"Нова Зора" - брой 21 - 24 май 2011 г.

Сподели във Facebook
Да се помни – Илия Бешков избра България!
Мария ОВЧАРОВА

От близо две години на работната ми маса седи красива книжка – „Илия Бешков (1901-1958) – рисунки, 2009 г.”, съдържа 60 творби. Често я прелиствам и в главата ми се раждат различни мисли, които водят до живеца на Бешковото изкуство – търсене и изобразяване на значими обществени истини. Критичен, със строго определени по интуитивен път пространства за изява на сатиричния си талант, художникът създава творби, в които хуморът не е самоцел, не забавлява, а разнопосочно изпраща импулси за размисъл.
На задната корица и на гърба на титулната страница създателите на книжката сполучливо са извели мисълта на Бешков: „Истинското изкуство е да нарисуваш това, в което вярваш!” С изключителна прецизност под всяка творба са изписани названието, датировката, материалът и размерът – данни, задължителни за научен каталог. На една страничка изкуствоведката Слава Иванова е направила обзор на Бешковото изкуство. Отбелязани са основните дати от творческия и житейския път на художника, както и кратка библиографска справка.
Това, фактически, е научен каталог на изложбата със същото наименование, открита в Националната художествена галерия на 16 юли 2009 г., продължила няколко седмици. Организаторите, които са и създатели на каталога, пожелали да останат анонимни.

Някои от публикуваните рисунки са прекрасни, завършени творби. Други са варианти на знакови произведения на художника. Те свидетелстват за неговата прецизност в стремежа му към съвършенство при изобразяване на истината. Именно тези варианти (често пъти незавършени рисунки) звучат като изобразителен синхрон на известното Бешково изказване, направено при остра дискусия в Художествената академия на 8 юли 1950 г. Под заглавие „Истината не е побит камък...” тези уникални Бешкови мисли са публикувани във всички издания на „Словото на Бешков”. Там се казва: „Истината, жизнената правда не стои като побит камък – канонизирана, за да може да я лови всеки некадърник, всеки ленив мозък!
Тя тече като водата, тя има своите „агрегатни състояния”, тя просмуква и храни цялото битие – тя е толкова явна, колкото и скрита. Тя иска дух да я усетиш и откриеш, око и ръце – да я направиш.”
Тази същностна цел на изкуството не се постига със съзерцание. Постигат я действени личности, които смело участват във великите обществени битки, бранейки своята вяра в изконни нравствени стойности. Това е позицията на Бешков, която респектира, възпитава. Бешков е от ония светли умове, които раждат общовалидни актуални идеи, въздействащи върху живота. На пръв поглед непрактични, тези идеи бавно, незабележимо се предават от поколение на поколение и допринасят за „очовечаване” на обществените нрави.
Опониращата страна би отрекла „очовечаването”. Светът се е обогатил с информации, технологии, но нима е станал по-добър?! Съвременните войни, тероризмът, обидно задълбочаващата се пропаст между бедността и богатството... Всичко това обезсмисля романтичния заряд на оптимистите.
Тук е величието на Бешков. Откривайки обективната истина, той опознава двете страни на противопоставянето. Промяната у хората зависи от много фактори и осветляването на истината е един от тях, защото предоставя прозрачност на обществените дела, значи и гаранция за тяхната почтеност. Без нея застоят е неизбежен...
Оставям философията на историята и се връщам към каталога, и по-специално към тушовата рисунка „Неочакван край”. Героите в нея са две прасета – питомно и диво. Какви ли алегории, асоциации, метафори не използва Бешков в своя виртуозен езоповски изказ?! Подписът на автора, както и саморъчно изписаното заглавие, говорят, че художникът е удовлетворен от рисунката. Но аз не я открих публикувана в печата. Допускам, че това е вариант на „Коледа” – в. „Стършел”, 3 януари 1941 г. „Неочакван край” е рисувана в края на 1940 г. Тогава Коледа се празнува на 7 януари. Заколването на прасето става в края на декември – предпразнично. Парадоксът в „Неочакван край” е закланото диво прасе. А онова, питомното, отгледано специално за коледния ритуал, живо и здраво се чуди на действията на хората...
Щастие за Бешков, за българската журналистика и култура е излизането на в. „Стършел” – за хумор, сатира и критика”. Художникът, заедно с редактора Сава Попов, ограничавани от полицейски надзор, работят с невероятен ентусиазъм. В „Стършел” са отпечатани едни от най-силните и популярни творби на Бешков. Животът на седмичника „Стършел” е кратък – от 6.ХII.1940 г. до 30.IV.1941 г. Цензурата го спира. Войната увеличава мащабите си. Свободната мисъл е драстично ограничена.
Трудно може да се нарече „Коледа” карикатура. Ако в нея има хумор, то той е сатанински черен. Откриваме познатите ни от „Неочакван край” героини – дивата и питомната свини. Ритуалът е спазен – питомната свиня е заклана. Художникът дръзко поставя в „устата” на дивата свиня присъдата над човечеството: „Горката питомна сестричка – тя се довери на хората...” Колячът, т.е. човекът, липсва. Но присъства смъртоносно забитият във врата на кроткото прасе нож и умалителното „сестричка”. Лаконично, с памфлетно сатирична злободневност, се обезсмислят в близък и далечен план декларираните хуманни начинания на тъй наречения световен елит. Алюзията с колячите доуточнява обекта на сатиричната насоченост. „Коледа” е от онези творби на Бешков, в които не ще открием елегантния му хумор. Но те разширяват представата за обхвата и силата на неговия сатиричен дар.
***
Смешен е всеки, който в наши дни (когато е удобно да си „антикомунист”) размахва някоя скица с образа на Сталин или Вълко Червенков, за да доказва какъв „антикомунист” е бил Бешков. Спекулативни мозъци биха могли по всяко време да припишат на художника много „анти”, „филства”, „фобства” и т.н. А той си е над всичко това. Той е Илия Бешков. Когато го попитали дали членува в БЗНС, отговорил отрицателно и добавил: „БЗНС членува в мен!” Може ли някой да определи обхвата на духовните пространства, изпълнили същността на една гениална личност?!
Гражданската позиция на Бешков е изява на неговата мъдрост и почтеност. Ангажираността му не е свързана с политически действия, тя следва истината и брани възприетите ценности. Художникът търси и открива истината извън политическите интриги, извън управленченската конюнктура.
Преди години открих един почти неизвестен автопортрет на художника, публикуван в седмичника „Стожер”. Следвоенно издание, лоша хартия и печат. Репродукцията е некачествена, но достатъчна, за да доведе посланието на автора до нас. Рисунката е поместена в рубриката „Пожелания за новата 1947 година”. Пожелания са направени от изявени културни дейци – Елисавета Багряна, Елин Пелин, скулптора Андрей Николов, проф. Андрей Стоянов, Петър Райчев и др. Разбира се, и Илия Бешков. Той е единственият, който изразява пожеланието си не със слова, а с рисунка. На нея той се е изобразил в цял ръст, седнал, спокойно наблюдава огромния глобус и заключава: „Не мога да изкажа пожеланията си, преди да съм разгледал света обективно...” (в. „Стожер”, бр. 7, 01.I.1947 г.)
В каталога е поместен вариант на тази творба. Съставителите дори са я центрирали на корицата. Нарекли са я „Автопортрет с глобус, 50-те години на ХХ век”. Радостта ми беше голяма. Така може да се проследи творческият процес у Бешков. Степента на завършеност е странично наблюдение. От значение е състоянието на самоизобразилия се художник, в първия вариант той е прав, напрегнат, гневен. В личен и обществен план има причини за яд, за гняв, дори за желание за отмъщение. Но за творец от неговия ранг рисунката е преди всичко отговорност. Бешков няма право на прибързани, гневни внушения и пристрастия. Изобразяването на истината изисква спокойна, обективна оценка. Точно това е постигнал художникът в завършения вариант.
Тоталитарната система ще се установи по-късно. България е все още демократична държава с многопартийна система и легитимна опозиция. Могат да се изказват различни мнения, дори да се спори. Скулпторът Иван Лазаров (1889-1952) например си позволява да не се съгласява с авторитарния председател на БАН Тодор Павлов. За да продължи спора, Лазаров пише и писмо, в което между другото заявява: „Вие сте подозрителен, както и аз. Вашата подозрителност иде навярно от борбата и опита, който имате като комунист, моята подозрителност пък иде от прекалената ми чувствителност като художник. И в двата случая тя пречи. Но тя е факт и не може да не се държи сметка за нея. Вие сте управляющ и силата е на ваша страна. Аз пък в очите на някои съм само обвиняем, а като художник по едно недоразумение не съществувам в съзнанието на днескашните управници. Ето, това са мислите ми, когато ви гледам в кръглата зала на Академията, отегчен от бавните и често пъти скудоумни разисквания на колегията. Не мислите ли, че най-разумно от моя страна ще бъде да посветя всичкото си време за работа в ателието и да освободя Управителния съвет от моето присъствие, а най-вече Вас от един член в съвета, с който не ви е удобно да работите?...” (01.VII.1947 г.)
Настъплението срещу демократичните порядки в държавата не закъсняват. Водачът на опозицията, земеделският лидер Никола Петков, ще бъде осъден на смърт и обесен на 23.IХ.1947 г.
Анализираните по-горе творби са създадени през предходния сравнително благоприятен за Илия Бешков период. В душата си носи болката по своя брат, несправедливо осъден на смърт от Народния съд, д-р Иван Бешков (разстрелян на 1.II.1945 г.). Тревожен е и от набиращата скорост партизанщина и кариеризъм. Но в същото време художникът започва преподавателска работа в Художествената академия. Срещата с младите хора, неговите студенти, открива неподозирани способности у преподавателя. Съпругата му, госпожа Анастасия Бешкова, учителка по математика, споделяше: „Не съм допускала, че Илия така всеотдайно ще се отдаде на педагогическата работа!”
Сътрудничеството в печата носи истинско удовлетворение на художника. Периодът веднага след 9.IХ.1944 г. за него е един от най-плодотворните. Карикатурите му по най-актуалните проблеми излизат почти ежедневно. Атрактивен събеседник, остроумен с чувство за хумор (понякога стигащ до сарказъм!), Бешков има колоритно присъствие в културната общност в столицата. Изкуствоведката Татяна Силяновска (моя преподавателка от Университета), когато разбра, че изследвам творчеството на Бешков, възкликна с грейнали очи: „О, Бешков! Прекрасно! Той беше душата около галерия „Призма”!” Тази галерия е създадена в края на 1944 г. от братята Димитър и Радослав Мишеви. Това е истинско чудо в разрушената от бомбардировките столица. Помещението е било на бул. „Руски” под стария хотел „България”, от който стърчали обгорели стени.
Европа е все още в пламъците на Втората световна война, когато в началото на 1945 г. салонът е готов и в него се открива колективна изложба. Чуйте какви имена участват в нея: Илия Петров, Иван Ненов, Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, Иван Фунев и още известни творци, между които е и Илия Бешков. В „Призма” изложбите се редят една след друга. Всяка от тях става повод за интересни, запомнящи се за цял живот разговори. В центъра им винаги е „обаятелният Илия Бешков”.
Благодарение на пресата от това време добиваме представа за автентичната обстановка в галерия „Призма”. В един ъгъл се е „самовглъбил” проф. Кирил Цонев. Около директора на Художествената академия, проф. Дечко Узунов цари оживление. Групичката около проф. Иван Ненов минава от табло на табло – обсъждат творбите... Но вниманието е приковано от кръжеца около проф. Илия Бешков. Репортерът продължава: „Едно настроение на задълбочено веселие цари между присъстващите. Да, някаква истинска смес от задълбоченост и веселие трепти във въздуха...” (в. „Земеделско знаме”, 19.I.1947 г.)
Г-жа Татяна Силяновска, представител на Комитета за изкуство и култура, опонира на казаното от Бешков. Завързва се интересен спор, в който „големият художник оживява. Погледът му излъчва някаква духовна еманация, която сякаш се носи над главите на неговите слушатели. С духовити забележки, с жестове, които откриват мисълта и я насочват в желаната посока, той развива своята теза”...
„Художникът трябва да бъде в най-тесни връзки с народа – почва Бешков. – Художникът трябва да бъде оплоден от народа. Аз не мога да живея изключително в атмосферата на моите колеги по професия. Не съм тропическо цвете, за което е потребен топлият въздух на оранжерията. Искам да бъда мак всред тежките, златни класове на нивата. Моето творчество се нуждае от безкрая на живота, от вълненията на живите, обикновени хора, за да стигне ценните брегове на трайното изкуство”...
В днешното време на глобализации и интеграции изрази като любов към народа, към Родината звучат кухо, декларативно. За мнозина са може би и непонятни, демодирани. Но Бешков не парадира с тези чувства, той ги изповядва. Пословичен е неговият патриотизъм. На няколко пъти е отказвал изгодни предложения да реализира таланта си в чужбина. Тази своя постъпка обяснява съвсем просто: „...направих го от егоизъм, защото извън България ще съм много нещастен...”
Голямата истина откриваме в автопортрета пред глобуса. Спокойствието, безкомпромисната целенасоченост на художника говорят за могъщия дух на мъдреца, владеещ силата на познанието за света в планетарен мащаб. Познанието, което гарантира свобода на избора.
Да се помни – Илия Бешков избра България!

Нагоре
Съдържание на броя