"Нова Зора" - брой 41 - 11 октомври 2011 г.

Сподели във Facebook
Миражът "Палестинска държава"
Христо МАЛЕЕВ

В оплетеното кълбо от интереси, егоизми и откровени измами, което характеризира отношенията между държавите от нашата планета, има въпроси, които се повтарят от година на година, от десетилетие на десетилетие, така че ни се струват вечни като египетските пирамиди. Сред тях е и темата за държавата на палестинските араби, която започнахме да следим като голобради студенти и продължаваме да я разглеждаме с нескриван скептицизъм като побелели ветерани. А тази държава, сякаш е неродената мома от приказките, ха да се роди, ха да се появи на картата, а все я няма.
Може би причината е в липсата на интерес от страна на големите, богатите, влиятелните държави, които се опитват да управляват света ту като “велики сили”, ту като самозвани водачи на “международната общност”, ту като загрижени сеячи на висок морал. Зад стената от възвишени материи и благородни думи на президенти и премиери чувствата на обикновените хора, страданията на самите палестинци започват да ни се струват незначителни и второстепенни. А и самите палестинци вече са други. Както се пее в една позабравена народна песен от македонския край на България, “старите измряха, младите изклаха”. Новите поколения палестински араби, родени в близки и по-далечни земи, вече не помнят родните къщи на бащи и деди, а мечтите за своя държава постепенно се превръщат в легенди. Мястото за тази държава е твърде тясно, а на него са се настанили други хора, които нямат нужда от палестинците. Някои от тях преди време дори предлагаха да изселят палестинците в България, която обичала чужденците и била готова да отвори вратите си пред всекиго. Затова и тактиката им в Палестина е очевидна: да продължават, както и досега, безкрайните преговори за мирен договор между Израел и т.нар. Палестинска автономия, докато въпросът за палестинската държава избледнее, издребнее и накрая се забрави.

На пръв поглед неочаквано, но в действителност закономерно и логично, през последните седмици темата за палестинската държава отново привлече вниманието на целия свят. Причината беше рязката промяна в поведението на ръководителите на автономията, които решиха да поставят въпроса за приемането на “държавата Палестина” в Организацията на обединените нации. В ООН и сега има палестинско участие, но не на държавата Палестина, която формално не съществува, а на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), ръководена в миналото от Ясер Арафат, а понастоящем от президента на Палестинската автономия Махмуд Абас. Статутът на ООП е на “постоянен наблюдател”, който не гласува, няма правата на членовете на организацията и не се ползва от защитата на Международния съд. Официалната молба, която Махмуд Абас връчи на генералния секретар на ООН на 23 септември, след речта си пред Общото събрание, бе Палестина да бъде приета за пълноправен, 194-ти поред член на световния форум.
Осъществяването на идеите за създаване на две държави – на палестинските евреи и на палестинските араби – върху част от територията на някогашния английски протекторат Трансйордания, се проточи в десетилетията и бе изпълнено със страдания и кръв. След няколко войни, промени във влиянието и политиката на различните “велики сили”, заселване на завоюваните територии и други трансформации се получиха днешните реални граници, както и сегашното съотношение на силите между държавата Израел и палестинските араби, както и между Израел и съседните арабските държави. И сякаш всичко беше урегулирано в рамките на липса на окончателно урегулиране, когато така наречената арабска пролет промени радикално обстановката в региона, както и методите за водене на международните отношения. Тези значителни размествания в пластовете не могат да не засегнат всички страни. В арабския свят обаче, и особено в тясната ивица земя между Средиземно море и река Йордан, където е еврейската държава и земята на палестинските араби, промените се усещат с особена сила.
Вероятно след революционните събития в Тунис, Египет и Либия, както и пред очакваните промени в други страни от региона, ръководителите на Палестинската автономия са решили, че е настъпил часът за създаване на нормална Палестинска държава върху земите на Западния бряг, Газа и Източен Йерусалим (досега независимостта на Палестина в границите отпреди 1967 г. е призната от над 120 държави, включително от 9 държави на Европейския съюз, но сред тях не са Съединените щати, Израел и повечето западни страни). Горчивият опит от безкрайните неуспешни преговори с Израел под егидата на САЩ е накарал палестинците да потърсят друг път към своята национална цел, а именно – участието на световната организация. Вече цяла година последните израелско-палестински разговори за мирен договор са прекъснати, позициите на страните са непримирими, а времето работи само за едната от тях. Затова въпреки огромния натиск на Съединените щати, както и на Европейския съюз, Махмуд Абас реши да промени своята досегашна стратегия. Доколко това решение е разумно, доколко ще ускори създаването най-сетне на държавата Палестина, ще покаже бъдещето.
Както винаги, един от основните въпроси е дали моментът за промяна на курса е благоприятен. Защото дори логичната политика, осъществявана в неподходящо време, може да доведе до провал и да обезсили и най-разумните идеи. В полза на решението на палестинците работи новата обстановка в Средния изток. Няколкото “революции” (отчасти спонтанни - отчасти подклаждани отвън, отчасти народни - отчасти племенни, отчасти светски - отчасти религиозни, отчасти манипулирани от местните военни - отчасти донесени на крилата на натовските самолети) промениха рязко ситуацията в региона. Отстраняването на дългогодишните диктатори има разнообразни последствия. Едно от тях е отслабването на властта. Друго е промяната на политиката на “пост-революционните” държави към Израел. Трето е засилването на мюсюлманските организации и на патриотично-религиозния фанатизъм. Четвърто е новата роля на Турция в региона, който допреди век е бил неин заден двор. Всичко това не може да не се отрази на развитието на Палестинския въпрос. По какъв начин? Очевидно мнението на Махмуд Абас, на Реджеп Ердоган, на Бенжамин Нетаняху, да не говорим за Обама, Саркози, Камерън или Дмитрий Медведев, не може да бъде еднакво. Какво тогава остава за нашето мнение?
Може би най-същественото е, че палестинският въпрос засяга жизнените интереси както на Израел, така и на палестинците. Вече над 20 години, откакто започнаха разговорите след договореностите от Осло, а страстите след Седемдневната война от 1967 г. се уталожиха, именно жизненото значение на споровете блокира всяко положително решение. Палестинците искат държавата им да включва всички територии, които Израел завзе след тази успешна за него война, тоест – Западния бряг, Газа и Източен Йерусалим. Израел не дава и дума да става за Йерусалим (според основния му закон “цял и неделим Йерусалим” е столица на еврейската държава), а върху западния бряг и Източен Йерусалим вече има към триста хиляди (официално) или половин милион (както се твърди) еврейски заселници. Палестинците искат да имат пълноценна и независима държава, но Израел настоява тази държава да е без армия, да се контролира от неговите сили за сигурност, да изпълнява редица други условия, които фактически я лишават от нормален суверенитет.
Съществуват и допълнителни трудности. И в Израел, и в Палестина позициите на различните политически сили са различни. Радикалните палестинци не признават държавата Израел, смятат я за незаконно създание на тяхна територия и мечтаят за нейното разрушаване и връщане на евреите в страните, откъдето те или предците им са дошли. От своя страна, радикалните евреи смятат, че Западният бряг, който наричат с библейските имена Юдея и Самария, е неделима част от Израел и затова не трябва да се връща на палестинците. Да не говорим за Източен Йерусалим – страстта, с която израелският премиер Бенямин Нетаняху говори, че цял и неделим Йерусалим ще бъде винаги столица на Еврейската държава, може да убеди и най-големия оптимист, че между него и палестинците договореност никога няма да бъде постигната.
Разбира се, и по палестинския въпрос, както по много други световни въпроси, особено значение има позицията на Съединените щати. Тази позиция е подвижна, тоест – зависи от това коя партия е на власт във Вашингтон, а и кой е президент на Америка. Така че преценявайки шансовете за създаване на суверенна Палестина, не може да се игнорират личностите, които са начело и във Вашингтон, и в Йерусалим, и в Рамала – главния град на Западния бряг.
Във Вашингтон Барак Обама пое властта с присъщия за младите хора оптимизъм, че може да реши всички въпроси, в това число и палестинския. Дългогодишното му приятелство с еврейките кръгове в Чикаго, които му предоставиха и неговите най-близки сътрудници в Белия дом, както и личните му контакти със света на исляма – религията на неговия баща, на втория съпруг на майка му в Индонезия, неговото пребиваване като дете в тази ислямска държава и дори второто му име – го правеха добре дошъл и в Израел, и в ислямските държави. Смяташе се, че ако някой американски президент може да реши най-сетне палестинския въпрос, това ще е Барак Обама. Той се опита да тръгне по този път, произнесе красива реч в Кайро, посети и Турция, и Индонезия, насочи към Средния изток едни от най-талантливите си дипломати, предложи по-гъвкава програма за решаване на палестинската проблема: създаването на палестинска държава на базата на границите преди войната от 1967 г. с размяна на равноценни взаимно договорени територии (смята се, че ако се разменят 3-4 % от палестинската земя със съответната израелска територия към 70-80 % от заселниците няма да се местят от своите жилища). Постепенно обаче натискът на могъщото еврейско лоби в Съединените щати, на Палатата на представителите в Конгреса, която премина в ръцете на републиканците, както и на целия Конгрес, където еврейските депутати имат преобладаващи позиции, го накара да промени политиката си.
Днешният Обама се държи като близък съюзник на Израел срещу палестинските интереси. Неговата реч пред Общото събрание на ООН на същия 23 септември, когато Махмуд Абас представи искането си за приемане на Палестина в организацията, бе най-откровеното му произраелско изказване досега. Усещаше се, че той я е писал без желание, че я произнася по принуда, но това не оправдава неговия печален прагматизъм.
Тази трансформация не е трудна за обяснение. След година в Щатите предстоят президентски избори, на които Обама ще се бори за нов мандат. За изборната кампания са му нужни пари, а те до голяма степен идват от еврейските олигарси на Америка, както и от влиятелните еврейски организации. Републиканците, които след успеха си на изборите за Конгрес преди година искат да спечелят и президентския пост, съзнателно водят активна кампания в полза на Израел. Очевидно Обама се бои, че без подкрепата на еврейското лоби няма да успее да спечели изборите. Така че истинските цели на американския президент ще могат да се видят едва когато отмине “първия вторник след първия понеделник” на ноември 2012 г. Обама не може да се кандидатира за трети срок, така че ще бъде по-свободен да привлече с отстъпки и Палестина, и арабските страни, и ислямския свят по-близо до интересите на Америка. А както е известно, в наше време светът на Исляма играе все по-съществена роля в международните отношения.
Дотогава може да се промени и политическата картина в Израел. Бенямин Нетаняху, който управлява с подкрепата на дясната партия “Наш дом Израел”, на външния министър Авигдор Либерман, може да загуби властта в полза на партиите от центъра. Те вероятно ще провеждат по-гъвкава политика, ще спрат изграждането на жилища за еврейски заселници в Западния бряг и Източен Йерусалим, което ще позволи да започнат нови преговори с палестинците. Израел има интерес от нормализиране на обстановката в района, от запазване на мирните си договори с Египет и Йордания, от преодоляване на изолацията, в която е изпаднал. Особено важни за него са отношенията с Египет и Турция – негови доскорошни близки партньори. Някои израелски политици смятат, че влошените връзки с Кайро и Анкара могат да бъдат компенсирани с порасналото приятелство с Източна Европа, като посочват конкретно Полша, Румъния и България, наред с Гърция и Кипър. Тази принудителна аритметика обаче е твърде спорна.
Но какви са шансовете за легитимирането на една Палестинска държава чрез приемането й за член на ООН? Вероятно не така добри, както би се искало на Махмуд Абас. Самата процедура за приемане на нови членове е сложна: генералният секретар на ООН изпраща молбата в Съвета за сигурност, той образува комисия, която я анализира от гледна точка на многобройните технически изисквания. След около месец молбата с препоръките на комисията се връща в Съвета. Молбата е приета, ако за нея гласуват поне девет члена от всичко 15-те в Съвета, като всеки от Постоянните членове (Америка, Русия, Китай, Англия и Франция) има правото на вето.

Както е известно, Барак Обама заяви открито, че ако палестинската молба събере нужните й гласове, американската делегация ще наложи “вето”. Сега в ООН се развива трескава дейност: американците натискат членовете на Съвета, за да съберат поне 7 гласа против, така че да не стане нужда от ветото на Вашингтон, което би злепоставило Щатите пред ислямския свят. Палестинците използват скромните си възможности, за да убедят членовете на Съвета да ги подкрепят въпреки сигурното ветото на Америка, защото гласуването ще бъде морална победа за тях.
Тогава въпросът може да бъде поставен пред Общото събрание на организацията, където няма право на вето. Бедата е, че решенията на Общото събрание са препоръчителни, а не задължителни и имат само емоционално значение. Така Палестина ще стане морален победител, но на Западния бряг и в Източен Йерусалим нищо няма да се промени. Ще има обаче “наказание” за непослушните палестинци. Веднага след като Махмуд Абас представи молбата си в ООН, комисиите за външна политика в двете палати на Американския конгрес решиха да спрат предоставянето на икономическа помощ за палестинската автономия – блокираната сума беше за към 200 милиона долара от общо към половин милиард, отпускани ежегодно за Палестина (безвъзмездната военна помощ на САЩ за Израел през последните години надхвърля 2.5 милиарда долара, а преди това беше три и повече милиарда годишно).
Интересно е, че американските законодатели не проявяват фантазия в това отношение. Само преди дни те заплашиха ЮНЕСКО – организацията на ООН за образование, наука и култура, че ако реши положително молбата на Палестинската автономия за приемането й в организацията като пълноправен член, американските вноски за ЮНЕСКО ще бъдат спрени.
Логиката и на Израел, и на САЩ, и на Франция (най-активните противници на палестинската инициатива) е първо да се възобновят преговорите между Израел и палестинците без предварителни условия (тоест без искане за спиране на изграждането на еврейски жилища в окупираните земи), да се постигне споразумение, да се сключи мирен договор, да се изгради палестинската държава, да се признае от останалите страни, и чак “когато му дойде времето”, както казваше един крадлив лъжебългарин, да се мисли за приемане на Палестина в ООН.
Не зная дали за това ще са нужни още 20 или повече години. Трудно е да се каже дори какво ще стане в изпълнения със страсти район на Средния изток след месец или година. Крехките правила на международното общуване в последно време се нарушават постоянно. Измислят се нови методи за водене на войни, конфликтите стават все по-разнообразни, все по-хитроумни, все по-йезуитски. Световната икономика е нестабилна, световната политика губи ориентирите си и дори елементарните принципи на международното право се нарушават от силните държави. Демагогията броди по земята, агресорите се обявяват за защитници на морала, убийците се възхваляват като демократи, бомбите и ракетите стават носители на свободата. В тази обстановка миражът “палестинска държава” вероятно дълго ще се мержелее на хоризонта, народът на Палестина ще се стреми хипнотизиран към него, а той все така ще се крие в пясъците на арабската пустиня.

Нагоре
Съдържание на броя