"Нова Зора" - брой 38 - 26 септември 2006 г.

Има ли “помашки етнос” в Западна Тракия
Д-р Севасти ТРУБЕТА
Хумболтов университет, Берлин

В Мирния договор от Лозана на 24 юли 1928 г., който сложи край на гръцко-турската война, от гръцка страна се признаваше само едно единствено малцинство в Западна Тракия, а именно мюсюлманското. Решаващ критерий за това малцинство е религиозната му принадлежност, приета като единствената основа при размяната на населението между Гърция и Турция. Така няколко народностни групи (турци, помаци, цигани и др.) бяха включени в едно единствено малцинство.
Съгласно първото преброяване (1928 г.), проведено след “обмяна на населението” в Западна Тракия, могат, според “майчин език”, да бъдат различени три главни групи, изповядващи исляма: турскоговорещи, българскоговорещи и циганскоговорещи.
Лозанската конференция определи и границите между България, Гърция и Турция чрез разделянето на Тракия на три части. Поради това помаците придобиха особено стратегическо и политическо значение за националните интереси на трите съседни страни. На основата на местоживеенето им в Родопите те се превърнаха в основен аспект на граничната проблематика, тъй като регионът Тракия остана и за тези три държави, както преди, един от най-желаните райони. При това Западна Тракия, дадената на Гърция част, получи привилегията да има достъп до Егейско море и да се намира в непосредствена близост до Проливите. На основата на стратегическото си значение тя остана едно кризисно, експлозивно конфликтно поле между трите държави.

Помаците, които чрез прокарването на границата между България и Гърция бяха разделени неравномерно, служат като предлог за “етническо” легитимиране на териториалните претенции към Тракия.
На основата на общия език от българска страна помаците се разглеждат като българска народностна група и това се свързва политически с искането за териториален достъп на България до Егейско море през Западна Тракия.
От друга страна, ислямската религия и не на последно място Лозанският договор обуславят по-тесни отношения на тази група с Турция. От края на 70-те години на 20 век в тази връзка значението на помаците нараства в гръцко-турските отношения спрямо политиката към малцинствата, като се има предвид стагнацията, от една страна, в броя на населението от мюсюлманското малцинство в Западна Тракия като цяло, и от друга страна, силното нарастване на дела на помаците в същото това общество.
Отношението на гръцката страна към въпросната народностна група се определя еднозначно от двустранните отношения на Гърция с Турция и България. В началото решаващи фактори бяха последиците от гръцко-българските конфликти в балканските, Първата и Втората световна война. Непосредствено след “размяната на населението” гръцкото правителство смяташе, че “силно религиозните помаци” могат да запазят своя специфичен, здраво придържащ се към традицията вариант на исляма като средство срещу кемалисткия национализъм.
За целта те използваха антикемалистки ислямски религиозни водачи и техни привърженици, които намериха убежище в Западна Тракия след премахването на халифатския султанат. Касае се за черкези и турци, които се противопоставяха на кемалисткото движение и по време на гръцко-турската война сътрудничеха на гръцката армия. След поражението на гръцкия поход в Анадола (1922 г.) те се присъединиха към гръцката армия в нейното отстъпление и бяха целенасочено настанени от гръцкото правителство в Западна Тракия. Много от опозиционерите на Кемал Ататюрк намериха нова родина в ксантийските помашки села и чрез многобройни бракове с местни жени се свързаха с тази общност.
Между тях се намираше последният мюфтия на Истанбул и най-висш религиозен учен в Османската държава Сейхюлислам Мустафа Сабри. Ислямското ръководство пое управлението на малцинствените училища и издаваше с агитационна цел няколко вестника, които намираха читатели и в Турция.
Западна Тракия се превърна в бойно поле между турските националисти и противниците на секуларистичните реформи.
Гръцката подкрепа за антикемалистите приключи с отслабването на напрежението в гръцко-турските отношения, което даже беше закрепено с подписването на договора за приятелство между правителствата на Елевтериос Венизелос и Исмет Иньоню през 30-те години на 20 век. Тази промяна направи възможно безпрепятственото разпространяване на кемалистката националистическа пропаганда сред западнотракийските малцинства. С това помашките общини се превърнаха в прицелна точка на турския лаицизъм. Същевременно гръцкото правителство отстъпи на турските искания и изгони ислямската опозиция от страната.
Не остави незасегнати помаците и развитието на гръцко-българските отношения. След българската интервенция в Северна Гърция по време на Втората световна война Атина се страхуваше от по-нататъшен български опит за осъществяване на териториален достъп до Егея. Поради това основното намерение на гръцката политика по отношение на малцинствата, респективно към помаците във времето непосредствено след Втората световна война, може да се характеризира като опит да се държат говорещите български мохамедани от западнотракийските малцинства встрани от всякакво българско влияние и чрез това да се направят по-сигурни северните граници.
На това отгоре установилият се след Втората световна война двуполюсен модел оказа особено въздействие върху жителите на Родопите. В ерата на студената война двете съседни страни Гърция и България се присъединиха към противоположните системи. В политиката на Атина за национална сигурност до избухването на кипърския конфликт през средата на 50-те години на 20 век властваше доктрината за “опасността от север”. В тясна връзка с това обитаваната от помаците Родопска област бе обявена за забранена военна зона, в която можеше да се влиза само със специално разрешение. Въпреки че местните жители бяха изключени от тази забрана, това доведе до изключителната изостаналост на този район за живеене, което, колкото и да е парадоксално, продължи до 1996 г.
С целенасочена политика Атина се опитваше да се противопостави на българизирането на помаците, заради което ги подложи на интензивно турцизиране. Повод за това стана новото отслабване на напрежението в гръцко-турските отношения след изборната победа на Демократическата партия на Аднаниа Мендере на 14 май 1950 г. На преден план в малцинствената политика на Атина излезе официалното признаване на турския национален характер на цялото малцинство, изповядващо исляма. Това даже бе ратифицирано чрез законово регулиране, с което прилагателното “мюсюлмански” бе заменено с прилагателното “турски”. Чрез него и в сила на наредба номер 8065 от 9 октомври 1954 г. малцинствените училища от “мюсюлмански учебни заведения” бяха преименувани в “турски малцинствени училища в Тракия”. Турският език според образователното споразумение от 1951 г. бе определен като единствен учебен език за малцинствените училища, но и като официален език при религиозните богослужения (в службата на мюфтиите). Съществуването и функционирането на мюфтийската служба се базира върху членове 45 и 16 на Лозанската конвенция.
Проблемът за мюсюлманското малцинство и отделните му групи придоби ново качество през 80-те години на 20 век, тъй като националнотурският елемент ставаше все повече определящ идентичността на цялото малцинство. Създадени бяха образовани кадри и интелектуален елит, които се застъпиха за внедряването на турска национална идентичност във всички западнотракийци, изповядващи исляма. За първи път политическа партия на мюсюлманското малцинство - т. нар. “Ирони” (на гръцки “Мир”) участва в парламентарните избори в Ксанти през 1985 г., но без успех. В изборите от 1989 г. кандидат на новоучредената партия “Епистони” (на гръцки “Доверие”) получи място в гръцкия парламент. В префектурата Ксанти от април 1990 г. кандидатът на новата партия “Пепремено” (на гръцки “Съдба”) успя да събере необходимия брой гласове за парламентарно място.
Помаците се оказаха най-маргинализирани, тъй като техните селища по склоновете на Родопите бяха повече от когато и да било изолирани, твърде изостанали и съвсем слабо свързани с инфраструктурата. Към това се прибавяха усилията на турската политика в Западна Тракия за тяхното сепариране чрез оформянето на паралелна система вътре в обществото.
През 90-те години на 20 век се отбелязва промяна на гръцката политика към малцинствата, която се характеризира с частично отпадане на репресиите и с намерението за интегрирането на принадлежащото към малцинствата части от населението в обществения процес. Тези нови положения в политиката на Атина към малцинствата отдават особено значение на помаците, тъй като при диференцирането на отделните групи от мюсюлманското малцинство особеностите на последните излизат на преден план.
Политическият и икономическият интерес на Гърция към “нейните” помаци расте сравнително отскоро. На тази основа започнаха опитите на гръцки интелектуалци да създадат идеализиран, абстрактен образ на помаците. Според тях помаците бяха определени като исторически признат старогръцки древен народ, който е спомогнал за извисяването на елинската култура. В центъра на дебата е стремежът за включване в помашката идентичност на характерни черти на гръцкия характер.
При това се касае за процес, имащ двойна цел: от една страна, да се реагира на опитите за сближаването на помаците с България, респективно на междувременно нарастващото турско влияние, а от друга, да се постигне интегриране на помаците в гръцкото национално общество чрез елинизирането им.
Гръцката политика към помаците отразява винаги отношенията на Гърция с нейните съседи. Това се вижда между другото от начина на административното регистриране на помашкия език.
При преброяването на населението през 1928 г. той бе наречен “български”, докато при преброяването през 1951 г., когато в действие бе “заплахата от север”, прилагателното “български” бе заменено с “помашки”. Във връзка с нарастващото през последните две десетилетия “турцизиране” на помаците, което намира израз и в отказ от майчиния език, и преминаване към използването на турския, езиковият аспект в Гърция придоби особено значение и се включва в действие като стратегия срещу тази тенденция.
Повишеният интерес от гръцка страна към езика на помаците се дължи също на политиката към малцинствата на Европейския съюз, която предвижда подкрепа на езиците на малцинствата в страните членки на ЕС. Изместването на помашкия език от турския стои в центъра на настоящето изследване.
За съвременната тенденция за отчуждаване на по-голямата част от помаците от техните традиционни характерни черти, между които и от майчиния език, са отговорни, от една страна, дефанзивната досега политика към малцинствата на гръцките правителства, и агресивните опити на Турция за сближаване със западнотракийските мюсюлмански малцинства, от друга.
Въвеждането на турския като официален образователен език в учебните заведения за малцинствата е само един от вариантите на тази проблематика.
Към това се прибавя принудителното налагане от политическото ръководство на мюсюлманското малцинство на турския език като средство за общуване в ежедневния и социалния живот на малцинството.
Като най-висок пункт в дейността на гръцките интелектуалци може да се разглежда издаденият през 1996 г. тритомен труд за помашкия език (Теохаридис П.Д. Помашко-гръцки речник; същият, Гръцко-помашки речник; същият, Граматика на помашкия език, Солун, 1996 г.). Според съобщение на пресата българското правителство реагирало на този акт и поискало от Гърция подходящо обяснение за това мероприятие. В отговор било посочено, че гръцкият интерес към помашкия език в никакъв случай не е насочен срещу българския съсед, а против опитите за асимилация от страна на Турция.
От показването на разликите между помаци и турци България само би спечелила.
За установяването на връзка на помаците с държавната гръцка национална идеология бе привлечен и факторът религия, при което по учудващ начин ислямското вероизповедание бе приведено в унисон с гръцкия национален характер. Символите и култовете на религиозната практика на въпросната група се прилагат в този контекст като индикатор, респективно като доказателство за наклонност към ислямско еретично вероизповедание, респективно латентна склонност към християнската вяра. Като пример за християнското влияние върху западнотракийците, изповядващи исляма, най-често се привежда провеждания в чест на Св. Георги празник “адрелез”. Онези, които се придържат към такова вярване, не отговарят на поведението на правоверните сунити и въпреки че по име са мохамедани, фактически са само привидни мохамедани и в действителност са криптохристияни.
Най-често споменаваният християнски остатък е сакралното ядене (причастие) на хляб и вино. Преди да бъдат изцяло ислямизирани, помаците са принадлежали към християнско-мюсюлманската общност “ахирян” (асирийство). Впоследствие те са станали членове на християнска ерес, вероятно богомили.

Сп. “Югоизточна Европа”, Мюнхен
(със съкращения)

Нагоре
Съдържание на броя