"Нова Зора" - брой 34 - 23 август 2011 г.

Сподели във Facebook
Бате Владо
Христо МАЛЕЕВ

Не помня кога точно престанах да го наричам “бай Владо”, както му викаха съседите от нашата кооперация, и реших, че е по-сгодно да бъде бате Владо, защото на моите години бай съм си самият аз. Той обитаваше партера в блока, където на осмия етаж сега живее семейството на моя син. Преди много години бяхме работили в така наречената “Бяла къща” в центъра на София, но в различни департаменти. Той се занимаваше с небесната сфера на изкуството, а аз – със земните проблеми на външната политика. Сближи ни общата жилищна география, близките възгледи за хората и мишките, македонската кръв в нашите български жили, както и моята потайна обич към загадъчния свят на голямата литература – “terra incognita” за мене, а за него нещо като градина в домашния му двор.
Времената след последните досега драматични промени в съдбата на България бяха бурни, безброй одиозни личности изплуваха и потъваха във въртопите на купешката демокрация – кой от лявата й страна, кой от дясната – така че темите за разговор лежаха разголени и само чакаха да протегнем ръка и да ги вземем. Както повечето хора на перото, и той беше сладкодумен, а жизненият му път го бе сблъскал с много от най-известните имена на нашата литература. Някои спомени за тях бе описал в книгите си, но още повече обичаше да разказва. Учудваше ме това, че за никого не споменаваше лоша дума – мислех си, че тази душевна щедрост не подхожда на неговия свят, населен с безброй таланти, мнозина любимци на боговете и даже шепа гении от балкански тертип – както се знае, по нашите земи още от времето на древна Тракия, Македония и Елада те се срещат по-често, отколкото по другите места.

Почувствах го близък, след като прочетох неговите “Спомени за старата къща” – поема в проза, достойна за перото на един поет. И аз като всеки българин си имам своята стара къща, и нея вече я няма, подобно на старата къща на бате Владо, но тя не беше в Банско, а в бежанския Гевгелийски квартал на София. В съзнанието ми всички стари македонски къщи си приличат: с мириса на лято, сухи треви и градински цветя по двора, с перуниките около забравения бунар в ъгъла на градината, с изстърганите с телена четка дюшемета, покрити с черги, тъкани от баби и прабаби. Умилната сиромашка теснотия, откъснатата дюля върху масата в антрето, омайният аромат на домашно сладко и орехова шума в стария гардероб – тези общи неща правеха бате Владо един от нашите, от гевгелийските, от бежанците на българщината.
И най-вече – разказите му за някогашните чутовни личности, които без много думи, без героични пози, като нещо обикновено и естествено са умирали за България, за нейната свобода, за нейната независимост. Може би и в други кътчета на земята, под друго слънце и в полите на други планини е имало герои като 26-те момчета от дружината на Радон Тодев, за които разказва бате Владо, но аз не познавам подобна история за обречени на смърт шепа четници, които преди битката с многобройния подивял аскер отиват в църквата и карат попа да ги опее още непогинали. Само едно голобрадо момче, минало под венчило в същата банска църква “Света Троица” ден по-рано, било отпратено от войводата, за да разкаже на хората какво се е случило.
И четейки със сълзи в очите думите на бате Владо за Радон Тодев и другарите му, си припомнях съдбата на многобройни братя, племенници, братовчеди, вуйчовци и други близки хора на предците ми от Вардарска Македония, избити кой от турци, кой от гърци, кой от сърби: едни хвърлени живи във варница, други обесени на моста над Вардара, трети загинали в битка я от куршум, я от ятаган. Такива са били нашите земи в миналото, такива са били нашите хора, и сякаш днешните им потомци в сегашната България са омагьосани и прокълнати, та нямат нищо общо с бащите и дедите си, живеели преди тях.
Запомнил съм бате Владо и с неговата мъдра обич към дребните деца. Може би защото беше писател, може би защото вече беше на години или пък по други причини, той умееше да се сближава с тях, да намира общ език и с най-ситните, да ги накара да го приемат като един от героите на техния приказен свят. Моята малка внучка едва се бе научила да ходи, едва казваше десетина думи, когато бате Владо я обяви за своя приятелка и я нарече “Михаелка-хубавелка”. И оттогава, винаги когато минаваше по двора край неговия балкон, тя го търсеше, питаше “Къде е приятелят?”, а ако го виждаше, се усмихваше и отиваше да си “поговори” с него. Изглежда, че сърцето на писателя е отворено за целия свят, а самият той е роден на земята, за да ръси жизнелюбие и радост край себе се.
Както повечето хора от нашата черга, бате Владо не приемаше жестоките реалности на днешната сурова действителност. Локумените приказки за абстрактна “демокрация” не можеха да го залъжат и той страдаше не толкова от своето твърде скромно съществуване, колкото заради тежкия живот на много от неговите приятели поети. Често говореше за мизерията на Александър Геров или за трудното битие на Дамян Дамянов – двама негови близки другари и съседи.
Веднъж ме заведе при Дамян Дамянов, за да му предам писмото, което му беше написал затвореният под домашен арест Тодор Живков. Това кратко писмо е малко известно, поводът за написването му е многозначителен, при това би могло да бъде пратено и до самия бате Владо, затова си позволявам да го цитирам изцяло:

“Уважаеми г-н Дамянов, скъпи майсторе,
Получих Вашето стихотворение, посветено ми по повод моя 85-ти рожден ден. Благодаря Ви от сърце. Разбирам, че не е лесно да се пише за политически дейци – нито когато са на власт, нито когато са вън от властта. Но Вие винаги сте можели това, което другите не могат.
На Вас и семейството Ви пожелавам здраве, оптимизъм и твърдост. България повече от всякога има нужда от Вашето вдъхновено перо, от Вашата изстрадала душа на поет, защото времето ни е жестоко и бездушно.
Вярвам, че за страната ни ще дойдат по-добри времена и не се съмнявам, че и Вие, и аз ще посрещнем достойно всички изпитания на съдбата.
София, септември 1996 г.
Ваш: Тодор Живков”

Преди няколко години, пред входа на нашия блок, с бате Владо и други съседи обсъждахме предстоящите избори. Тогава се случи първият му инсулт. Лекарите, сега охулвани от много българи, успяха да го пооправят, но той изведнъж се състари и умори. Боляха го краката, недовиждаха очите му – картина, позната на всички нас, хората от отминалото време. Понякога ми се оплакваше, а аз го убеждавах, че трябва да презираме болежките и да се правим, че не ги забелязваме. Той отвръщаше, че ги презира, презира, но въпреки това краката го болят и нощем не може да спи.
Може би затова работеше по нощите, както много хора от неговия занаят. И не спираше да работи кажи-речи до последния си земен ден. Понякога ми предаваше да занеса до редактора на в. “Нова Зора” свое ново стихотворение, което искаше да види на последната страница на вестника. Веднъж ми показа една малка поема, написана наскоро и посветена на негов вуйчо от Банско, убит от полицията в страшните дни след Септемврийското въстание от 1923 г. Не зная дали тази поема вече е публикувана някъде – нали събитията, за които говори, в наши дни не са на мода, – но в ушите ми още звучи нейната музика, напомняща за народните ни песни, за пиринските мури и за мраморните исполини над сгушеното в пазвите им Банско. Далече съм от света на музите, но ми се струва, че тази последна поема на бате Владо ще остане задълго в българската памет като излязъл от душата му вопъл за напразно погубен човешки живот – един от хилядите, отишли си кой знае за какво и заради кого.
Бате Владо обичаше вестник “Нова Зора” и четеше редовно всеки брой, който пусках в пощенската му кутия. Казваше, че връзката му със света е именно този вестник. Вярваше на написаното в него, харесваше му да обсъжда някои материали и да изказва своето мнение не само за тях, но и за проблемите, които според него си заслужават да бъдат разгледани в бъдеще. Обикновено след всяка моя статия във вестника ми се обаждаше, анализираше я подробно, допълваше какво още може да се каже по темата. С някои неща се съгласяваше, на други опонираше или искаше по-подробни обяснения. Трогваше ме, когато казваше, че не вижда добре и чете статиите с помощта на лупа, понякога на части, понякога като се връща към по-интересните пасажи по два пъти.
Живееше с интересите на нашето време. Никога не се криеше в собствената си кула от слонова кост, не се изолираше от големия свят, който течеше вън от прозорците на неговия красив дом.
В последно време го вълнуваха две теми. Едната беше за наближаващия край на света, за опасностите от самоунищожаване на човечеството, за неразумните лидери, които си играят със съдбата на всички ни. Обичаше да разговаря по този въпрос, да изказва мнението си и да спори, за да убеди събеседника в своята правота. Втората беше за предстоящото пристигане на Земята на разумни същества от други светове, за които предполагаше, че ще ни научат на полезни неща и на повече морал. Мислеше и за смисъла на човешкия живот, предполагаше, че земният ни път е само част от дългото пътешествие, на което сме обречени и за което знаем твърде малко.
Вярваше, че и човешкото предназначение, и човешките способности са безгранични. Като всеки талантлив човек предполагаше, че с подобни качества са надарени всички земни хора. Обичаше да казва, че старостта е хубаво време в човешкия живот, но лошото е, че и тя има край.
Преди няколко месеца ме изненада, когато ми прочете едно стихотворение за България и ми каза, че иска да го посвети на мене, защото виждал в моите статии любов към нашето отечество. Отвърнах му, че не съм достоен за такава чест, но след време той повтори желанието си и аз се съгласих с благодарност, смирение и съмнение. Припомних си историята със славянския папа Йоан Павел Втори, който на конклава на кардиналите в Рим, когато го избирали за папа, двайсетина пъти се отказвал от тази чест и твърдял, че не е достоен. Разбира се, не бих искал да приличам на него.
Може би бате Владо ме впечатли най-силно, когато преди месец ми прочете по телефона току-що написано негово кратко стихотворение. Не го запомних буквално, но в думите му имаше толкова спокойна мъдрост, толкова любов към света, толкова тъга от предчувстваната разлъка, че останах потресен от личността на този възрастен поет, запазил до края в сърцето си поетичен талант и безкрайна обич.
Вероятно така си отиват от света хората на нашето поколение, истинските хора на истинския социализъм: с любов към другите, с вяра в доброто и справедливостта, които въпреки всичко ще победят, защото човеците заслужават да живеят дните си с достойно благородство.
През последните седмици бате Владо не ми се обаждаше. Не съм виждал милата му съпруга – негов верен спътник в дългия му път през живота. Предполагам, че здравето му се е влошило, че силите му са се изчерпали. Един ден моят син ми съобщи, че на вратата на блока прочел кратката тъжна вест: писателят Владимир Голев починал на 89 години и щял да бъде погребан в Казанлък.

Разбира се, голямата истина е по-различна. Бате Владо е поел по стръмните пътеки на Пирина, отишъл е сред върховете, при момчетата от Радон-Тодевата чета, където го чака мястото от дясната страна на войводата. Голобрадите деца от четата няма да го изберат за Войвода – втори като Радон Тодев не може да има, нито за Летописец – нали тяхната история отдавна е разказана от самия него. Ще го зачислят във вечните списъци като Мъдрец на четата, пристигнал от бъдещето, за да им каже, че те не са последните истински българи, че след тях идват безчет хора с честни сърца, които дават на живота повече, отколкото взимат от него. Тези хора ще запазят, ще укрепят и ще възвеличат България, за да бъдат спокойни всичките герои, загинали за нея, че не са си отишли напусто от красивия земен свят.

**
На 15.07. 2011 г. ни напусна Владимир Голев, поет, драматург, белетрист и литературен критик, роден на 20.08. 1922 г. в Банско, автор на стихове, поеми, повести, романи, драми, очерци, мемоари, есеистика и на мемоарно-биографичната книга „Спомени за старата къща”.

Нагоре
Съдържание на броя