"Нова Зора" - брой 23 - 7 юни 2005 г.

Политиката означава да служиш на Отечеството
Сп. “Российская федерация-сегодня”, бр. 7, 2005 г.

Генералът от запаса от Първо управление на КГБ Николай ЛЕОНОВ, историк и публицист, депутат в Държавната Дума от парламентарната група “Родина” пред сп. “РФ-сегодня”, в разговор с Татяна ЗИМА

Николай Сергеевич, сигурно ще се съгласите, че руската държава въобще не е агресор, но историята й е изпълнена с огромно число войни. Защо руската земя не дава покой на света?
На държавата войната й трябва точно толкова, колкото бодила в опашката на кучето. Да вземем 20 век, въобще не разбирам - нито като историк, нито като политик, нито като гражданин, защо Русия трябваше да се напъхва в Руско-японската война. Защо? Та тя нямаше претенции към Далечния изток, нито териториални, нито икономически или държавни, обаче се хванахме, въпреки че театърът на военните действия бе толкова далеч. Царят се подчини на придворната камарила и вкара страната във война. А тук поражението беше ясно априори. Царското правителство тръгна към катастрофата сякаш съвсем съзнателно. Последва Първата руска революция и започна крахът на държавата. Така Русия влезе в 20 век. След 9 години, след поражението в Далечния изток, Русия отново прави съдбовна крачка - обявява война на Германия и Австро-Унгария. Сякаш ни бяха малко уроците от Япония, загубихме флота, територия, престиж в света. Е, защо ни трябваше да влизаме в Първата световна война?
Сигурно пак камарилата на царя не е догледала...
Естествено. Някой искаше с кръвта на руските войници да помогне на западниците. През цялото време хората, които трябваше да разрушат Русия, усърдно се трудеха!
Но ние, руснаците, не сме глупав народ, а излиза, че за един век нищо не сме разбрали?
Ами не разбрахме. Обаче генетично руската нация е изключително талантлива.
Руският народ създаде източноевропейската православна цивилизация. Още Салтиков-Щедрин казваше, че ако руснаците не са измислили барута, то е само защото не им е наредено отгоре.
Народът ни свикна, че трябва по заповед отгоре да се мобилизира за някакво съзидателно дело.
Поставиха задача да се построи Транссибирската магистрала, и тя бе построена (и то с техника от сорта на лопата, количка и конска тяга). Ако Петър бе заповядал да се пробие “прозорец в Европа”, щяха да го направят. Народът решаваше всяка задача, поставена от държавните ръководители.
А каква задача трябва да се постави днес, за да не загубим окончателно Русия?
Моля се на бога, да ни даде държавен ръководител, който изцяло да разполага с държавната власт...
Ама това не е задача, а ролята на личността в историята. И ако вече минаваме “към личността”, как оценявате Сталин?
Всяко поколение си има своя система за оценка. Личният ми възглед е формиран не от пресата или новини от чекмеджето, наречено телевизия.
Живях по времето на Сталин, роден съм през 1928 г. (тогава Йосиф Висарионович започваше да стъпва на политическите си нозе), и съвсем зрял завърших Института за международни отношения. Плаках горчиво на погребението на вожда. Така че неговият политически живот премина пред очите ми.
Днешното поколение не познава тези времена. То се храни с кашицата, която изплюват хипопотамите от средствата за масова информация. Те не са виждали сталинската епоха. Не я познават. Когато трябва да отговарям на въпроса какви са плюсовете и минусите на Сталин, винаги казвам, че когато той умря, целият свят потрепера от загубата.
Но нали по негово време разстреляха стотици хиляди хора. Него дезинформираха ли го? Като е издавал заповеди за разстрели, дали е познавал поне една четвърт от “враговете” в някаква степен?
Разбира се, че не познаваше всички. Но броят на разстреляните е чудовищно голям. Нека бъдем откровени, по официални данни на Комитета по държавната безопасност в годините на репресиите са загинали 750-760 хил. души (това са само разстреляните, а в лагерите колко още има?).
Известният историк Ю. Жуков посвети живота си на изучаване на сталинската епоха. Подчертавам - той работи само с документи. Затова се доверявам на книгите и изводите му. В тях е обрисувана съвършено различна фигура на Сталин. Впрочем, също както и при други сериозни изследователи-историци.
Личният фонд на Сталин обаче е закрит и до днес. След смъртта му държавата взе ролята на кучето Цербер, въпреки че изминаха 52 години от смъртта на човека, за който се говори само в негативен план.
Може и пожар да стане, и цялата истина от архивите да се превърне в пепел...
Например Хрушчов проведе чистка на архивите, изгреба оттам по-голямата част от материалите, които лично него компрометираха.
Така че като се връщам на фигурата на Сталин, смятам, че той безусловно допусна много грешки и най-голямата - според мен, - е колективизацията във формата, в която бе проведена. Най-вече разкулачването, защото нямаше остра необходимост от такова нещо. И бе унищожена по-добрата част от руското селячество, без нищо в замяна. Селото бе уплашено, травмирано, тероризирано и т.н.
Нямаше нужда да се взривяват църкви и да се ликвидира православното духовенство. Защо? Сталин дори сам се върна към идеята за възраждане на църквата, когато войната го клъвна по едно място. Тогава се обърна: “Братя и сестри! Към вас се обръщам, приятели мои...”
Ами помислете си, защо при комунистически строй от Куба до Китай в нито една страна не се случиха такива работи? В нито един устав на Комунистическа партия, освен в този на СССР, не бе написано, че трябва да сме научни атеисти.
Защо наистина?
Ще ви отговоря, но няма да можете да го публикувате...
Е, Вие поне опитайте...
Не зная дали си спомняте, но навремето ООН пусна специална резолюция, която осъди ционизма като разновидност на расизма и фашизма. Израел и произраелското лоби в различни държави приеха за своя главна задача борбата против тази резолюция. И след пет-шест години съществуване успяха да отменят резолюцията.
Но самото явление си остана...
Руснаците проявиха слабост, а въшките хищно нападат слабия войник, и това е известно, докато със силния организъм е по-сложно. С нашата душевна простота позволихме два пъти в един и същи век да се предадем - първия път през 1917 г., втория - през 1991 г. Наша е вината, че допуснахме Чубайс до управлението на цялото държавно имущество. И щом постъпихме така, какво има да се чудим в чии ръце попадна то.
Добре, но времето ще постави всичко по местата... Вие как мислите, Николай Сергеевич, може ли една революция или преврат да се осъществят без специалната роля на спецслужбите?
В обществото преобладава мнението, че спецслужбите са много силен инструмент на държавното управление. Почти невъзможно е да се промени такова мнение... Цял живот работих в системата на държавната безопасност (КГБ), в разузнаването, познавах спецслужбите на другите държави. И трябва честно да кажа, че всички те са контролно-измерителен прибор за парата, изпускана от котлето, наречено “държава”. Те предоставят най-вече информация, но сами по себе си не участват в управлението на държавата. Те изпълняват политическите заповеди на висшата държавна власт. Нито един чекист няма да използва оръжието, което му е предоставено. Всичко, в което обвиняваха органите на сигурността в епохата на ежовщината, в епохата на Берия и т.н. (че били застанали дори над партията, че самостоятелно провеждали репресиите) - всичко това е пълна безсмислица!
По собствена воля никога и нито един чекист няма да използва личното оръжие. Нима може да виним сабята, че е отсякла нечия глава? Обвинявайте ръката, която движи оръжието. Ръката, която натиска спусъка, а не пистолета.
И още един пример. В последните шест месеца от съществуването на съветската власт бях началник на аналитичното управление на КГБ, в ръцете ми беше цялата информация за страната. Докладвахме я на Горбачов. Лично аз пишех в един (!) екземпляр конфиденциална докладна, в която се казваше, че страната върви към гибел (и много по-късно тази истина стана известна на всички). Тези документи до днес са в архивите на сегашната Федерална служба за сигурност. Информирахме, че и строят, и партията отиват към гибел. Горбачов бе предупреден, че хора като (ще ги назова поименно) А. Яковлев, Е. Шеварднадзе съвсем не са членове на Политбюро на Комунистическата партия, а са абсолютно ясни противници на опазването на държавата, която съществуваше до 1991 г. Горбачов получаваше моите докладни и после ги показваше на Яковлев, който си скубел косите и мятал мълнии по адрес на КГБ и видимо се скъсвал да говори с Крючков (доколкото той понякога ме “ругаеше”). Обаче животът показа, че прави са били не яковлевците...
Но нали началото на краха стана при Андропов, каква е неговата роля? Тя така и не се изясни напълно...
В историята никога нищо не бива да се изяснява докрай. Ако четете изследвания за Иван Грозни, ще попаднете на противоречиви мнения на философи и учени, Ключевски ще оцени делата така, а Соловьов иначе.
За мен Андропов е положителна фигура, с изключение на един щрих - той не умееше да се оправя с кадрите.
И нищо освен “щрих”! Та нали кадрите решават всичко! И това е доста горчива истина...
За жалост, всички кадри, подбрани от Андропов, се оказаха фиаско. Най-важната му кадрова грешка е, че поддържаше кандидатурата на Горбачов (имам предвид, когато го преместиха в Москва и стана секретар на ЦК, после член на Политбюро по селскостопанските проблеми). По-късно една фраза стана много популярна, че Горбачов не е бил генерален секретар, а минерален секретар.
Та той бе секретар на Ставрополския край, където са Кавказките минерални извори, а там по правило си почиваха и се лекуваха всички наши “слуги на народа”. Той там ги облажаваше, омъгляваше, омотаваше, осигуряваше им всичко, каквото трябва. С една дума, повтарям, това беше кадрова грешка на Андропов...
А Елцин - да го пишем на съвестта на Егор Лигачов, който доведе от Урал бъдещия “гарант на Конституцията” на нова Русия, а после викаше: “Борис, ти не си прав!”...
Работата е там, че кадровите грешки като правило се правят под влияние на второстепенни фактори. Тогава, когато се издигаха един друг, те нямаха политически разногласия, споделяха една и съща идеология. Обаче недооцениха личните качества на кандидатурите си. Мислеха си, че системата ще го полира сама, че ще направи от тях приемливи еднообразни ръководители. Но не се получи нито в единия, нито в другия случай. Лично аз към Лигачов не изпитвам ни добро, ни лошо.
Признавам, много ми е интересно да разговарям с Вас, тъй като приемате трагедията на страната като лично своя трагедия...
Разпадът на СССР наистина е моя лична трагедия. Като най-трагично събитие възприемам 8 декември 1991 г. - краха на Съветския съюз. Това беше най-ужасния ми потрес.
Изглежда, че сега живея по-добре материално, общественото ми положение се повиши, имам възможност публично да изказвам своята гледна точка (което по-рано не можех да направя, само пишех секретни докладни). И все пак яростно въставам срещу днешните порядки. Защо? Ами защото никога не съм поставял личните си интереси на първо място. Винаги ми е било по-скъпо състоянието на държавата, т.е. на нашия общ кораб “Титаник”. Аз бях възпитан така, какво да правя. Интересите на нашия общ дом стоят по-високо, отколкото интересите на моята къщурка, каквато и да е тя...
Добре, но Вие влязохте в Държавната дума, предполагайки, че можете нещо да промените. Нима сте толкова наивен?
Ще ви отговоря честно, това е последният случай, когато ставам жертва на собствената си наивност.
През последните 12 години не спрях да се боря за единството на ляво патриотичните сили. Няма нито един политически лидер от лявото пространство, с когото поне по няколко пъти да не съм се срещал. И на всеки от тях казвах - тръгвам с вас с надеждата за единство на народно-патриотичните сили.
Обаче през 1996 г. не зададохте на Зюганов въпроса защо той предаде своята изборна победа на Елцин?
Не мога да му задам пряко такъв въпрос, той не може да докаже, че наистина е победил.
Това беше очевидно дори и за простосмъртния...
Очевидността е нравствено-морална категория, а не правова и доказателствена. Разбира се, може да се рискува и страната да бъде призована към гражданска война (тогава имаше основания за това). Но за обществото самоубийството е неприемливо. И досега мисля, че правото на народно въстание се запазва, но за нацията като цяло самоубийството е недопустимо.
През 1993 г., след щурма на Белия дом, всички политически партии, включително и комунистическата, подписаха съглашение за отказ от насилствени форми на борба.
Те всички се подписаха под това, че няма да използват за политически цели анализа на октомврийските събития от 1993 г. И това бе направено публично. Оттогава нито един лидер не каза ясно: “Аз си запазвам правото на въстание, на революция”.
Ще се съгласите, че да победиш, т.е. да измениш порядъка, единствено по правов ред, е не само трудно, а невъзможно. Затова през 1996г. ситуацията бе подходяща за въоръжена форма на протест, но тя е крайна форма, така че защо ни е? И комунистите, ползвайки се от отпуснатото право, устройваха патрули, митинги, демонстрации.
Един въпрос към Вас като геополитик - какво я чака Русия след 10 години?
Ще ме извините, но едва ли й се пише нещо хубаво. Вижте какво става в Далечния изток, в Източен Сибир, и в Западен също. Тези територии бързо се усвояват от китайците, днес в гр. Благовещенское, Амурска област, те са повече от половината население. Ако китайците поискат да видят свой събрат като градоначалник, те биха го направили. Така е възможно след три години губернаторът да бъде китаец, но местен гражданин - според юридическите бумажки. Лидерът на партията “Родина” Рогозин (Дмитрий Олегович, б.р.) даде пример с жена, която за една година е сключила 137 брака и разводи с мъже от Поднебесната империя...
Предприемчива женичка! Та това си е бизнес. По руски... Ех, талантлив е народът ни. А какво ще стане в Кавказ?
Ако говорим за Закавказието, то почти си е отишло от нас. За Грузия, Армения и Азърбайджан въобще не става дума (това са междудържавни отношения). А Русия все пак ще удържи в орбитата си Северен Кавказ. Второ десетилетие там тече чеченската война. Принципно тази война е към края си, но да се почистят остатъците от “гнилите зъби” ще изисква още пет-шест години.
Как оценявате убийството на Масхадов?
Ситуацията твърде много ми напомня залавянето на Че Гевара през 1967 г. Помните как този партизански герой не даваше мира на властта, после го обкръжиха боливийски спецчасти и войска. Той крещеше, че е ранен, че не бива да се стреля, но бе пленен и така прекара половин денонощие. Тоест, властите дойдоха до извода, че да се мъкнат с живия Че Гевара, не ще да е много удобно политически. Та тук е и паралелът, какво да се прави с Масхадов, да го съдят, ще се получи като процеса за Георги Димитров в Лайпциг, той ще се защитава, защото няма друг изход, може да каже разни неща, които никой не знае (той има многобройни контакти с Березовски, с Лебедев, който бе представител на администрацията на президента Елцин и т.н.). Та той би казал прекалено много работи.
В какво се корени феноменът Березовски? Обикновените хора не разбират как така той е издирван по международните канали, и същевременно се разхожда по света и никой не го задържа. Както и много други, които можем да назовем по името и по делата им...
Ситуацията с хора от типа на Березовски и Гусински е направо позорна за руската държава. Те хем са ни врагове, хем никаква борба не се води срещу тях. Ако бяха начело на държавата, щях да наредя на спецслужбите, работещи зад граница, да хванат тези хора, да ги доставят в Русия и да ги предадат на съда. Това е висшата форма на справедливост спрямо тях. Впрочем, по същия начин постъпва израелското правителство, което наскоро се сдоби с един от престъпните мъчители, предаден от Аржентина. Срамно е, че Березовски с подправен паспорт ходи ту в Грузия, ту в Литва, ту в Латвия, разхожда се под носа ни и движи антируските си дела.
Това не означава ли, че под лозунга за построяване на демократично общество на руската политическа сцена за пореден път разиграват оперета, за да минава времето, а всъщност голямата игра продължава...
В страната няма политическа воля. И това е очевидно.
В случая Вашето “очевидно” е доказуема категория, а не само нравствено-морална... Но все пак, Николай Сергеевич, може би президентът се опасява от нещо, не проявявайки политическа воля?
Когато писах книгата за Фидел Кастро (ние се познаваме отпреди революцията в Куба), той ми казваше, че ако политическият деец се страхува за живота си или за живота на близките, той никога не бива да тръгва в политиката. Политиката е служене не на себе си или близките, не на клана или обкръжението. Политиката е служене на Отечество, на Родината.
За политика опасенията от личен характер вече са престъпление, те са проява и на професионална непълноценност.
Кой според Вас е истинският герой на Русия за 20 век? Кажете поне едно име.
Веднага си представям 20 век, толкова сложен и разнопосочен... Мисля, че Гагарин. Юрий бе свят човек и безусловно герой.
Вие, като член на партия “Родина”...
Аз не влизам в тази партия, аз съм член на блока и дойдох по покана на Сергей Глазев. И доколкото той вече няма партия, то и аз съм безпартиен “родинец”. Имаше ли безпартийни комунисти? Имаше. Те споделяха възгледите на компартията, но не членуваха в нея.
“Родинец” без Родина - както голямата (която се разпадна), така и малката (за която казахте, че е изчезнала от географските карти).
Вярно е, родното ми село го няма вече. И Съветският съюз го няма. Затова настоявах в Думата чужденци да не могат да купуват руска земя. Сега съм горд, че имам принос като депутат за решаването на въпроса.
Вие обаче невярно определяте съдбата ми като трагична. Тя е такава и за цялата страна и аз просто я споделям. Не ми се иска да нося униние, но тя ще бъде още по-трагична за бъдещите поколения. Със здравия си разум, като анализатор в разузнаването, разбирам това. А със сърцето си ми се иска да вярвам в друго (за което писах в книгите си “Лихолетие” и “Кръстният път на Русия”).
Какво бихте посъветвали днес младежа, който стъпва на житейския си път?
Човечеството отдавна е формулирало ценностите си, така че бих му казал “Пази достойнството си!”. Достойнството е важна нравствена категория. Не бива да си отрепка. Не трябва да свикваш с фалша и лъжата, защото те ще разядат самия теб. Трудно е да бъдеш порядъчен човек, зная. И смятам, че годините са моето богатство. Но ако бях живял иначе, щях да съм нищожество. Какво да бъда, ако живея в благополучие, с никой не се боря, душата ми не милее за Отечеството, ако не преживявам с него и възход, и падение? Е, кой щях да бъда? Щеше ли да Ви се иска да разговаряте с мен тогава?
Убеден съм, че човекът е велико нещо. Но той сам себе си разпъва... Винаги ми се е струвало, че човешкото достойнство и самоуважение са най-важни в живота. Не мога да си представя как живеят хората, които сами се опровергават...
Някой конкретно ли имате предвид?
Ами да речем същия този Александър Яковлев. Че как може да спи спокойно? Член на Политбюро, произнесъл стотици речи, чел лекции, публикувал брошури за уредбата на живота, а после се обявява против същата тази уредба...
Ами Горбачов? Сега твърди, че цял живот ненавиждал комунизма и влязъл в партията само за да я провали. Как живее такъв човек? Не мога да си представя...
За мен еталонът за човешко поведение е Че Гевара - със своята целеустременост, със своята абсолютна безкористност и готовност да изпита на собствен гръб рецептите, които предлага на обществото.
Вие дори имате орден на негово име?
Да, орден "Че Гевара" 1-ва степен. В днешния ден той е най-ценното за мен. Пазя го заедно с други по-скромни, ордена Октомврийска революция, ордена Червена звезда, два ордена Трудово червено знаме, и още един - от ГДР, т.е. награда от държавата, която вече не съществува.
Николай Сергеевич, не бива да сте носител на унининието (както сам поетично се изразявате), а по-добре кажете чели ли сте в детството си “Мальчиша-кибальчиша” на Гайдар?
Разбира се. Това беше нашата детска библия. Ако някой от нас се окажеше социално отчужден, той трябваше да играе ролята на Плохиш, и не можеше да се скрие от това.
Без съмнение, във Вашия живот не Ви се наложи да играете тази роля нито един път.

Нагоре
Съдържание на броя