"Нова Зора" - брой 43 - 25 октомври 2005 г.

Историята в една биография
Проф. Андрей ПАНТЕВ

Бихте ми приписали явни признаци на комична мания, ако сте помислили, че съм си въобразил, че мога да говоря за творчеството на Гео Милев пред толкова изискана и толкова компетентна аудитория. Аз не мога да кажа: "Той презираше това, той обожаваше това”, "Той искаше да каже...
Той се срещаше с еди кой си” и прочие.
Дързостта да се изправя пред вас има друго обяснение. Значимостта на историческата личност се измерва с това доколко неговата биография възпроизвежда доброто от епохата в която живее. В едно от късните си интервюта Жан-Пол Сартр бе казал, че е описал в своята автобиография само ранните си години, защото те най-добре се сраствали с атмосферата на епохата, в която живял.
Съдбата и наследството на Гео Милев имат далечни исторически проекции и близки граждански хоризонти. Както повечето велики хора, той не беше щастлив в онзи милозлив битов смисъл, който днес си представят като висш смисъл на човешкото предназначение. Но нима Исус Христос е бил щастлив? Или е проповядвал такова щастие? Гео Милев е парола за друга мисия на Човека.
Днес непрекъснато се убеждаваме,че сме част от Европа. Личности като него, а не тропот на копита и държавност, носена на седло, ни дава усещането на онзи европеизъм,който не бе канцеларски термин, както е днес. Защото културноисторическа принадлежност не се оценява по договори, блокови системи и юридически императиви.
А Гео Милев носеше онази трагическа безпомощност на европейската култура, която като политическо и гражданско въздействие се беше проваляла много пъти и предстоеше още веднъж да се провали.
Няма какво да крием. В края на 19 век Европа бе не по-малко културно обединена и дори унифицирана отколкото днес. Човек можеше да вземе влака от Варшава до Лондон без виза и паспортен контрол, защото паспорти се искаха само в Турция и Русия. Един англичанин се сещаше за държавата само ако види пощенски раздавач. Лондонската филхармония имаше диригент германец, немците казваха “унзере Шекспир”, Достоевски бе по-почитан в Германия отколкото в родината си. Едно дълбоко метафизично родство обединяваше европейския културен универсум. Първият конгрес за мир се състоя през юни 1843 г. в Лондон. Последваха мирни конференции - едната, финасирана от американския президент Теди Рузвелт, другата - от злощастния император Николай II Романов. После миазмите от траншеите на Източния и Западния фронт отровиха благородния пламък от поетични призиви, писателски срещи и мирни конференции. С дула и газови атаки бе запушена изобщо човечността. Децата на Шекспир, Пушкин, Гьоте и Бодлер се избиваха с неистова жестокост, сравнима с междуплеменните стълкновения в Централна Африка. Навсякъде стремежите за надделяване бяха парализирали идеята за европейско човечество. Още не се знаеше кой ще спечели войната, а вече се задаваше и вътрешното разединение в бъдещите победени и победители. Това беше крахът на “Мировата душа”.
У нас спекулативните снабдители на армията бяха понатрупали богатство още от балканските войни. ”Взехме ли Куманово?”-питаха от кафе-шантаните на София тарикатски предприемачи, не защото се интересуваха от съдбата на поробените братя отвъд Рила или Пирин. Всеобщият ентусиазъм на българите още скриваше разликата между участието на Димчо Дебелянов и Гео Милев в обединителните войни и онези щабни плъхове, които забогатяха от тях.
Когато оръдията от август 1914 г. заглъхнаха, дойде ред на новите надежди и новите тревоги. Възраждат се паневропейски проекти, нови погледи към мечтата на Виктор Юго за Европейски съединени щати, вечен мир. Но пак не стана така. Паралелно с това се прераждаше отново онази агресия, която не можеше да мръдне без презрение към културата.
Времената на Гео Милев възпроизвеждат ембрионите на още един рецидив, където бруталният марш на политика и насилие правеше безсилни всякакви проекти за европейска общност и съпричастност към духовни ценности.
Европа заставаше срещу Европа. Всяка оправдаваше своето съществуване със спасението на другата. Европа отново бе дума за собственост!
Но имаше допълнение към тази тягостна атмосфера за нас, българите. В края на Първата световна война се понесе насрещният вятър на антибългарската кампания. Тя имаше собствена предистория. За българите се знаеше малко, а това, което се знаеше, не бяха комплименти. Имагинерните българи от “Кандид” на Волтер граничеха с Вестфалия и бяха близо до канибализъм. Едно племе от хунски произход, скъсало със средновековната си книжовност, заплашваше европейската цивилизация. Наричаха ни окупатори в собствените ни земи. Наричаха ни подли, когато се противопоставяхме на подлост. Нашите войничета бяха изобразявани по вестници и плакати като нанизали по пет пеленачета на нож!
Това беше тяхната илюстрация за нашия боен порив. За да има мир, казваха победителите, това племе, постоянен враг на цивилизацията на Балканския полуостров, следва да се свие в естествените му граници между Дунав и Стара планина.
Един британски публицист - Хенри Елиът, с псевдоним Балканикус, бе написал,че българите "са най-ниският типологически вид в Европа с изключение на албанците, но по доблест стоящ далеч зад тях”. Друг приканваше: "Вижте кривите им носове и ниските им чела, ето свидетелствата за генетичната им азиатщина.” Покорни към силните, жестоки към слабите - така се обясняваха някогашните ни комплименти, че сме прусаците на Балканите.
В такава среда лицето на унизена България бе измито не от предприемачите, не от банкерите, не от кафанските патриотари, не от подсърдените на света дървени политикани. Нашето вътрешно чувство за себезначимост и нашият облик в чужбина бяха възстановени от такива като Гео Милев. Хора като него престанаха да се вторачват в невъзнаградените ни бойни подвизи, в затворените ни морски и етнически простори, в импотентната злоба спрямо “съюзници-разбойници”.
Той беше мъж всред мъжете, равен с равните в интелектуалния климат на следвоенна Европа. Той можеше да назове някого свой учител, защото вече самият бе станал учител. Без мания за величие, но и без усещане за вторичино подражателство, което винаги е съпътствало нашия културен път. Но има и нещо друго. Дали гибелта на Гео Милев е инцидент, изключение от тогавашната политическа среда и атмосфера у нас? На 5 април 1941 г., няколко седмици след нашето аплодирано в Народното събрание присъединяване към Тройния пакт, бе създадена Дирекция за националната пропаганда към Министерския съвет. При отсъствие на партии тя трябваше да се противопоставя на съмненията срещу щастливото съвпадение на нашите и на Третия райх политически интереси. Дали щеше да търпи цензурата гордата дарба на Гео Милев? Дали нямаше да се случи нещо отново? Дали би търпял по-късно да бъде назидаван от В. Червенков?
Днес много се говори за преследванията на част от интелигенцията след Девети. Тази срамна кампания е гневно осъдена и с право. Но има ли жертва от ръста на Гео Милев? Сравнението. Това не оправдава никакво насилие, но създава условия за съпоставяне. Богдан Филов бе убит не защото е археолог. Александър Станишев бе убит не защото е хирург. Основателни като причина или степен или не, те понесоха незаслужени нещастия, свързани с пряка политическа дейност във времена, когато бяхме във война с държави като Гватемала и Никарагуа. А защо бе убит Гео Милев? Може би затова, че е написал поема? Може би защото превел по особен начин “Хамлет”?
Във времена, когато световната преса страстно преживява разтегнатото сухожилие на футболна звезда или шампоаните на холивудска знаменитост, когато най-мащабното учение на българската армия е спасяването на ВИП-личност, следва отново да намерим мястото на Гео Милев. Много е лесно да се възхищаваме и прекланяме пред него. Не е и толкова трудно да организираме това трогателно честване. Но колко от онова, което така прочувствено откриваме в него, можем да възпроизведем със собствените ни възможности и в съвременния ден? Ако не като талант, но като позиция. Там е цялата същност на едно възпоменание.
”Подлата мъдрост” и “импотентния разврат” от гневната словесност на Гео Милев не са палеолитна вкаменелост. Възторгът към мъртвите великани още не поправя височината на джуджетата. Той е дал малко нещо на света, когато не е потвърждаван. Като ежедневен плебисцит за право на историческа принадлежност, скучно назовавана приемственост.
Гео Милев е от онези модернисти, които носят безсмъртието на неосъществените идеи. Може би съдбата да му е спестила разочарования. Но му дари и онази благодат да бъде свързван с онова добро, което никога не идва, но към което поне в мечтите са озарени истинските хора...

Нагоре
Съдържание на броя