опитат да бомбардират главните обекти на иранската ядрена програма? Това се пита Филип Данжен, защото пресата отвъд Атлантика се бояла все повече, че наистина ще се случи. Обаче наблюдателите в Европа били по-скептични.
На какво се дължи различният подход на Буш към двете - наречени от него - „пакостни държави”, и спирки по „оста на злото”? Защо когато Пхенян отхвърляше всякакви разговори за преустановяване на своята ядрена програма и демонстративно извършваше подземни ядрени експлозии, нито САЩ, нито ООН го заплашиха с удари, а се задоволиха с икономически санкции? За разлика от Ирак през 2003 г! Тогава Саддам наистина нямаше оръжия за масово поразяване и бе свален, а когато през 80-те години на 20 век те бяха вече налице, не го пипнаха с пръст.
Дали не защото ги използваше срещу войските на аятолах Хомейни и срещу собствените кюрди, а не срещу САЩ и Израел?
Продължаващите днес в Ирак насилия, атентати и хаос показват категорично, че „ударът срещу Багдад” през март 2003 г. бе нещо повече от престъпление, беше грешка. Моментът за смяната на режима в Ирак, ако причината са били неговите оръжия за масово поразяване, бе през 80-те или 90-те години. Ако Джордж Буш-старши не бе спрял през февруари 1991 г. войските на коалицията на иракско-кувейтската граница, днес синът му нямаше да моли Конгреса за позволение да изпрати в Ирак още 21 000 американски военни.
Камарата на представителите и Сенатът на САЩ, които след частичните избори през 2006 г. бяха овладени от демократите, отказват да финансират ескалацията на американското военно присъствие в Ирак. Ако още не са поискали незабавното изтегляне на американските войски от там, то е защото се боят от последиците, които не могат да предвидят. И най-вече, да не прозвучи като признание за слабостта на Америка и като капитулация пред „Ал Каида”.
Ето, в такава обстановка Белият дом продължава да подхранва съмненията, че може да открие трети фронт на „войната срещу тероризма”. Първият е Афганистан, вторият - Ирак, третият ще бъде в Иран.
Реална ли е подобна заплаха, или кризата с Иран ще приключи по сценария със Северна Корея? Според нас, възможно е само ВВС на САЩ да нанесат „превантивни” удари по иранските инсталации за обогатяване на уран, без широкомащабно военно ангажиране във война срещу Техеран по суша. За последното трябват много пари, а отпускането им зависи от демократите в Конгреса. Затова, най-вероятно е да се намери взаимно приемлив компромис с Ахмадинеджад, президента на Иран. Иран ще бъде компенсиран и бурята в чаша вода ще утихне, както тази със Северна Корея. В момент, когато руският президент Путин заплаши да вземе адекватни мерки срещу разполагането в Полша и Чехия на елементи от системата за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ и техните бази в Румъния и Европа, едно военно нахлуване в Иран би било истински триумф на безразсъдството.
Както зад Пхенян стои Пекин, така зад Иран ще застане Москва. Руското ръководство не вярва, че споменатите американски военни съоръжения ще пазят Европа и САЩ от ракетни и терористични атаки на „пакостни режими”, като този в Техеран. Нито на твърденията на българските политици, че разполагането на американски военни бази на българска земя е доказателство, че България е суверенна страна и че тези бази не са насочени срещу Русия, а са превенция срещу тероризма.
Доказано е, че балистичните ракети са най-уязвими в момента на тяхното изстрелване, когато не са набрали скорост. Който иска да сваля ирански ракети, трябва да ги атакува от съседни на Иран страни, а не от Полша или Чехия.
Няма защо Иван Костов да се пени срещу заканите на Москва да възстанови арсенала си от ракети със среден обсег, след като Вашингтон наруши договора за неразполагане на системи за ПРО и споразуменията от Малта за неразширяване на НАТО за сметка на Русия. Русия има право да противодейства на заплахите адекватно на мащаба им.
Какво обединява Северна Корея, Иран и Русия? Първо, американската военна заплаха. Второ, разпространението на ракетно ядрените оръжия в близост до техните граници. Например израелската ядрена програма, която е заплаха за Иран. Трето, фактът, че и трите страни имат ракети с голям обсег, които могат да достигат територията на САЩ и техните стратегически съюзници.
Засега иранските ракети не достигат до САЩ, но кой знае? От трите посочени по-горе „заплахи” за „свободния свят” - разбирай САЩ, Европейския съюз, Япония, Република Корея и Австралия, само Русия има ракети с ядрени бойни глави, при това разделящи се и неуязвими за ПРО все още, когато получат съответното ускорение. Ракети, които могат да достигнат територията на САЩ и да пренасят ядрени заряди имат още Китай, Индия и Пакистан. Затова се учудваме на упреците, отправени от новия министър на отбраната на САЩ, Робърт Гейтс, че военният бюджет на Китай бил по-голям от официално обявения. Да не би Пентагонът да се отчита на Пекин за своите оръжейни програми? Да не би Китай да е започнал пръв оръжейната надпревара? От Пекин ли получиха ядрени технологии Пакистан и Израел, или от Запада? Нагло е да се обвинява и Москва за оръжейната надпревара днес, след като не тя разполага военни съоръжения до САЩ, а е обратното - НАТО се приближава до границите на Русия. Единствената гаранция, че тя няма да бъде атакувана, е способността й да нанася неприемливи загуби на САЩ. Ако и Ирак бе в състояние да го направи, Саддам щеше и до днес да си е на власт. Въпреки оръжията си за масово поразяване.
Другата гаранция за националната сигурност на Русия са огромните й запаси от енергийни източници. Именно те, в съчетание с ракетно-ядрения потенциал на Москва, позволяват да бъдат сдържани хищните ръчици.
Стана така, че Буш - чрез хаоса в Ирак - допринесе за баснословното поскъпване на петрола и газта, от което Русия спечели над 300 млрд. долара. Тоест, толкова, колкото струва досега на Америка „демократизацията” на Ирак с военна сила. Ако въпреки всичко, Буш атакува и Иран, тези суми ще растат. Както се казва, и най-умният си е малко прост.
Историята на западните „намеси” по света, включително в Русия, показва ясно, че не моралът, не загрижеността за демокрацията, а лакомията и силата са водещите подбуди на външната политика.
Напада този, който може и има изгода. Само че никой не се учи от опита на предшествениците си, иначе Хитлер нямаше да нападне СССР на същия ден, в който Наполеон е нападнал Русия.
При такъв „морал” само онези държави, които притежават военна и икономическа мощ, природни богатства, стратегическо положение, могъщи застъпници и т.н., могат да се пазарят с най-силните и да се продават най-скъпо. Стига ръководителите им да имат куража да се опълчат на чуждия диктат, прикриван зад демагогски лозунги, като сигурност, стабилност, демокрация и др.
Знаемги добре и от личен опит, и най-вече върху собствен гръб сме ги изпитали. САЩ са единствената страна, използвала ядрено оръжие срещу беззащитни хора (Хирошима и Нагасаки), макар и по време на война, и нямат право да учат света на морал. България следва да се учи на морал и защита на ценности от други страни. Например от Литва, Финландия и Словакия, които не позволиха да унищожат ядрената им енергетика, заради едно голо и бедно като нашето членство в ЕС. Без да е била „пакостна държава”, за 17 години преход, България бе разоръжена и от мирния атом дори. Стана членка на НАТО, изпрати войски в Камбоджа, Ирак, Афганистан, Босна и Косово, затвори 4 ядрени реактора от всичко 6, и ще внася електричество от Украйна. Тоест от страна, която не е член нито на НАТО, нито на ЕС. За сравнение със Северна Корея и дума да не става.
На нас ЕС ни подхвърли 300 млн. лева за спирането на 4 реактора, когато ще изгубим 10 млрд. евро от спрения износ на електричество за съседите на Балканите. А Пхенян ще получи 400 млн. долара за един спрян реактор, който при това е за военни цели! После Ким Чен Ир бил такъв, бил онакъв, комунистически диктатор, пакостник и тем подобни.
А нашите политически пигмеи по-добри ли са?
Трябва ли да им пеем псалми за това, че ни приеха в НАТО и ЕС като просяци? Това щеше да се случи при всеки страхливец, застанал начело на „тази страна”. „Загубиш ли пари, малко си загубил. Загубиш ли чест - много си загубил. Загубиш ли кураж - всичко си загубил!” - това е стара мъдрост.
Ами когато си загубил и пари, и чест, и кураж, и съвест?
На 25 февруари 2007 г. БНТ извести с присъщата си скромност (проявявана, когато не става реч за някое научно-техническо постижение на САЩ), че Иран е изстрелял своя космическа ракета. Доскоро той бил извеждал в орбита своите спътници с руски ракети. Ама той и спътници ли е имал!? Сиреч американската военна атака срещу ракетно-ядрената програма на Иран дали не е закъсняла? Ако Техеран вече се е сдобил с атомна бомба, не са ли смешни напъните на Вашингтон да го накара да анулира ядрената си програма?
Да сте чували САЩ да нападат страна, която има ядрено оръжие и балистични и космически ракети? Преди години Маргарет Татчър, премиер на Великобритания, развиваше теорията, че ядреното оръжие е спасило мира по време на студената война. Подтекстът е ясен! Защото е имало възпиращо въздействие срещу „съветската военна заплаха”. Същото се отнася и за американската военна заплаха.

Впрочем, не само ядреното оръжие е толкова ценно за мира в света: САЩ са се отказвали от интервенции винаги, когато другата страна е намирала противодействие срещу прехвалените американски „летящи крепости”, шпионски или „невидими” самолети.
Ако трябват примери, спомнете си първомайският полет на "U-2" и летецът Паурс, изгубената от САЩ война във Виетнам и потреса, предизвикан от свалянето през 1999 г. на „невидимия” Ф-111 над Югославия...

Нагоре
Съдържание на броя