"Нова Зора" - брой 43 - 25 октомври 2005 г.

“Оранжевата революция” в контекста на строителството на новия световен ред
Сергей Кара-МУРЗА

Руските, а и много украински политици и политолози, правят една характерна принципна грешка в разбирането за “оранжевата революция”. Тя е породена от представата им, че това е сблъсък на различни олигархични кланове или регионални елити, че е конфликт на интереси между конкуриращи се криминални финансови групировки. Аргумент за подобна интерпретация им дава фактът, че властовата върхушка в постсъветските републики (Шеварднадзе, Кучма, Акаев) е толкова зависима от отношенията със Запада, че от гледна точка на конкретните интереси на САЩ няма никакъв смисъл един отбор да се заменя с друг. Още повече с методите на скъпи операции като една революция например.

Нито Шеварднадзе, нито Кучма биха отказали нещо на американската администрация (РФ е особен случай, тъй като притежава ядрено оръжие!). На пръв поглед този убедителен довод е уязвим. Но нека не забравяме, че става дума за нещо друго. Става дума не за конкретни частни цели на щатската администрация, а за това, че постсъветските републики в днешното си състояние не се вписват в новия имперски световен ред. Не се вписват, защото притежават собствена легитимност, макар и парченце, но получено чрез подялба на легитимността на Съветския съюз в процеса на разчленяването му. Тези републики са именно постсъветски, продукт на съветската система, символично те са още в нея. Едни от тях се надяват, че ще се върнат там, макар и в нейния “обновен вид”, други проклинат.
Властта в тези територии също е постсъветска. Елцин не ни го “спуснаха” от САЩ, ние си го отгледахме, в своя си колектив. Той предаде креслото на В. Путин и В. Путин прие народа на РФ. Както и да се старае да угоди на САЩ, Путин си е “наш”. И на “нашия” народ. И украинците, и таджиките, засега, са все още части от разделения съветски народ, и тази принадлежност се осъзнава като нещо наднационално.
Според новия световен ред на територията на СССР, която Западът не приема, трябва да има власт, получила легитимност от ръцете на Запада. Именно Западът трябва да стане суверен на тези територии. Тогава и постсъветските народи ще получат от Запада статут на нация.
М. Ремизов пише, че “Кадифената революция е неоколониална революция. Тя имплантира в структурата на революционния субект (а оттук и на държовостроителния субект), генетична зависимост. Оранжевата тълпа стана “украински народ” (т.е. субект на революцията), според откровенията на световните медии, с мандата на световния хегемон. Оттук насетне “украинската нация” (т.е. субектът на държавата) става нация, но само по отношение на имперския център и в полето на империята. Следователно “кадифените революции” трябва да се разглеждат не като защита на щатските интереси, а според логиката на сложния процес за произвеждане на легитимност в рамките на световния имперски ред”. Ремизов пояснява, че за Запада е маловажно кой по-добре отстоява интересите му - Шеварднадзе или Саакашвили, Кучма или Юшченко. “От гледна точка на геополитиката, от политиката на интересите на САЩ, режимите на Кучма и Шеварднадзе с нищо не са по-лоши от новите “революционни” режими. САЩ могат да получат от постсъветската бюрокрация всичко, което искат. Обаче същността на империята е в това, че тя разрешава кризата на легитимност, само като потвърждава своето място на гарант за световния ред и в качеството си на “метасуверен”, глобален суверен".
В зоните на "вакуум" легитимността на империята не разчита на “прагматичната” логика кой е наш кучи син, и кой не е наш. А ние - подчертавам го още веднъж, - все още сме в зоната на вакуум - “в условията след разпада на огромната велика държава”, както каза президентът”.
Западните медии обръщат голямо внимание на “оранжевата революция”, която ще породи власт със съвършено нова легитимност, че ще се появи “нов народ”. Тези твърдения са подозрително настойчиви, което означава, че може би вече има и готова политико-философска доктрина за това. В много информации за събитията в Украйна беше казано в прав текст, че украинците са вече “политическа нация”, че вече не са постсъветски народ. Вероятно именно усещането за завой, заплахата от символичната връзка с хилядолетната страна, доведоха до мигновен разкол сред украинското население.
Р. Шайхутдинов пише за онези, които наметнаха “оранжевите шалове”, и за разрива на досегашната (прозападна) власт на Украйна с тях: “Този нов народ (“народът на новата власт”) е ориентиран към друг тип ценности и стил на живот. Той притежава образ за бъдещето, който е неприсъщ на действащата власт. Обаче властта не осъзнава, че вече си има работа с друг народ, народ, който не я признава!.. Сред този нов народ опозицията се ползва с чуждестранна легитимност: САЩ например обявяват тутакси, че изборите са нелегитимни, и признават единствено победата на опозиционния кандидат. Така другият народ получава легитимност отвън”.
Остава едно голямо съмнение - че “народът-хомункулус” ще придобие собствен живот, който да продължи и след края на “оранжевата революция”. Съмнително е именно това, че би могло да стане с помощта на технологични манипулации. Тук е нужна промяна на много социални, икономически и културни условия, които се наслагват исторически, и са резултат от “химическата реакция” между населението на дадена територия и държава и Запада. В багдадския Майдан тълпата шиити можеха да станат “оранжеви”, особено след като Саддам бе арестуван. Но кой вярва, че “външната легитимност” - дар от окупационните войски на САЩ, наистина ще бъде приета от шиитите?!
М. Ремизов говори за технологията на интеграцията на постсъветските страни в новия световен ред: “Трябва да се преразгледа историческият смисъл на “кадифените революции”. Режимите, които излизат от горнилото им, не са “постсъветски” по своята легитимност, тяхното утвърждаване идва след прекършване на инерцията и излизането на мобилизиран масов субект на сцената, или поне негов бутафорен аналог. В случай на политически успех при масовата мобилизация, все едно доколко е режисирана, конструктът става реален, а “революцията” може да бъде призната като състояла се. Това се отнася изцяло за украинския сценарий на смяна на властта - революцията намери мястото си заради предварително обозначеното събитие в сферата на легитимността.
Но големият въпрос е каква е природата на новата легитимност? Ако отговаряме с шаблона на класическото съвременно разбиране за революция, ще бъде огромна грешка. По-добре да говорим за поява на “гражданска нация” например, като субект на украинската държава”. Или поне докато не се появят основания да смятаме, че “оранжевите” ще се превърнат в “субект на украинската държава”... Майдан ще бъде почистен, студентите ще влязат в аудиториите, селяните от западната област ще си останат на сухо... Обаче твърдението, че при политически успех на “оранжевия” спектакъл “конструктът ще стане реалност” (дори и да е мулаж, т.е. бутафорен), се нуждае от проверката на времето. Много вероятно е усещането за всесилието на новите политически технологии да е само психологически ефект от успеха на редица еднотипни “блиц-революции”. Също толкова непобедима изглеждаше армията на фашистка Германия и нейната блиц-война в Европа, и през лятото на 1941 г. със СССР.

Нагоре
Съдържание на броя