|
Някъде в своите записни книжки И. Илф и Е. Петров са отбелязали едно тънко наблюдение, което със сигурност е било вярно тогава, в 1926 г., вярно е и сега, и май ще бъде винаги вярно: има Голям живот, а има и Малък живот – отбелязват Илф и Петров. В големия живот - пишат бащите на великия комбинатор Бендер - е построен Днепрогес, прокаран е Северният ледовит път, осъществен е първият трансокеански полет, открит е Северният полюс. В малкия живот пък, където живеят, както се знае, приличните хора, е открита изключително забавната играчка йо-йо (една макара на конец), измислена е модата „шантеклер” и се танцува изключително модерния танц „чарлстон”. Тези два свята, според авторите, съществуват паралелно, без да се допират – и това за тях (а и за нас) е нормално. Странното започва обаче, когато паралелно на малкия свят не съществува никакъв голям свят, а ако го има все пак, той е някъде много далеч отвъд хоризонта, а тук, отсам хоризонта, в нашата котловина, има само шантеклер, чарлстон и йо-йо.
Наистина, нека погледнем света. С безпокойство трябва да отбележим, че за кой ли път този свят просто не е добро място за живеене. Множат се и се напластяват едно върху друго изключително безпокоящи и многозначителни събития. Да погледнем, и – без да подреждаме по важност - да споменем само няколко ключови факта.
|
Силите на Доброто наскоро застреляха световния гига-злодей Бин Ладен, така че мястото му сега е свободно, а за приемника все още му се търси най-достойния, като се наблюдава и известно несъгласие. След смъртта на Бин Ладен обаче отношенията между Пакистан и САЩ са по-лоши от всякога и са опънати до скъсване. В Пакистан все още не могат да се съгласят с правото на САЩ така да тъпчат суверенитета им, а пък във Вашингтон не крият подозренията си, че в Пакистан все пак са знаели къде е Бин Ладен. В резултат – Пакистан съкращава близо два пъти броя на американските инструктори и съветници в пакистанските въоръжени сили, което прилича на начало на скъсване на отношенията.
В Япония ядрените електроцентрали, които наскоро излязоха от строя, продължават да заразяват световния океан с радиация, положението с радиационната сигурност в тази част на света е трагично - впрочем, не е ли странно, че нито един екологичен глас не се чува по този повод?
В Близкия изток - което все пак е твърде близко до нас - отново тлее поредният въоръжен конфликт: президентът Обама пожела (и разбира се, желанието на всеки американски президент тежи повече от заповед) Израел да се върне към границите от 1967 г., което принуди израелския премиер Нетаняху спешно и гневно да лети до Вашингтон. Какво е правил той там, не стана съвсем ясно, но след още един ден същият американски президент заяви пак така публично, че неговото твърдение за връщане на Израел в границите от 1967 г. не е било разбрано добре и че той имал всъщност нещо друго предвид. По-наблюдателните сякаш съзряха, че едното ухо на господин Президента като че ли изглеждаше по-дълго от другото и беше някак зачервено.
С никакво прелитане през никакъв океан обаче не се решава проблемът, произтичащ от сдобряването на “Хамас” и “Фатх” (или Фатах, б.р.). С думи прости, това означава, че официален Тел Авив вече няма с кого да преговаря откъм страната на палестинците. Другият близкоизточен важен функционер, с когото от Израел можеха и да преговарят, и да се съгласяват, и с когото просто да имат договор за мир, беше египетския президент Хосни Мубарак. Той обаче вече е достояние на историята, защото се оказа изведнъж - и разбира се, за всеобщо удивление - че той видите ли, не само че бил един вулгарен кръволок, но даже и не бил съвършен демократ. Накратко, господин Мубарак, беше отстранен от поста си (заеман от него в последните 40 години) в рамките на американската кампания, провеждана под мотото „Сваляме нашите кучи синове и ги заменяме с бели и пухкави човеколюбци в целия арабски свят”. В резултат на това днес в Египет към властта уверено се движат едни братя-мюсюлмани, за които обаче в Държавния департамент на САЩ нямат никакви безпокойства, тъй като в последния момент е станало ясно, че това не са какви да е ислямисти, а умерени такива.
В резултат обаче на тази умереност, границата между Египет и ивицата Газа практически е неохранявана, с други думи, през нея могат да бъдат прекарани - за радост на “Хамас”, разбира се - скорострелни кафеварки и безоткатни микровълнови печки и прочие хуманитарни артикули. Другото, което е още по-важно, е, че стана ясно, така щото че след като 40 години САЩ възпитаваха египетския държавно-политически елит, тренираха египетските военни и финансираха египетската държава с ежегодните 2-3 милиарда долара, днес прости социологически проучвания сочат, че 30 % от египтяните са на яростни антиамерикански позиции, други 45 % са просто антиамериканци, а останалите 25 % не са напълно ясни поради високия процент неотговорили. Социологията сочи също така, че 54 % от всички тези египтяни (които впрочем са 80 милиона души на брой) желаят да се скъса израело-египетския мирен договор и практически да се води война срещу Израел.
Щастието не бърза да се засели и в Либия. След дълги ежедневни и еженощни бомбардировки от страна на НАТО (макар и без участието на ВС на САЩ , плюс обаче една българска фрегата - като се надяваме на връщане тя да не изчезне някъде по малтийските докове) античовешкият режим на Кадафи се радва на подкрепата на почти всички племена в Либия, с изключение само на част от жителите на Бенгази, където – за да бъде ситуацията напълно постмодерна - ЕС се кани да отвори посолство след победата на демокрацията; ето, прочие, къде може Ф. Димитров да бъде изпратен за разнообразие след Тбилиси.
За Тунис, откъдето започна революционно-демократичната вълна, не е прието да се съобщава нищо, което означава, че от самото начало бащите на туниската демокрация просто не са се интересували какво ще се роди в резултат на техните усилия. Не е ясно всъщност кой воюва в Либия – ЕС ли, НАТО ли, САЩ ли, или просто генерал Аню Ангелов. Не ни остава на мира безпокойството, че след като в Лондон, Париж и Вашингтон обявят официално, че либийската авантюра си е била обикновена глупотевина, виновен ще се окаже капитанът на българския фрегат, надяваме се, че човекът поне има необходимите години за пенсиониране.
Другото фатално събитие, което разтресе световната общественост, са деянията на досегашния ръководител на МВФ Доминик Строс-Кан, които са толкова ужасни, че на нас ни е неудобно да ги конкретизираме. Забелязахме обаче, че същият човек, преди да се отдаде на тези деяния (за които ние отказваме да говорим поради тяхната ужасност), беше си позволил да заяви от най-високото място в Световната финансова система, че същата е окончателно провалена. Лошото е, че неговото мнение трябва да се приема като авторитетно и компетентно. След такива изказвания вече няма значение с кого си се опитвал да блудстваш – с камериерка, с камериер или с нощно шкафче. От своя страна, повече от половината от французите – народ недоверчив и раздразнителен – смятат (ако може да се вярва на достолепния в. “Фигаро”) че просто Обама връща услугата на Саркози, като му помага да бъде отстранен следващия почти сигурен фаворит за президент на Франция...
И за да е ясно, че вълната от истински проблеми, заливащи Истинския свят, е много висока, можем да погледнем към Русия и да забележим, че зад привидното спокойствие в Москва цари ужасна тревога - отново предстои да се решава въпросът за шапката на Мономах. Да, някои дипломирани специалисти по Научна русофобия (бивши специалисти по научен комунизъм) бъркат Мономаховата шапка с проста ушанка. Но това е груба грешка – този, на чиято глава е тази шапка, контролира една седма от световната суша, разузнати природни ресурси за 34 трилиона долара (и неизвестно още колко неразузнати), 64 процента от всички световни запаси на всичко, няколко хиляди ядрени бойни глави (заедно със средствата за доставката им до „адресата”), и – особено важно – контролира енергията на стотина милиона руснаци, която – както е доказано вече – е достатъчна, за да променя хода на Историята.
И това е само малка част от световните неблагополучия. Като сложим тук и печалният, но някак неизненадващ факт, че йеменският президент отказва за четвърти път да изпълни договореностите с опозицията и не сдава поста, че в Бахрейн желанието на демократичната божем опозиция за два пръста в повече демокрация бяха удавени в много кръв с помощта на саудитските въоръжени сили, че в Сирия всички туитър-фейсбук-революционни напъни се разбиват в грубостта на сирийската полиция, като споменем тук и неблагополучията от неизяснен тип, но с протоколна природа в Бъкингамския дворец при посещенията на американския президент в Англия и като споменем накрая, че отново някакъв исландски вулкан с непроизносимо име се опитва да пречи на европейското въздухоплаване, виждаме, че Големият свят води голям живот, с големи проблеми, някои от които съвсем очевидно нерешими, и че извън нашата културна и политическа котловина стават изключително важни, изключително нервни, непонятни и просто плашещи неща.
Големият свят решава (или не успява да реши) своите големи, често пъти ужасни проблеми.
Да видим сега нашата котловина.
Научаваме се, че поредната чалга дива е инжектирала на разни места в иначе божественото си тяло поредните килограми силикон. Полицията за пореден път е прибрала някакви непознати трупове и не знае какво да каже. За пореден път някакво кино-театрално-бизнес-политическо недоразумение споделя, с извинение, мисли, до чийто смисъл не успяваме да стигнем, дали поради лош синтаксис на българския език, дали поради неумерена употреба на английски думи, там където не им е мястото.
В отсъствието на главната истеричка Гамизов (признаваме, че на нас – пишещите тези наблюдения – той почва някак да ни липсва) няколко по-малки и не така вдъхновени истерички от различни полове се стараят да го заместят; сюжетчето с Тракторопода е на път съвсем да се изчерпи; надеждата е в разгръщата се национална трепетна интрига по въпроса кой да се засели в лисичата дупка със сто входове и изходи, наричана за краткост „Президентство”.
Телевизионна звезда разбива сърцето или там какъвто е органа на друга телевизионна звезда от другия пол, а може и от същия. Всяка събота сутрин по една водеща българска телевизия едно лице с названието Фактор Кошлуков (известно повече с девическото си име Емил) прави не какво да е, а Революция.
Преди няколко дена неизвестни режисьори съчиниха поредния 142-ри сиквел на омръзналата на всички шоупродукция с работно название „Атака” прави национално-освободителна революция”. Напъните да бъде свършено това, не събудиха значим обществен интерес и освен група журналистки, които служебно бяха длъжни да осветляват „събитието”, обществото не прояви заинтересуваността на която се разчиташе. Протагонистите на тази титанична битка – Сидеров, Доган, а също и някакви досега неидентифицирани ислямисти (неидентифицирани, защото може би са на свръхсекретен щат в МВР) разиграха бездарно спектакълче насред София, като стана ясно, че обществото е изморено от тази вехта революционна естетика.
Да, имаше наскоро някакви правителствени промени, които предизвикаха вълнение колкото в чаша вода, като дори и главния завеждащ националните шоупрограми, а това без съмнение е Б. Б., проявява явни белези на творческа изчерпаност, умора и липса на вдъхновение. След като научихме, че комунистите са почернили неговото детство, юношество и офицерската му младост, ние се отнасяме с разбиране: и най-талантливият шоумен може да се изчерпи, и най-хубавата мома може да даде само каквото има.
На всекидневно ниво всичко е понятно и макар че е изключително потискащо и мирише лошо, е лесно обяснимо – да, границата между шоуспектакъла и политическата автентичност е премахната окончателно, хора на шоубизнеса се занимават компетентно с проблемите на голямата политика, а достолепни политици не пропускат шанса да развеселят публиката с нови и нови (макар и от глупави по-глупави) публични хрумвания.
Който има сили, разбира се, може да продължи да се забавлява с очевидното срастване на българската политика и българския цирк. Въпросът обаче е много сериозен: защо светът живее богат проблемен, драматично напрегнат, а често и трагично наситен събитиен политически и икономически живот, а ние в България си внушаваме, че трябва да сме щастливи от дългото политическо междучасие (и нека си го кажем направо - то си е просто политическо безвремие), запълвано от смехотворни кълчения на жрици и от двата пола, разбира се, натрупали богат стаж на магистралата, която някога обещаваше да бъде политическа.
Да, в България няма политика. От една страна, това гарантира спокойствие, но от друга – това е спокойствието на спарен зимник, в който цвъртят обикновени оядени плъхове. От време на време плъховете си организират мероприятия – парламентарни и извънпарламентарни, но българското общество е смъртно уморено от цвъртежа и тупурдията на плъховете, които предпочитат да наричат себе си не иначе, а политически елит на страната.
Умението да се говори шеговито за тъжни неща, много помага. Но то не е универсален лек. Дошло е времето да си признаем – българският политически живот не се състоя, той още от самото начало беше несъстоятелен.
Несъстоятелен, безсмислен и обществено вреден беше този тънък обществен слой, който в края на 80-те години се намърда на мястото на българския елит под странния лозунг „Времето е наше”, и разделяйки се привидно на леви и десни, спря часовника на българската история, като обяви началото на ерата на Голямото плюскане.
Социолозите и изследователите на елита вече знаят, че около 70 % от софийския елит и около 80 % от елита в провинцията са представители и наследници на онзи елит от късна социалистическа България от края на 80-те години. И не защото в този елит нямаше здрави, смислени и отговорни слоеве. Тъкмо напротив – имаше, но връх взе най-хищната, най-безскрупулната и най-безотговорната част на късносоциалистическата държавно-партийна номенклатура. Днес техните деца и внуци заселват безбройните бюра, комисии и всякакви други кантори на българската държавност, те населяват и българския политически живот, и органите на българското политическо представителство.
Това е ялова прослойка. Тя не е дала, не дава и никога няма да може да даде нищо на общество ни. Политиката им е абсурдно-смехотворна, управлението им е контра-продуктивно, културата им е колониална, миризмата им е тежка. Те не са представителни за българското общество и за щастие обществото ни ги е надраснало морално.
Истинската историческа задача днес на България обаче вече не е да надрасне морално елита си, а да го надживее физически. Иначе той е способен да я надживее – милион и половина са напуснали страната, смъртността расте като лавина, един милион българи са вече неграмотни, нацията просто се стопява.
Затова нацията трябва да започне да произвежда новата си политическа субектност, да произведе нови политически сили и фактори, леви и десни, разбира се, които уважават всички посланици в София, но са отговорни единствено и само пред народа си. България има сили да произведе новия си елит, има моралния потенциал да принуди – ако трябва и с удар по масата - досегашната клоунада да спре и да произведе своя нов политически живот.
Защото политиката, преди да бъде подялба на активи, постове и привилегии, преди да бъде уреждане на топли и престижни местенца на балдъзи, баджанаци и братови момчета, преди да бъде близане на ръце и крака (а и на други органи) на различни прогресивни посланици, е нещо друго – нещо много древно, много силно, а понякога и много страшно.
Политиката преди всичко друго – според една стара дефиниция, неопровергана досега – е призоваване на Великите сили на Историята с цел да бъдат впрегнати в решаването на насъщните проблеми на цялото общество. Така Политиката означава призоваване на стихии и впрягането им в задачите на днешния ден – една свръхотговорна, жреческа, съдбовна задача.
България има нужда от именно такава нова политика, от нов политически елит, от нова политическа култура, от нова политическа субектност.
|
Задачата е проста за формулиране и трудна за изпълнение – съединяване на всички национално отговорни сили (но истински, а не от тези, които тичат нагоре-надолу с национални байрачета) с всички сили, които имат социална чувствителност, на всички, които мислят за Българската държавност като за Дом на Нацията, а не като за сума от щатни бройки за запълване, на всички, на които не им е безразлично дали България ще бъде управлявана откъм София, или откъм някоя друга столица, обединяване на усилията на всички, които имат острата вътрешна потребност да се пусне отново спрелият часовник на българската история.
Твърде дълго продължи политическото безвремие.
|
|