|
Как се стига до това славно, но и най-кърваво в новата ни история сражение? Още през есента на 1912 г. Румъния предявява претенции към Южна Добруджа под претекст, че България разширила много територията си по време на Балканската война. С руско посредничество през януари 1913 г се сключва българо-румънска конвенция, съгласно която сме принудени да отстъпим на Румъния Силистра. Това обаче не задоволява северната ни съседка. И след престъпното безумие от 16 юни 1913 г., когато цар Фердинанд и кликата на Радославов ни хвърлят във война с довчерашните съюзници, тя не пропуска случая да ни забие нож в гърба. Съгласно Букурещкия договор от 1913 г., Румъния завзема Южна Добруджа. Румънският генерален щаб и военното министерство анализират и оценяват стратегически важното значение на Тутракан при една евентуална бъдеща война с България и започват веднага да строят Тутраканската крепост под ръководството на белгийски и френски военни инженери и специалисти. Това е уникално, мощно и много модерно за времето си военно-полево съоръжение, която военните наблюдатели започват да наричат “балканския Вердюн”, по аналогия с мощните укрепления край френския град.
Крепостта е строена в продължение на почти 3 години, като са използвани върхови постижения на военната теория и практика. Местността, върху която е разположена, представлява ниско плато, с форма на полукръг, в чийто център е Тутракан. Платото е обградено от немного дълбока долина, а по него са издигнати 13 форта, като първият е построен на южния бряг на Дунав, а номер 13 опира на северната страна на реката. Пред всеки форт са изкопани “вълчи ями”, дълбоки 1,5 м, с остри колове в центъра, разположени една до друга така, че да се препятства всяко движение на противника. Коловете са свързани с бодлива тел. Около 20-30 м зад пояса от вълчи ями е изграден първият пояс от телени мрежи. На около 20 м следва първата линия окопи.
В пространството между телените мрежи и окопите са маскирани хиляди бомби, свързани с телени жици, които противниковите войници да закачат с краката си и те да се взривяват. На самата височина на платото са построени бетони бункери, в които има по едно малокалибрено скорострелно куполно оръдие, заобиколено откъм фронта с пояс бодлива тел.
Много от фортовете са с бетонни окопи и бетонирани бойници, в които са монтирани оръдия с голям калибър. Те са свързани с теснолинейни железопътни линии, по които става превозването и снабдяването с боеприпаси, продоволствие и други материали. Така около Тутракан са изградени две отбранителни линии. На първия пояс, с форма на полукръг, са изградени 15 форта. В тях са построени по 2 заслона за 60-70 войници. Между всеки два форта, отстоящи на разстояние 1-2 км един от друг, са разположени артилерийски батареи. Има допълнителни опорни пунктове, множество картечни гнезда и много други отбранителни съоръжения. На около 5 км от основната отбранителна линия следва втора укрепителна линия, устроена по подобен начин.
Междувременно избухва Първата световна война. След дълги пазарлъци и гарантирал си максимални бъдещи териториални придобивки, на 10 август 1916 г. Букурещ обявява война на Австро-Унгария. На следващия ден Германия обявява война на Румъния.
България вече почти година воюва на страната на Централните сили. И към границата на Румъния се съсредоточава Трета българска армия, командвана генерал-лейтенант Стефан Тошев. В нейния състав са включени 4-та Преславска пехотна дивизия, командвана от генерал-майор Пантелей Киселов. 1-ва бригада от първа Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления.
Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници. Генерал Тошев начертава общия план на предстоящата битка, пренебрегвайки плана на командващия съюзните войски на Балканите германски фелдмаршал Маккензен. И решава да щурмува крепостта, в която са съсредоточени 25 румънски дружини, 20 батареи и 6 ескадрона. Този план той предвижда да изпълни с 33 български дружини и 44 артилерийски батареи. Без да срещнат сериозна съпротива, на втория ден от войната, българските войски достигат външната укрепителна линия на крепостта.
На третия и четвъртия ден генерал Тошев уточнява окончателно плана за атаката. Предните румънски части вече са изтласкани назад.
Решителните сражения по целия фронт започват на 5 септември 1916 г. Генерал Тошев гласува пълно доверие на своя приятел генерал Киселов, предоставяйки му възможността да ръководи битката и да взема самостоятелни решения в хода на сраженията в зависимост от създалата се обстановка.
Точно в 6,30 часа започва артилерийската подготовка, командвана от полковник Ангелов.
Канонадата от 100 български тежки оръдия засипва крепостта. Румънците не издържат психически и започват паническо бягство. Следва началото на най-кървавия момент от битката.
Пионерни части започват рязането на мрежите с ножици. Те са посрещнати с ураганен картечен огън от противника. Неустрашимите български полкове тръгват в атака, когато по заповед на генерал Киселов българската артилерия пренася огъня си в тила на противника. Предвождани от своите командири, с развети знамена, под звуците на българския химн “Шуми Марица” и мощното българско “Ура!”, те връхлитат срещу Тутраканската крепост.
Противниковият огън поваля стотици български войници и много офицери. Но на мястото на падналите прииждат нови и нови редици. Почти всички офицери са убити. Тяхното място заемат подофицерите.
Обезумелите румънски войници разбират какво ги очаква, напускат добре укрепените окопи и побягват към втората отбранителна линия. Една част от противниковите войници са настигнати при бягството, друга част успява да се укрие в галериите, но не след дълго са открити и пленени. Малко след обяд на 5 септември, въпреки ураганния огън на противника, първа отбранителна линия е превзета от славните български воини.
Рано сутринта на следващия ден, 6 септември, след отблъскването на упоритите опити на румънските войски за контраатаки Преславските и Софийските бойни части превземат румънска крепост. Пленен е целият румънски гарнизон. Над 10 000 от войниците и офицерите се опитват да се спасят с бягство през река Дунав, но почти всички се издавят.
Пленниците са около 28 000, от които 450 офицери.Като трофеи са взети 150 оръдия, хиляди пушки и десетки картечници, боеприпаси и всякакво друго снаряжение. Вечерта на 6 септември прославеният генерал Киселов влиза победоносно в град Тутракан.
Победата е извоювана с цената на 1764 загинали български бойци и над 6000 ранени. За сравнение, при превземането на Одрин по време на Балканската война загиналите са около 1300, а в боевете при Драва през Втората световна -1624 убити и около 2 500 ранени. Това сражение се превръща в един от върховете на българската бойна слава.
***
Свидетелства
• Власите се давят на края на Дунава
“...една голяма част от румънската войска се опитала да си пробие път по шосето и да избяга към Силистра. Затова в плътни маси - пехота, артилерия, кавалерия, се втурнали като отприщен бент и тясното дефиле, което представлява шосето и с отчаяни усилия опитали да скъсат нашия кордон. Обаче заприщени в тази фуния и от наши пехотни части - две роти само, които ги посрещнали с вихров картечен и пехотен огън, а после и на нож - те биват разбити и принудени да се върнат, като покриват с трупове шосето на едно протежение от 2 км. Хора, коне, обърнати коли и оръдия, ракли (за снарядите, който не знае - б.р.), пушки - всичко на камара...
Тук особено се отличила ротата на пор. Руменов от 1-ви пех. полк, която била пратена в поддръжка на този фланг. Фелдфебелът (или някой подофицер) начело само на един взвод храбреци се хвърля на нож върху изплашените румъни и успява да изтръгне из ръцете им едно полково знаме. Обаче всичко туй е нищо. Цялата таз, макар и грозна картина на локви и купища разкъсани конски и човешки трупове, е нищо. Туй бе гледката на исполинския Дунав, който безучастно, тих и невъзмутим, влачеше хиляди човешки трупове. Бих го сравнил с Лета, но тук виждаш и главно чуваш живи хора как се гърчат в агония и издават сърцераздирателни писъци в предсмъртен страх.
Отначало не можах да разбера нищо. Гледам: Дунав, по цялата му ширина (около 2-3 км) почернял от хора, които плуват. Из въздуха се носи някаква неопределена врява, като ученици в междучасие. Когато се взрях по внимателно, ушите ми започнаха да чуват неумолимата трескотня на пушки и картечници, “откровението” като електрически ток блесна в мозъка ми във всичката си яснота и страхотия. Неволно раменето ми се свиха, главата се разтърси нервно и усетих студ като от треска. То беше нещо страшно и грозно - само претъпени нерви като нашите в този момент можеха безнаказано да изтърпят такава тежка сцена. След отбиването им от последната им опорна линия, отчаяни и ужасени от неумолимия и страшен български нож, румънците се втурват към брега на реката, търсейки мостовете - единствената им останала надежда за спасение Уви, пред тях се изпречва страшната водна стихия. Тогава те се нахвърлят върху параходчета, шлепове и катери, които в бързината голяма част се потапят из вълните в отчаянието си, други се впускаха да къртят греди, дъски, корита, възсядаха ги или се обесваха на тях като корабокрушенци. И едни голи, други полусъблечени се хвърлят във водата, със силата и енергията, които надеждата и отчаянието дават.
Сега пък гледай какво правят пижетата (шопите от дивизията на автора). Едни наклякали като соколи по брега, и с видимо удоволствие се наслаждаваха на гледката. То пък и наистина беше хубаво, дявол да го вземе, да гледаш широкия корем на обтегналия се Дунав, а зад него необятната влашка равнина. Други пък, пръснати на групи из лозята и склона, насочили пушки и картечници, само причакват вълните да донесат нещастните румънци по-близо и ги чукаха един по един. И рядко отиваше куршум напразно... А съдбата пък на злочестите лодки и греди - тях пък ги преследваха и гълтаха като акули картечниците. Целият Дунав приличаше на грамаден сив дамски воал с гъсти черни точки. Това бяха хиляди глави и гърбове. И цялото това нещо си върви, полека, непрекъснато. Само малка част, било с дървета, било плувайки отделно, бяха наистина щастливи да преплуват Дунава.
Но кокото и да имаше в моята душа омраза към румъните, при тази ужасна гледка чувството на човещина пак заговори у мене. Отивам при войниците и им казвам:
- Стига, момчета, м`анете ги вече, съжалете ги, и това им стига...
- Маке - отвръща Пижо /на офицера си !!!/ - Оти он ме не пожали, кога тогаз ми завлече воловците и заарето, да ми осташе децата без леб! Нека сега пие вода да види благи ли беа кокошките ми!”
Според моята сметка, повече от 10 000 румънци погълна и отвлече Дунава този ден.”
Това е финалът на Тутраканската битка. Съотношението, доколкото знам, между българи и румънци е 1 към 5.
Така че немалкото румънско варварство е намерило отговор. Може да го наречете балкански, може и да е така, но това е на война. Едно бяло знаме би решило нещата.”
(Из книгата ”Оръдията през декември”. Сава Стоянович, Военно издателство, С., 1993 г.)
***
Паметник на уважение към загиналите
Често ни обвиняват нас, балканците, в нецивилизованост. Но никъде в Европа не може да се намери друг такъв символ на толерантност и уважение към падналия противник, какъвто е мемориалът “Военна гробница 1916 г.” край Тутракан.
Той започва да се строи непосредствено след битката. По инициатива на Тутраканския благотворителен комитет е издигната Братска могила. Щабът на Четвърта Преславска дивизия пък решава да се изгради Национален парк-костница в памет на загиналите воини.
Първото честване на годишнината от Тутраканската епопея е на 6 септември 1917 г. Трябва да отбележим, че по време на втората румънска окупация през 1919-1940 г. мемориалът не е занемарен или унищожен, а се оформя и румънско офицерско гробище.
След освобождението на Южна Добруджа през 1940 г. всяка година, в първата неделя на месец септември, започват да се провеждат възпоменателни тържества и панахиди в памет на загиналите. Тази традиция не бе прекратена дори по време на тоталитарния режим поради спецификата на поведението на Румъния в рамките на социалистическия лагер, особено след 1968 г.
От 1986 г. започва благоустрояването на Мемориалния комплекс. Изградени са Алея на славата с изписани имената на загиналите в битката, парк, сцена за официални чествания, а за военната естетика допринасят двете гаубици “Круп” от Първата световна война. През 2007 г. е осветен параклисът “Свети Георги Победоносец”.
Но и до днес поразява първият паметник в центъра на мемориала, на който на четири езика – български, румънски, немски и османо-турски, е изписано: “Всички те паднаха за своето Отечество”.
|