"Нова Зора" - брой 39 - 27 септември 2005 г.

Антикюрдски изстъпления
Трендафил ВЕЛИЧКОВ

“Скоро процъфтяващите градове по брега на Средиземно море могат да станат сцени на гражданска война” - предупреждава една публикация на истанбулския ежедневник в. “Миллиет”. Вестникът сравнява днешното положение със ситуацията преди антигръцките погроми през 1955 г.
Разликата обаче е съществена: кюрдите в Турция, които днес са отново обект на турски изстъпления на “възмутени граждано”, са 15 милиона души. И няма къде да бъдат изгонени, тъй като си нямат държава, ако изключим автономния Иракски Кюрдистан.

Освен това кюрдите са коренното население на Югоизточен Анадол, който населяват от над 2500 години. “Планинските турци”, както доскоро ги наричаше официална Анкара, не могат и да мечтаят за правата, предоставени в България на турското и другите “малцинства”. Отхвърлят се исканията им за културна автономия, разтурват се политическите им партии, а Кюрдската работническа партия (ПКК) е първият заподозрян при всеки терористичен акт. Нейният лидер Абдуллах Йоджалан излежава доживотна присъда (заменила смъртното наказание) за тероризъм на остров Имралъ, в Мраморно море, недалеч от Гемлик.
Въпреки едностранното примирие, обявено от ПКК, всички нападения срещу турските сили за сигурност, всички бомбени взривове се приписват на кюрдските “сепаратисти”. А исканията за освобождаване на Йоджалан се посрещат със “спонтанни” улични демонстрации.
Като че ли някой се опитва да саботира преговорите с ЕС, провокирайки гражданска война чрез масови антикюрдски изстъпления, подобни на тези срещу гърците през 1955 г.
“На хоризонта надвисват много тъмни облаци и ставаме свидетели на сцени, за които смятахме, че принадлежат на миналото”, пише Джан Диндар в “Миллиет” (на 6 и 7 септември 1955 г. в Истанбул са разграбени гръцките магазини, а покрай тях и някои арменски, плюс една синагога. Формалният повод за изстъпленията е атентатът срещу родния дом на на Ататюрк в Солун, който се оказва на турски агент, б.а.).
Днес въздухът в Турция отново е наситен с мириса, който предхожда наближаваща буря. Виновниците, естествено, са привърженици на ПКК, организирали в началото на септември демонстрация в Гемлис за освобождаването на Йоджалан. Завръщането им наподобява римейк на някакъв филм на ужасите: сблъсъци със силите на реда и с предварително възбудените улични тълпи. Когато туристите си заминат от Средиземноморието, очаква се “слизане в ада”. Дотогава ще трае обратното броене за бомбата, готова да експлодира, напук на преговорите за европейско членство.
По кафенета, таксиметрови стоянки и партийни офиси вече размишляват за мръсния сценария, по който може да пламне чергата на нашата южна съседка. Линчовете срещу кюрдите в Айвалък, Измир, Мерсин или Бозюк са своеобразни докосвания до катастрофата.
“Само няколко дни, след като генерал Бююканът (началника на ГЩ) заяви, че някои искат да превърнат Турция в Палестина”, станахме свидетели на улични сцени, напомнящи Интифадата”, пише Джан Диндар. Той припомня как през 1955 г. правителството използвало “спонтанните протести на гражданите” срещу гърците, за да отстоява турските интереси в Кипър на преговорите с британците. Тогава възбудата бързо се превърнала в неконтролируем пожар, какъвто може да пламне и днес. Колко му е на тълпата да се подхвърли някоя лъжа и етническата мозайка, с която Анкара се гордее, да бъде разрушена завинаги?
Днес, разбира се, икономическите причини за задаващия се сблъсък са малко по-различни: през 1955 г. водещ е стремежът да се сложи ръка върху гръцката собственост. Днес скритият мотив е да се предотврати миграцията на кюрдите от Югоизточен Анадол към проспериращите градове по Средиземноморското крайбрежие на Турция. Очаква се напрежението да нарасне, защото се сблъскват две шовинистични концепции, взаимно подхранващи се с омраза, която чака искрата...
Турция плаче за истинска социална политика, иначе бъдещето й се очертава твърде мрачно, както и европейското й членство. Едва ли припомнянето на чуждите трагедии, като тези в Ливан, Босна и Югославия като цяло, ще вразуми екстремистите. Странно е, обаче мълчанието на Анкара за тези събития.
Според Мурат Йеткин от в. “Радикал” (Истанбул), обяснението може да се крие в предстоящите преговори с ЕС. Едно етническо напрежение може да има лошо отражение върху тях и официална Анкара предпочита да се прави, че етнически проблем в Турция не съществува.
Цифрите обаче говорят за обратното. От август 1984 г., когато ПКК започна въоръжената борба, до 2001 г., когато тя обяви едностранно примирие, са загинали 6044 военни, 6112 цивилни и 21 374 “активисти” на ПКК. Това прави общо 33 530 убити, според официалната статистика. Кюрдите, вълци ги яли, но загубите на турската армия надминават тези от войната за независимост (1913-1922).
Въпреки това ПКК не успя да провокира гражданска война.
Днес обаче Турция дискутира точно тази възможност. За ПКК и нейното легално политическо крило, Народняшката демократична партия (НАДЕР), без освобождаването на Йоджалан не може да има решение на кюрдския въпрос в Турция.
Мухсин Язъджъоглу, председател на Партията на великото единство (ВВР) - радикалните дисиденти на Партията на националистическото действие (крайната, неофашистка десница), отправи от град Сивас, в Централен Анадол, предупреждение, показващо колко реална е опасността от междуетническа конфронтация: “Онези, които пикаят срещу джамията, трябва да са готови да понесат и последствията от своите действия. Ако силите за сигурност не направят необходимото, народът има правото да прибегне към законна защита”.
Иначе казано, “народът” трябва да се въоръжава! И това се внушава в навечерието на преговорите с ЕС. После, естествено, провалът на тези преговори ще се припише на кюрдите, германците, на французите, холандците, австрийците или на гърците. (В. “Йени Шафак” вече обвини ПКК, че фаворизира етническото противопоставяне и функционира чрез провокацията: “Няма съмнение, че в някои сфери на държавния апарат винаги ще има добре поставени хора, за да се облагодетелстват от това и да подхранват тази тенденция, с цел да поддържат статуквото, което им е изгодно”.)
Може и да се намери някой, който зад етническите сблъсъци в Турция да види пръста на противниците на нейната евроинтеграция.
По тази логика и провокативните изцепки на Адем Кенан у нас могат да се разглеждат като антиевропейски акт. Странно е, че по този въпрос мълчат онези, които охотно развенчават мита за толерантността на българския народ.
Питам се обаче, какво би се слчило в Турция с един кюрдски Адем Кенан, призоваващ за въоръжено въстание? Или пък с някой кюрдски Ахмед Доган, който се хвали с “обръча от приятелски фирми”, които изхранват етническата му и антиконституционна партия? В най-добрия случай такива политици щяха да прекарат остатъка от дните си на някой остров в Мраморно море, в сравнение с който Персин или Магарецът биха изглеждали като санаториум.

Нагоре
Съдържание на броя