"Нова Зора" - брой 39 - 27 септември 2005 г.

Никола Гинев, един от незабравимите
Филип ГИНЕВ

С неговото име започва организираната от Веселин Андреев поредица от спомени за загинали поети “Незабравимите”. Роден на 12.ІIХ.1880 в Търново, расъл във Варна, потомък на два рода видни борци за националното ни освобождение, той следва родовата съдба на народен борец.
Още като студент избира своята идейна и обществена, тоест жизнена позиция. “Влязох в партията на тесните социалисти - пише на баща си през 1910 г., - защото там най-добре се защитават интересите на целия работен народ...” И добавя един характерен за духовната му чистота мотив: “Харесвам особено много оня рязък пуритански дух с притаен революционен ентусиазъм”.
В Първата световна война, като офицер, вече действа като социалист. След войната е адвокат в Пловдив (тук още като студент създава семейство). Отдаден изцяло на политическата си и литературна дейност, разгръща възможностите си на пламенен народен трибун, на поет и публицист.
Ето един собствен негов поглед върху жизнената му мисия. В писмо до баща си от 1919 г. пише: “Пращам ти фотография на част от нашия грандиозен митинг. Натовариха мен да говоря. Не бях виждал такова море от хора. Не вярвах, че ще имам гърди да го обхвана с гласа си. Обаче общият ентусиазъм даде такъв размах на речта ми, какъвто сам не предполагах. Тъй преживях един час сюблимни минути, каквито може да преживее само борецът агитатор, когато ясно чувства как неговата мисъл, неговата душа и ударите на неговото сърце ритмуват с буйния идеен порив на хиляди другари, готови да умрат за една кауза. Този ритъм никоя песен не може изказа!”
През 1919 г. излиза и стихосбирката му “Червени бодли”. Още от 1915 г. публицистичното му перо намира място в сп. “Ново време”, както и в “Работнически вестник”. Сатирите му се печатат почти във всеки брой на “Червен смях”. През 1923 г. излиза пиеската му “Въглищарят Левски”, съзвучна на съвременната народна борба. Многобройни негови едноактни пиеси, злободневки, монолози се изпълняват на работнически вечеринки, като често той е и артистичният им изпълнител. През 1920 г. в писмо до близките във Варна четем: “Тук борбата все повече ме сграбчва в своя водовъртеж.
Денем съм на работа, всяка вечер - до полунощ - на партийна работа. Неделен ден съм на агитация в някое село... Не е чудно днешното революционно време скоро да поиска живота ми. Аз съм спокоен пред всяка изненада...”
Това е отразил и в поезията си. В стихотворението “На обречените поколения” четем:
Ний последни сме от робите хора!
О, майки, сестри и деца, поздравете
с най-славната смърт последните борци!
От нашата смърт живот ще заблика,
ний белязани сме за гибел велика!
Съратникът му Коста Божилов в очерка си за него пише: “За онези, които го познаваха, Н. Гинев израства с обаятелния си образ на комунист, с прекрасни качества на човек и другар, с богата ерудиция и широк духовен мир, хубавец по външност... образ, който с духовните си и физически черти будеше обич и възхищение... Той черпеше темите на литературните си творби от всекидневната борба на трудещите се, гледаше на литературата като на остро оръжие в борбата... Осмиваше безпощадно виновниците за националната катастрофа, гешефтарите, фалшивите патриоти, тиловите “герои”, продажните политикани, царските лакеи. Той мразеше изедниците с ботевска омраза...
Говореше възторжено за историческата пролет на човечеството... На подпалвачите на войната, които напоиха земята с народна кръв, посяха я с човешки кости, той гневно пророкува: “Под лъчите на изгряващото червено слънце посятото ще поникне... и ще израснат ... червени бодли”. Той бе един от онези далновидни ръководители - продължава К. Божилов, - които бяха за съпротива срещу фашисткия преврат на 9 юни 1923 г. и застана начело на военно-революционния комитет за антифашисткото Септемврийско въстание.”
На 12 септември 1923 г. превратаджиите предприемат превантивно масови арести на партийни ръководители. Гинев е един от малкото, които избягват ареста, като се укриват. Останалите членове на въстаническия комитет са арестувани и той застава начело на комитета. Гаврил Савов, един от членовете на този комитет, разказва, че на 18 септември Гинев чрез него дава заповед на другите членове въстанието в Пловдив да започне още на другия ден, 19 септември. (Мъглиж, Стара и Нова Загора, селата Мухово и Лесичево са въстанали.)
“Никакво чакане - разпорежда Гинев. - Иначе ще се повторят събитията на 9 юни!” Останалите членове на комитета не действат, чакат нареждане от центъра. Когато на 20 септември то идва - въстанието да почне на 22 срещу 23 септември, - Пловдив е блокиран от войска и полиция и въстанието в града става невъзможно. Гинев е покрусен. Отказва да се спаси, за което има възможност. “Не мога да оставя другарите си!” - заявява пред близките си.
На 24 септември войници и полицаи нахлуват в къщата, Гинев е заловен и откаран заедно с жена си в комендантството. “Привечер - разказва Веселина Гинева - ме освободиха. Видях да водят Колю по коридора. Беше бледен, измъчен. Спуснах се към него и му казах, че ще му донеса дрехи, завивки, храна. “Не идвай - ми отговори той, - ние повече няма да се видим. Бъди твърда и се грижи за децата!...”
Властите го обявяват за “безследно изчезнал” и разиграват съпругите и другите им близки, които ги търсят. След доста дни другари от с. Царацово съобщават на Гинева: “Елате да видите гроба на мъжа си”. На другия ден те отравят пред нея пресния гроб, в който са погребали намерения от тях труп на Гинев и отделно заровената му глава, отсечена от убийците. “Бях загубила чувства - разказва Гинева, - след миг загубих съзнание”.
Още вечерта на 24 септември Гинев е убит в 9-и пехотен полк. Двама случайни свидетели, мобилизирани по това време, разказват много по-късно за наблюдаваното от тях. Това е оперният певец Събчо Събев и един жител на с. Свежен, Карловско. Изкарват Никола Гинев от казарменото помещение с вързани ръце, със смазано тяло, окървавено лице. Той е събирал всичката си воля, ботевската му глава е изправена, крачи сред смутените войници. Строяват ги и поручик Парашкев Станев (известен садистичен убиец на редица антифашисти, освен Гинев, и на министъра от кабинета на Стамболийски Дупаринов) изревава заповед за разстрел.
Но в напрегнатата тишина се чува мъжественият глас на Гинев. Говори на войниците, че не трябва да разстрелват най-верните си защитници. “Вас ви мамят, борците са ваши братя, победата на тяхната борба ще бъде победа за вас, бедните синове на народа!”
Смутените войници не стрелят. Поручикът ги заплашва със съд и смърт, те стоят онемели. Тогава поручик Станев измъква пистолета си и многократно стреля в гърдите на Гинев. По-късно трупът му е захвърлен в землището на с. Царацово, отрязаната му глава е заровена на разстояние от трупа, за да не се познае кой е убитият.
На гроба на Никола Гинев другарите от селото поставят голям камък за знак и посаждат дръвче. Мара Тотева, от същото село, пише в спомена си: “През годините на фашизма от нашето и околните села ходехме на поклонение на гроба”.

Нагоре
Съдържание на броя