"Нова Зора" - брой 45 - 8 ноември 2011 г.

Сподели във Facebook
Жив пред българската история
Проф. д-р Чавдар ДОБРЕВ

7.

На първата си среща с Тодор Живков отидох и от любопитство – все пак на живо ще видя съден първи държавник, чието име постоянно се върти в новините. Но повече ме интересуваше да разговарям с него, да усетя дали се е примирил със загубата на властта, прилича ли поне малко на Шекспировия крал Лир, дали онзи му вид на зомбирано същество (на срещата с писателите) се е доразвил, защото на показваните по телевизията заседания от процеса срещу него той се държеше нормално. А и приятно ми беше да задоволя честолюбието си (и мнителността си да я нахраня): отивам на срещата като „равен с равен” – един ляв интелектуалец, все пак известно име в културата, се среща със сваления от власт дългогодишен властодържец.
Забавих се с половин час, тъй като се отбих в издателство „Христо Ботев”, за да взема екземпляри от мои книги, които издателството беше отпечатало. Живков ме посрещна пред вилата на площадка, която го правеше по-импозантен в сравнение със запътилия се към него посетител. Преминах доста дълга алея, встрани, в дясно, се издигаше друга част от имота, обитаван от семейството на бившия държавен глава.
Живков ме прие радушно, с присвитите си и засмени очи, които гледаха хитро (може би и пресметливо), трудно можеше по очите му да се определи какви мисли го занимават. Протегна ръка като към близък, сякаш винаги сме били на „ти”. Но този жест на интимност не му попречи да запази дистанция между себе си и госта, да подскаже, че много държи на етикета, усвоен през десетилетията, и който е задължителен за него и за хората, които беседват с особата му. Без да полага особени усилия, той ме принуди да помисля, че въобще не се е предал пред жизнените премеждия, камо ли да грохне, че и в този момент във въображението си, но и като поведение се смята за отговорен пред мисията да е Първи. С нищо не издаваше, че е подсъдим, временно пуснат на свободен режим, че медиите го хулят като престъпник и диктатор, че хумористите от „Стършел” се надпреварват да го окарикатуряват.
Влязохме в предната стая, където бе разположена масичка със столове, обстановката – скромна и делова. Той седна бавно, запита ме как вървят нещата, какво става по белия свят. Затършува, намери бутилка с уиски, започна да сипва алкохола в чаши, но аз го преварих. Пусна характерния си смях, за да удостовери, че изпитанията не могат да го победят. Пошегува се, че е пенсионер с мизерна пенсия, а пенсионерите можели само това да си позволят – уиски за добре дошъл.
После каза, че обикновено приема посетителите си най-много за час. Стар бил и бързо се уморявал. Обясни кратко защо ме е поканил. Повтори написаното в писмото как съм му направил впечатление със статиите си в „Дума” и как съм показвал реалистично кой е Михаил Горбачов. Застрахова се, че не бил срещу преустройството, а го тревожела безразсъдната политика на съветския ръководител, както и на българските му политически последователи. Покани ме да го посетя отново. Зажаднял бил за новини „отвън”, нали му е забранено да напуска територията на имота? Мина половин (вместо един) час и Живков като по часовник се изправи, аз го последвах, даде знак за изхода и на площадката повторихме ритуала с посрещането. Жегна ме, че съкрати времето за визитата, но премълчах за това си огорчение пред своите приятели, на които разказах детайли от диалога ни. Чак след година се сетих. Живков действително не се е отказал от навиците си на председател/президент. Под маската на усмивката и сърдечността той не забрави да ми даде урок: при държавника гостът не може да закъснява по своя прищявка. Отнетият ми половин час прибави важни щрихи към нрава му.
Няма да преразказвам съдържанието на срещите ни, които продължиха почти до сетния му ден: между десет и петнайсет. Позволих си да водя на тях и мои приятели: например Дончо Атанасов, с когото бяхме депутати. Заведох сина си Атанас Добрев, защото исках да види лице в лице Живков. Знаех: този контакт ще формира у него друго, по-човешко и неизопачено мнение за стария мъж, отколкото онова на връстниците му, обработвани непрестанно от медиите, че Живков е смешник и злодей едновременно. И с Георги Йорданов отидохме на „Секвоя”, което отведе разговора ни в други посоки.
По-същественото е, че опознах Живков отблизо и вероятно отношението ми към неговата личност стана по-правдиво. Разруши се представата ми, че Живков е само или главно политик интуитивист, който залага на пресметливост и ловкост, за да заблуди или притегли към себе си хората. В поредицата беседи установих услужлива памет, която му помага да прави заключенията си. Не мога да гарантирам доколко е голяма ерудицията му, но се убедих, че такава синтетична и точно назоваваща явленията и обществените процеси мисъл няма как да се роди в необразования човек. Явно, познава както диалектиката на политиката, така и теорията и практиките в икономическата сфера.
Нерядко се позоваваше на постановки, получили плът и кръв от Маркс или Ленин – тях, според мен, е усвоил още през младежкия си период. Цитира ги не сами за себе си, а в контекст, нужен му за доказване на доводите, които разгръщаше. Може да има нещо вярно във връзка с допълнително получената диплома за образование. Но какво значение има този факт, щом личността притежава сериозен запас от знания и способности за самостоятелно мислене?
Много любопитно сменяше ключа и темпото на разговора. В нашите беседи беше изработил следната схема: първо, отдава се на леки глуми, сякаш си отпочива в прелюдията на съвместния диалог, хитро подхвърля мнение за този или онзи политик, без да се задълбочи в анализа, съзнателно (а може би по навик) говори импровизирано, използвайки диалектизми, прави се на глупака селянин от предренесансовата и ренесансовата комедия във Франция. Имах чувството, че се забавлява и гледа да ме метне (не да ме подиграе) и затова седях осторожно и едва ли съм реагирал подобаващо на остроумията му.
Да речем, повдигне се въпросът за Георги Пирински като кандидат за президент на Р България (1996 г.). Живков клати утвърдително глава, защо пък не, той може, после превърти дланта си в пустото пространство. За да добави: Хубав и плътен глас има. Дясна ръка е на Андрей Луканов. Значи – бива го за президент. Кой ли не става вече за президент.
Или питам го какво мисли за Чавдар Кюранов, лидера на ОСД. Гледа ме недоумяващо. Отново повтарям въпроса. Пак разсъждава коя ли пък ще е тази птица. Но, другарю Живков, вие сте работили с него в Държавния съвет. Как не го помните? Живков вдига ръце в недоумение – нямал такъв сътрудник. Категорично не го помни, а иначе имал памет даже за сервитьорите в ресторанта на Държавния съвет. Разбирам, че играе сценичен етюд, развличайки се с мен. Виждаше се как му е приятно да забележа шегата, за да се включа в нейното продължение. Накрая, след кавалкада от репризи, Живков, със здравия си вид на човек, готвещ се да стигне стоте, медлено търси нишка в спомена си, възкликвайки на финала: Абе, имаше такъв Кюранов. В ресторанта на Държавния съвет яката набиваше, обичаше мръвките и кебапчетата... Нищо повече! Без преход, преминава на нова тема, защото тази го беше уморила с нищожността си.
В началото на 1996 г. бях един от активистите на БСП (депутат и член на ВС), които мислеха, че подранилото издигане на Георги Пирински за президент (януари, 1996 г.) първо, от ГК на БСП (София), а после и от лявата преса може да ни изиграе лоша шега. Главно поради американското гражданство на Пирински. И затова искахме да се издигне друга персона, която се котира в лявото пространство и има многостранни връзки и в Москва, и във Вашингтон. Решихме, че това трябва да е акад. Благовест Сендов, председател на Народното събрание. Макар и посъветвал се с наши другари, които споделяха тази кандидатура, сметнах за нужно да я съобщя и на Тодор Живков. Още повече, бяха известни доброто отношение и пристрастията на Първия към академика. Вътрешно изпитвах удовлетворение, очаквайки похвала за толкова далновидното ми предложение. Но Живков сякаш не обърна внимание на думите ми. Поиска да разчепкваме друга тема, само че аз проявих упоритост. Тогава Живков прие сериозен вид и отсече: и президентът, и съпругата му са важни...
Много пъти подхващах разговори за Георги Джагаров, съзнателно подчертавайки тяхното голямо приятелство. Живков, както вече споменах, отклоняваше тази тема или поднасяше оценките си за поетичния талант на Джагаров с добродушно, но и леко иронично изражение: за талант, талантлив е, но политиката е друг вид сериозно занимание.

Искал съм да узная какво мисли за Лилов. Той веднага заемаше стойка на обучено ловджийско куче и в скоропоговорка повтаряше, че Господ му е наливал ум с фуния. И още, че е трябвало да го освободи от високия му пост в един момент, защото партийната работа искала мотика. Така не позволяваше да се погледне отвъд обвивката на фразите, репетирани за пред публика.
Втората част на разговора протичаше след кратка пауза. Като състезател пред старт, Живков се съсредоточаваше и в течение на двайсет или двайсет и пет минути анализираше вътрешната и международната обстановка. Явно следеше от домашния си арест внимателно какво се случва по света, какви интереси се защитават на първи и втори план, не вземаше страна в полза на нито една от великите сили. От време на време вмъкваше имена на видни западни политици, с които беше общувал, а с някои от тях, като бавареца Щраус, по негови твърдения, бил приятел, и с Х. Кол си имали думата. Гледаше резервирано на Руската федерация, възглавявана от Елцин.
Що се отнася до БСП, не криеше, че се страхува от влиянието на Луканов в нея. За Жан Виденов се изказваше със симпатии, но и с известна сдържаност. Не споделяше докрай оптимизма ми за политиката на Демократичната левица. Струва ми се, не можеше да прости на Жан дистанцирането му от него. Не забравяше, че Виденов не пожела да го посети (мисля, по съвет на други хора, и по-малко по собствена воля). Затова пък беше щедър на комплименти за Клара Маринова, наричаше я „приятелка”, идвала му редовно на гости. И към Премянов хранеше добри чувства, интересуваше се какво прави, какво е положението му в партията. Краси Премянов също като Клара го посещаваше, но по-рядко.

Нагоре
Съдържание на броя