"Нова Зора" - брой 43 - 25 октомври 2005 г.

Глобализацията: КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ
Людмил НЕДЯЛКОВ

Глобалистичната неолиберална илюзия, в която сякаш има нещо от религиозната вяра в отвъдното, претърпя провал и дори искрено вярващите в нея започнаха да се съмняват. Щом вярата изчезне, църквите опустяват.
Оказа се, че пазарът не може да реши всички проблеми, поради което, за добро или за зло, националната държава отново се превърна в първостепенен актьор. Стефан Цвайг пише, че само неосъществените идеи се възраждат непрестанно... А с глобализацията не е така - тя умира, макар да е само на тридесетина години.
Джон Саул твърди, че големите икономически теории рядко издържат повече от няколко десетилетия, а при благоприятно стечение на обстоятелствата може да живеят и половин век (сп. “Харпърс", Ню Йорк, октомври 2005 г.). Извън този времеви промеждутък обаче само военната сила може да ги поддържа.

Теорията на дивашкия либерализъм например залезе през 1929 г., едва 30-годишна, заедно с Голямата депресия. Комунизмът просъществува 70 години в СССР и 45 години в Централна и Източна Европа. Също толкова живя неокейнсианството, ако се има предвид не само предвоенният му вариант, а и динамичната форма, която прие по време на Голямата депресия. Колкото до днешната глобализация, тя на свой ред е вече покойница.

Ако е така, накъде ни води тогава нашият “политически елит”?

Разбира се, големите идеологии не изчезват в един миг, но симптомите на упадъка се умножават още след 1995 г., макар това да е останало незабелязано. Според апостолите на новата вяра глобализацията е неизбежна. Тя е всемогъща божествена природа, опираща се на своята си света троица: пазари, технологии и мениджмънт без граници. Но да не забравяме, че неизбежността винаги се споменава като оправдание за идеологии в отстъпление. Адептите на глобализацията се боят инстинктивно хората да не забележат приликата между уж новите им идеи и теориите за размяната от средата на 19 век, както и моделите за дерегулация на пазарите, дискредитирани по време на кризата от 1929 г. Оттук и стремежът да придадат на глобализацията нещо мистично, нещо, което е обект на вярата, не на разума.
Какво внушава глобализмът? Че властта на националните държавни ще запада за сметка на световните пазари; че икономиката, а не политиката или оръжията ще коват съдбата на човечеството; че либерализацията бързо ще доведе до немислими преди международни равновесия; че нарастването на международния обмен вследствие на намаляването на търговските бариери ще надуе платната и на западните кораби, и на тези от третия свят; че просперитетът на пазарите ще трансформира диктатурите в демокрации; че всичко това ще сложи край на безотговорния национализъм, расизма и политическото насилие; че благодарение на все по-големите и защитени от фалити предприятия глобализираната икономика ще породи стабилност; че от многонационалните компании ще произтече новото международно лидерство, освободено априори от всякакви политически ограничения; че властта на пазарите и упадъкът на националната политика ще сложат край на държавната задлъжнялост и обществата ще се стабилизират окончателно - няма държава, няма държавен дълг и бюджетен дефицит! Накратко, световните икономически сили ще ни предпазят от местно високомерие и егоизъм и ще донесат на всички просперитет и щастие. Да не повярваш!
Според Саул началото на глобализацията е поставено през 1971 г., когато в швейцарското алпийско градче Давос се създава един клуб на ръководителите на големите европейски предприятия. Оттам те трябва да наблюдават цивилизацията през монокъла на бизнеса.
Скоро това място привлича бизнесмени от целия свят; идват и политици, и учени, които търсят инвеститори. Всички сякаш приемат основната догма на Давос - общия интерес е субпродукт на размяната, конкуренцията и частните интереси.
През 1975 г. се създава Г-6, предшественик на днешната Г-8, с цели, подобни на сбирката от Давос: да се съберат ръководителите на най-силните национални икономики и да наблюдават света през призмата на икономиката. Никога по-рано отношенията между големите национални държави не са се завъртали толкова ясно и категорично около техните търговски интереси, пренебрегвайки противотежестите, които внасят социалните критерии, правата на човека, политическите режими, династиите, религиите или даже фаталната расова предопределеност. Същинското начало на глобализацията обаче води към икономическата разруха от 1973 г.: кризата, която едни наричат петролна, други фантомна, трети - рецесия.
Идеологията на глобализма има отговор на всички проблеми и предлага прости и радикални решения, но подобно на всички установени религии, оставя крайната отговорност в ръцете на една невидима и безплътна същност.
Глобализмът снема отговорността от всички за всичко, особено от ръководните политици. Ето защо Валери Жискар Д'Естен, след една година борба с безработицата, след шока от 1973г., призна по телевизията безсилието на държавата. Понеже се задействали могъщи световни сили и той не можел да направи много, за да намали отрицателните последици от кризата. Така глобализмът става универсалното оправдание за неспособността на политическата класа да решава обществените проблеми. Същинско християнско непротивене на злото, което усвои и българският “политически елит”.
Между най-ярките привърженици на глобализацията бяха политици като Маргарет Татчър, икономисти като Милтън Фридман, ръководители и консултанти на компании. Основното им внушение бе, че съвременната методология е универсална и далеч по за предпочитане от врявата на публичния дебат. В името на този принцип се проведоха маса експерименти в цял свят - свиване на публичните услуги, дерегулация на публичния и частния сектор, отваряне на пазарите, намаляване на данъците, балансиране на бюджетите и др. Благодарение на непрекъснатите сливания, възникнаха гигантски предприятия (понеже гигантизмът се смята за решаващо условие за пазарен успех). Обменът нарасна 20 пъти, ускои се европейската интеграция, а Канада, САЩ и Мексико (през 1992г.) подписаха споразумение за северноамерикански свободен обмен "АLENA". “Реформаторите” започнаха да преработват своите аргументи, заимствайки тезите на своите противници и дори социалдемократите станаха глобалисти... В пристъп на морализъм редица правителства отказваха да правят дългове и да въвеждат нови данъци - основни прерогативи, необходими за държавното строителство и предпазването на демокрацията.

Държавният дълг неофициално бе обявен за голям грях, както и запазването на публичните услуги

Независимо дали работят добре или зле, публичните предприятия и услуги трябваше да бъдат приватизирани. Така се появиха големите частни предприятия, външно досущ като държавните. Някои авиокомпании, освободени от игото на регламента прияха моралната версия на индивидуализма и прокламираха право на по-евтино пътуване, по-гъвкав избор и повече дестинации. От началото на 70-те години, до края на 20 век бяха въведени безброй международни търговски договори, но нищо подобно не възникна в сферата на работните условия, фиска, екологията или юридическите задължения.
В продължение на 250 години изграждането на модерната национална държава разчита на баланса между обществения и частните интерес. Изведнъж, чрез прост трансфер на икономическа власт на световния пазар, това равновесие се разрушава. Икономическата власт се “денационализира”, а многонационалните компании могат да натрупат повече финансови активи от повечето национални държави. Логично идва и превръщането им в нови, виртуални нации. Освободени от принудата на географията или националната принадлежност, от всякакви местни задължения, те се радват на мобилността на капиталите и стоките. Възшествието на глобализма достигна апогей през 1995 г., когато след трансформирането на ГАТТ (Общо споразумение за тарифите, митата и търговията) бе създадена Световната търговска организация (СТО). Тя е чисто и просто централизиран орган, натоварен да изследва големите въпроси, свързани с търговския обмен.
Дяволът обаче е в подробностите. Новата концепция за цивилизацията през призмата на икономиката достигна точка, от която няма връщане: всички международни отношения с търговски аспект трябва да се разглеждат основно като търговски. В това число културата или прехраната. Националните регламенти за прехрана и здравеопазване вече не изразяват загриженост за онова, което народът слага в своя колективен стомах, и се разглеждаха само като елементи на протекционизъм. След появата на “луда крава” и други проблеми като затоплянето на климата или достъпът до лекарства в третия свят, все повече граждани разбират, че онова, което им се представя като борба между глобализацията и протекционизма, е само хаотична конфронтация между индивидуал-ния избор и неуловимите търговски интереси.
Глобализацията се организира около предприятията, а не около консуматорите. Предприятията се стремят към печалби, ограничавайки възможността за избор на индивида.
Хората навреме разкриха и други противоречия на глобалистката догма. Например как една и съща идеология може да осигурява гло-балния растеж на демокрацията и едновременно упадъка на властта
на националната държава, защото демокрацията може да съществува само в нейните рамки.

Да се отслабят националните държави, значи да се отслаби демокрацията

Но как става така, че увеличението на паричната маса води до пресушаване на фондовете за обществени услуги? Защо нарастването на капиталите обогатява най-вече хората, които вече имат пари? Защо се задълбочава пропастта между богати и бедни и се “свива” средната класа? Защо приватизацията на обществените услуги нито ги подобрява, нито намалява тяхната стойност за потребителя, а осигурява само източник на печалби за новите собственици, докато инвестициите в инфраструктурата намаляват?

Три неща показват илюзорността на глобалистките обещания

Първо, движението в полза на “една истинска конкуренция” по същество се води от бюрократите на частното и повечето от промените, за които настояваха, в действителност целяха ограничаване на конкуренцията. Второ, концепцията за многонационалните компании като виртуални национални държави пренебрегва факта, че природните ресурси са локализирани географски в държави-нации, че потребителите живеят върху ре-ални територии, наричани страни, както и бизнесмените и учените на новите виртуални нации (мултинационалните компании) също са поданици и консуматори от добрите стари национални държави.
Накрая, новата концепция за дълга (публичния срещу частния, индустриалните страни срещу развиващите се от третия свят), разкрива явно объркване. Проповедниците на глобализацията не правят разлика между етика и морал (ако първата е еталонн на общественото благо, вторият е оръжие на религиозната и социалната справедливост). Политическите и икономическите идеологии често се обръщат към религиозния морал, но глобализацията помете етиката още с първите си мрънканици в полза на странна морална справедливост, сътворена от търговия, необуздан индивидуализъм и дългове, които само правителствата са длъжни да плащат. Оттук и представата, че страните с финансови затруднения определено са неморални и трябва да се научат на дисциплина!!! По тази логика на разпятието, трябва да умреш икономически и социално, за да се родиш отново по-чист, по-добър и по-здрав.
“В продължение на четвърт век, пише Саул, под суровата чаша на МВФ, този морализаторски метод бе прилаган към развиващите се страни без ни най-малък успех”. Удивителна е констатацията, че ”в края на века стана ясно, че национализмът и националните държави вече бяха по-силни, отколкото в началото на глобализацията.”
Войните в Югославия са достатъчно доказателство за лъжата на глобалистите, че националните държави агонизирали. Защото те се водиха за утвърждаване на националните държави на Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина, Македония и Сърбия и Черна гора, а не за тяхното погребване. “Като в някаква трагикомедия виждаме международните елити да грачат, че световните икономически сили направили демоде националните държави; въпреки че хиляди индивиди от плът и кости бяха избити и прочистени с едничката цел това да позволи създаването на нови национални държави. Ужасно зрелища, което щеше да покаже на европейците, че техният икономически и административен съюз бе безсилен пред лицето на едно политико-военно бедствие.”
За Европа, да, но нали локомотивът на глобализацията е не ЕС, а САЩ?! Какво направи Вашингтон по време на войните в бивша Югославия? Той се залови да посредничи и успя да наложи подписването на Дейтънските споразумения. Обаче Дейтън не само сложи край на юговойните, временно, но легализира и военните престъпления. Така 1995 г. се оказа и триумфът на глобализма със създаването на Световната търговска организация, и неговото най-голямо унижение с узаконяването на разделението на Югославия на няколко национални държави. Глобализмът услужи на национализма!
Не по-малко зрелищен бе банкрутът на глобалистите в икономическата област. За известно време наказателните ходове на МВФ срещу страните-длъжници сякаш имаха резултат. Десетина години латиноамериканските правителства се опитваха да следват инструкциите на МВФ, западните правителства и частните банки. Провеждайки строга политика към социалните разходи, те постигнаха привидно устойчив растеж. В същото време се задълбочи пропастта между бедни и богати, а малко по-късно възстановя-ването бе последвано от още по-дълбока криза. Оказа се, че вместо да я укрепи, периодът на строго ограничаване се е хранил със социалната тъкан...
“След като изтърпя всякакви либерализации, приватизации и програми за намаляване на инфлацията, каквито може да си представим, пише Саул, Латинска Америка имаше в края на 90-те години ръст малко по-висок от половината на съществуващия преди реформите”.
Разбира се, глобалистките ортодокси ще потърсят оправдание в непотизма, в прекалено силните синдикати, в корупцията и т.н. Обаче истинските политикономисти знаят, че в реалния свят не съществуват идеални условия. Все пак западните държави се развиваха прогресивно цели две столетия. Затова и Латинска Америка, както и Африка, и голяма част от Азия вече не вярват на подобни оправдания. Добруването на света е последната грижа на глобалистите. Саул е съвсем прав да твърди, че в глобализацията няма нищо световно. “Фактически повечето западни финансови министри работят дискретно за частично пререгулиране на пазарите”.
Първият знак за края на доминиращата глобалистка идеология (или теология?!) бе азиатската криза от 1998 г. Глобалистите се опитваха да я предста-вят като неизбежно икономическо явление, но за малайзийците тя бе национална политическа криза с икономически последици. Затова те приложиха с успех политически и национални контрамерки. Отново се оказа, че националните държави не са отживелица. В Нова Зеландия, която 15 години преди това се бе превърнала в еталон на глобализацията, в края на 90-те години се проведоха парламентарни избори, на които избирателите гласуваха за нов тип правителство. Правителство, което да бъде по-интервенционистко, да работи за смесена социална политика в национален мащаб, за приложими икономически регламенти и за стабилен частен сектор. Защото в годините на глобалистичния експеримент новозеландската индустрия на практика бе ликвидирана, икономиката на страната бе в упадък, жизненото равнище не помръдна нагоре, а броят на младежите, напускащи Нова Зеландия, бе тревожно голям. Нищо от това не бе неизбежно.
В дните след атентатите от 11 септември 2001 г. световната икономика отново започна да потъва в криза. Ръководителите на големите компании бяха загрижени най-вече да сведат до минимум рисковете, орязваха инвестиционните си програми и... ускоряваха икономическото затъване.
Що се отнася до официалния елит на националните държави - те си пътуваха по света, дискутираха, емитираха пари (и харчеха доста добре от тях), но успяха временно да стабилизират положението. Ролите се смениха: правителствата на националните държави поеха отново управлението, а ръководителите на предприятия се върнаха към традиционната си второстепенна роля.
Галопиращото недоверие в глобализацията се прояви отново в Давос, при откриването на поредния икономически форум през януари 2003 г. Тогава участниците поздравиха премиера на Малайзия Махатир Мохаммад с икономическия успех на страната му. Този успех се дължеше на отхвърлянето на глобалистичните икономически теории. Няколко дни по-късно в Давос пристигна и президентът на Бразилия Луис Игнасио да Силва (Лула), който представи независима вер-сия на т. нар. “национално отговорен популизъм”. Пред форума държавният секретар на САЩ тогава Колин Пауъл заяви (във връзка с подготвящия се удар срещу Ирак), че САЩ щели да действат, дори и ако много страни не се присъединят към тях. Тоест, САЩ избраха едностранното, национално действие. За една седмица, в митичната давоска люлка на глобализма, правителствата на три от най-големите държави загърбиха глобалистичната теология и направиха от националните държави единствената международна реалност. За добро или за зло, национализмът направи зрелищно завръщане и на Стария континент. То се потвърди от отхвърлянето - във Франция и Холандия - на Европейската конституция, от неприемането на бюджета на ЕС и т.н. Днес почти навсякъде в Европа националистите са или част от управляващите коалиции, или начело на опозицията. Позитивни форми на национализъм се проявиха в страни като Южна Африка и Бразилия, те се заеха с големите фармацевтични лаборатории, за да осигурят достъп до лекарства сре-щу СПИН в развиващите се страни. Благодарение на тях бяха оформени редица нетърговски международни договори, основаващи се на етиката и общия интерес - договорът от Отава за забрана на противопехотните мини, Между-народният наказателен съд, Протоколът от Киото за ограничаване на вредните емисии в атмосферата и др.
Очевидно цивилизацията не може да се разглежда повече само през призмата на икономиката, на пазара или на националния егоизъм, прикрит зад глобалистична фразеология. Само историята може да придаде смисъл на всички тези противоречиви сигнали. Историята обаче не е нито за, нито против, тя просто е регистратор и тълкувател. Геополитическата празнота не може да остане дълго такава, ще се намери с какво да бъде запълнена. Най-вероятно, няма да мине без участието на националната държава.
Британският философ Джон Грей писа в “Ню Йорк ъв букс”, че Фридман и Маркс се излъгали. Томас Фридман (публикувал наскоро книгата си ”Светът е плосък. Кратка история на 21 век") обявява глобализацията за висш етап в прогреса на човечеството, съвместим само с една единствена уникална икономическа система; а Маркс, защото в Комунистическия манифест от 1848 г. оповестява възникването на световен пазар, една общо планетарна система за производство и потребление, ко-ято премахва всички национални и културни граници. Маркс и Фридман смятали, че тази система ще позволи на човечеството да загърби войните, тиранията и бедността.
Не съм чел книгата на Т.Фридман, но знам, че в Манифест на комунистическата партия Маркс и Енгелс пишат и за глобализирането (интернационализирането) на основното противоречие на капитализма и неговите пороци. Лозунгът “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” показва, че класиците разглеждат глобализацията като предпоставка за проле-тарската революция в световен мащаб. Капитализмът, глобализиран или не, за тях не е висше и вечно състояние на човечеството.
Крахът на глобалистката измама се разкрива от разширяващата се пропаст между бедни и богати дори в САЩ, между развити и развиващи се страни, от задълбочаващите се противоречия между икономически развитите страни и богатите на енергоносители страни, между самите икономически гиганти (за суровини и пазарни квоти), както и от бушуващия тероризъм, подклаждан от безпардонното налагане на съмнителни западни ценности.

Народите, които се чувстват измамени и изоставени, отхвърлят чуждите рецепти и ценностите на глобализма. Зад глобалистките клишета те съзират интересите на САЩ, на техните компании и многонационалните корпорации. Неоколониализмът и неоимпериализмът под флага на глобализацията водят до възраждането и на национализма. Глобализацията по американски не само не е неизбежна и безалтернативна, а е дори разрушителна за националната култура. Възкресяването на национализма е една от малкото й положителни последици. Краят на глобализма във вида, в който ни го налага Чичо Сам не е край на света. Може би дори ще възвести втория живот на националната държава - единствената рамка за съществуването на демокрацията.

Нагоре
Съдържание на броя