"Нова Зора" - брой 23 - 7 юни 2005 г.

Кофата
Георги САПУНДЖИЕВ

Още малко и щеше да го стигне... Пак се напъна, жилите на врата му се опънаха като въжета, а ръката с последно усилие се протегна. Двуострата пръчка, която беше издялкал специално и направил за целта от попаднало му случайно дърво, започна да стърже по ламарината. Не му достигаха два-три сантиметра. Понадигна се още малко и се прегъна така, че почти до кръста се прехвърли вътре. Пак не достигаше. От безспирните протягания ръката го болеше. Стомахът му непрекъснато издаваше жален зов - зова на ненахранено животно. Беше гладен, жаден, уморен и вече много стар, а и недовиждаше.
Но успя да съзре това, за което се бореше така дълго. Парчето хляб бе увито в найлонов плик, но бе недостижимо далече. До него котката изчакваше, за да вземе онова, което бе недостъпно за него. В един момент й завидя. Тя можеше с един скок да влезе спокойно в огромната кофа за боклук и да отнесе плячката си на някое закътано място, където спокойно да се наяде.
Защо не беше котка? Нямаше да има проблеми с тази кофа, а и изобщо с боклука. Щеше да е винаги нахранен. Сепна се, че с мислите за котката се отвлича от пряката си задача. Погледна нагоре - ламарината го потискаше. Още малко му трябваше и щеше да си тръгне. Вече взе да се ядосва!
С последен напън се опита да достигне хляба, но тялото му натежа напред и наруши законите на равновесието. Тежко се прекатури и падна в кофата. Главата му се удари в капака, а от лакътя потече кръв. Но той бе вътре и грабна плика с парчето хляб. С мъка излезе от кофата.
Доволен. В торбата му, преметната през рамо, имаше вече храна. Помисли си, че е открил нов начин за обработка на кофите. Чисто на просто - влизаше в кофата, ровеше и слагаше в торбата, каквото намери. Пръчката нямаше вече да му трябва.
Изведнъж през главата му премина една дума - рационализация. Да, той бе направил рационализация. Но откъде ли му дойде тази дума. Сепна се и се спря! Ами той забрави, че в миналото правеше много рационализации. Нали беше инженер. Как можа да забрави. Явно, главата му можеше още да работи и да ражда нови идеи. Замисли се малко, отвори торбата, извади хляба от найлона и го загриза. Мислите изчезнаха. Стомахът издаде звуци на доволно животно.
Той обаче не забеляза, че кофата бе облепена с предизборни афиши, на които се виждаше лика на един човек,когото някои хора наричаха цар.
Но скитникът-инженер не четеше вестници и не разглеждаше афишите. Не знаеше, че този човек, който го бе докарал до кофите със смет, го приканваше да гласува пак за него. Скитникът не мислеше за тези неща. Много му се пикаеше. Като гледаше някой да не го види той си отвори дюкяна на панталона и препика царя...

На 21 май в залата на НТС в София, на ул. “Раковски” 128, бе отбелязана премиерата на новата книга на Георги Сапунджиев, добре познат на читателите на в. “Нова Зора”.
“Светът и България. Деградация на морала”, “Нищета на духа”, а сега и “Приказка за Доброто и Злото” (за деца и възрастни и възрастни и деца) бележат професионалните писателски стъпки на Георги Сапунджиев. Премиерата на книгата, със специално посвещение “На дъщеря ми”, премина под вещото ръководство на поета Димитър Христов. Имаше изказвания, наблюдения и просто хубави думи за автора. И за великолепните рисунки на художниците Венелин Вълканов и Станислав Вълканов.


Георги Сапунджиев е щастлив човек. Така поне изглежда в очите на околните. Защото само един щастлив човек има предимството да разсъждава върху човешките недостатъци, без да бъде поразен от тях. “През нищета на духа”, “Песимистична теория за света и България” и сега в “Приказки за доброто и злото” Георги Сапунджиев търси пътя към истината.
Естествено, истината е различна, за нея се изисква особен вид интелект, тя е любима дума на всеки, който обича да я заобикаля и деформира. Но Георги Сапунджиев тъкмо затова е щастливец, защото има мъжеството да я погледне в очите без страх. А я гледа от упор и смело, защото и в битието си на възрастен човек той остава орисан и вречен в търсачеството на доброто и красотата - а те са инобитие на истината.
“Най-бедните хора са бедните духом”, “Управниците трябва да преминават задължителен тест за духовно богатство”, “Хубавата книга е по-ценна от личния автомобил”, “Развитието на човечеството е невъзможно без развитието на човешкия дух”. Това са само някои от скрижалите, които Георги Сапунджиев не държи зад седем ключа, а пуска в обращение, тиражира и непрестанно напомня. Очевидно опитът от писането за възрастни си е казал думата и сега този неспокоен човек се е превъплътил в разказвач за деца. “Приказки за доброто и злото” намират аргумента си в едно изключително честно посвещение - приказката изпълнява обещание, дадено преди 30 години. Нека любопитните да търсят кой точно има предвид авторът. И какъв е той, че да дава подобни обещания. А който е написал десетина книги, ще каже, че три или седем са малко, който има само една - обратното - ще цъкне похвално с език, този, дето няма нито една - безусловно ще се провикне - какво пък толкова!.. Но си струва да опиташ, има смисъл да търсиш езика, на който те разбират. Истината е, че писаното слово запечатва част от битието, което утре се превръща в история. А няма човек без история.
Георги Сапунджиев е избрал трънливия път на словото. В годините на информационните технологии, които естествено предполагат човека като социален аутист, той търси връзка с пластичния свят на мисловността. Създава разказ, разказва приказка, говори с езика на малките, за да постигне съпричастието на големите. Опитва се чрез фантазия да се пребори с фикцията, наречена живот, опитва да се пребори със злото и взема за съюзник вълшебството.
Приказките за доброто и злото са ясно разграничени жанрово - едната е за възрастни, и деца, другата за деца, и после за възрастни.
Алегорията за света на злото той съшива с конците на добре познатия сюжет за пътуването. Малката героиня тръгва по света. Великата задача, която Великият създател й поставя, е да реституира светът на Доброто. Защото Великият създател е допуснал голяма грешка. Когато сътворява разумните същества, наречени хора, той изтупва от торбата и добро, и лошо. Първоначално те са разделени, но на дъното на торбата са се оплели така, че когато се изсипват на земята, на едни се пада добро, на други само лошо. Трети взели и от двете.
И както всички знаем, корените на злото са много по-яки и жилави от корените на доброто. След време злото може да завладее целия свят и на първо място нещастната земя.
Но създателят е мъдър. Той поверява в ръцете на хората мисията да се премахне злото. Най-сигурните ръце в такива случаи са ръцете на детето. Дилянка е снабдена с три магически атрибута - рокличка от як плат, обувки от дебела кожа и вълшебна пръчка. И най-важното, тя има красива вълниста коса, зелени очички и още не ходи на училище. Истинско щастие!
И Дилянка тръгва на поход в борба със злото. Това чудовище има безброй глави - лъжа, омраза, подлост, лицемерие и двуличие, завист, кражба, интрига, простащина, славолюбие и чуждопоклонство, войнолюбие и какво ли не.
“Ако не опознаеш злото, никога няма да разбереш доброто!” - такъв е девизът на малката добротворка.
В Царството на завистта основният лозунг е, че всеки трябва да завижда на всички за всичко и завинаги. В Царството на омразата, който не мрази, се наказва с принудителен труд и затвор. А белият цвят е забранен. Наказанието за такива управници е да се превърнат във футболни топки и боксови круши, с които поданиците да играят до безкрай.
“Истината е забранена” - това е логото на царството на лъжата. Честните нямат място тук - е основният закон в царството на крадците. На свой ред управниците и поданиците от дългия списък на царствата на злото получават заслуженото си наказание. Честно и справедливо, защото е въздадено от Дилянка - ръката и волята на Великия създател.
Така Георги Сапунджиев въвежда алегорията като особен публицистичен жест, който търси справедливост и възмездие. Случка след случка, град след град, читателят преброжда пространства, изпълнени с отблъскващи порядки. Карикатурният образ на днешния български ден наднича отвсякъде и шаржира несимволичните пространства на истинското зло, което няма нужда от преразказване. То е по-истинско от всякога.
Естествен е актуалният въпрос към автора дали все пак г-н Сапунджиев не иска да ни каже, че ние днес живеем в царството на злото?.. И защо героинята размахва с такова усърдие вълшебната си пръчка, дали това не е всъщност тояга, насочена към нине властващите?.. Защо г-н Сапунджиев не напише още една книга, в която да покаже царството на глобалното щастие, затиснало доволните поданици в царството на демокрацията?
Дилянка въвежда справедливост в една книга, но тоягата играе наистина в истинския свят. Истината, както и преди, остава непостижима, но несъвършените човешки измерения на Великия създател настояват ли, настояват, тя да се състои. Е, поне засега няма да стане. И сигурно затова Георги Сапунджиев търси санкцията на мъдростта. Разтревожен и отчаян е походът му срещу алчност, войнолюбие, лицемерие, завист. А историята се записва такава, каквато се е състояла. Поуката от миналите грешки е, че неизменно се повтарят, въпреки благородните човешки стремежи.
Но Дилянка не спира да прилага лечението с вълшебната пръчица. И колкото повече напредва в мисията, толкова повече се налага усещането, че трудно ще се справи. Обърне ли му гръб, порокът пониква и става жилав като бурен...
Затова в този свят има нужда и от добри вълшебства, и от царство на доброто. Никога не воювай, бъди винаги близо до своята майка земята, управниците трябва да служат на народа, а не народът - на управниците. Това са магическите заклинания в доброто царство. Тук всички истории за царете-крадци и приближените им подмазвачи се изучават в учебниците по ИСТОРИЯ... Простаците изчезнаха, хората станаха любезни, няма луди царе, които искат да заграбят други царства или света, няма убити по време на войни.
Дилянка получава заслужена награда - Създателят я пренася във Вълшебното детско царство на мечтите. Тук всички деца ще бъдат винаги щастливи. И как иначе, когато точно тук се е разлистила гората на кебапчетата и вурстчетата, на ароматните топли банички и вкусните манджи, и особено на тортите и сладоледа. Няма как да ги пропуснеш, защото те растат като цветя, накъдето и да се обърнеш... Блазе на деца като Дилянка!
С общодетско съгласие и с гласа на Великия създател тя е избрана за царица на вълшебното детско царство. И какво мислите, че е първото дело на малката храбра Дилянка - кани всички бедни и нещастни деца в своето царство.
Тук приказката свършва.
Извън белия лист остават проблемите на всички нас, възрастните, поданици в различните царства на злото. Нашата простичка задача е да се срутим злото. Има две възможности - веднага, или във времето. Всеки сам избира.
Другото ни задължение е да останем верни читатели на приказките за деца. Защото подобно състояние е повече от естествено, то е жизнено необходимо. На всички.
Разбира се, тук просто не може без привилегии.
Сигурна съм, че авторът на тази книга ще избегне тояжката на справедливостта, защото сам той отдавна се е пренесъл във вълшебното царство на доброто с прекрасната си дъщеря.
А великолепните илюстрации на книгата, рожба на Венелин и Станислав Вълканови, могат да изкупят и най-тежкия грях. За радост.

Илияна ВЕЛЕВА

Нагоре
Съдържание на броя