"Нова Зора" - брой 11 - 15 март 2011 г.

Сподели във Facebook
Тревога за погиващите ценности
Петър ВЕЛЧЕВ

Избраното от поета Боян Ангелов заглавие на новата му стихосбирка - “Отрицание на отрицанието”, навярно би било по-подходящо за трактат, посветен на Четвъртия закон на диалектиката. Изборът може би не е случаен, като се знае, че авторът има философско образование, ала най-вече като се има предвид и творчеството му като цяло. А да не говорим, че същинската поезия, тоест онази, която създава художествен образ на света, винаги е философска. Но това е по-общирна тема.
Прочее, фактът, че Боян Ангелов е поет философстващ, е по всяка вероятност най-добрият предварителен “ключ” към досега създаденото от него като автор на петнадесет стихосбирки. В текстовете на новата му книга тук-там “издайнически” се мяркат някои чисто философски термини: номиналистичен, еманация, отрицание на отрицанието, трансцендентален, пролегомени и др. За точното им значение на мнозина читатели сигурно ще се наложи да надзърнат в специалните речници. Но това не е нужно, защото поетът достатъчно добре е изложил своите идеи, като ги е облякъл в одеждите на художествени образи.
Основното му стремление е да си изясни общата насока на своето творчество, а защо не и на творчеството изобщо. В тази връзка Боян Ангелов (в предговора към книгата си) предлага лаконичната формулировка: “Тъждеството между разум и морал е орбитата на лирическите видения”. Известно е, че именно копнежът да види сбъднато това тъждество Имануел Кант положи в основата на цялата си философия. Изтеклите оттогава повече от две столетия показаха колко трудно изпълнима е подобна метафизична задача. Нашият поет също осъзнава колко беззащитни са и разумът, и добродетелта, когато днес “телевизионната кула над Витоша напомня спринцовка на наркоман”, а пък:
В полите й са богаташките вили,
които злото мултиплицират
и в гербовете им
са се увили
змия и дърварска секира.
(“Междуметия”)

Цялата книга на Боян Ангелов е проникната от дух на тревога за ценности, които сме на път да загубим в днешния си живот. В такъв смисъл трябва да тълкуваме и основния й патос: необходимо е да се отречем от присъщите си злини, като разтворим “душите си – врати в хоризонта” и да съзрем онази “нарастваща светлинка, зад която живее отрицанието на отрицанието”.
Книгата на Боян Ангелов ни внушава, че истинските нравствено-естетически ценности се съдържат в най-простите чувства, идеи, предмети. Те обитават сферата на най-достъпни за човека неща, но при условие, че сърцата ни не са покварени от прекомерната алчност на ставащото все по-консуматорско наше общество. Кои са тия прости, силни, непреходни неща, на които можем да се уповаваме?
Това може да бъде добротата, чиято доверчивост “не поиска никога за себе си отплата” (“Новела”). Това може да бъде любовта, която единствена е в състояние да ни спаси от “горести, компромиси, провали” (“Метафора”) и която е уникално и съкровено преживяване на собствената ни същност (“Тогава”, “Потайности”, “Театър на сенките” и др.). И може би заради нея все още си струва да се живее в нощта, защото:
Тогава и ти ме поглеждаш
с пожара на нощ кестенява.
Тогава разбрах,
че последна
угасва сърдечната лава...
(“Тогава”)

Това може да бъде и великата добродетел на верността – тази най-велика проява на човешкото постоянство, на човешката привързаност към приятел, любима, родно място, идея. В прекрасното стихотворение “Пътят за Керкира” Б. Ангелов ни поднася различните метаморфози на това чувство. Ето една от тях:
Някои
метафоризират верността и я рисуват като псе,
умиращо върху гроба на своя господар,
а за други е агне, което пасе
в георгическите владения
на Пиндар.

В целия този свят на хуманистични ценности трагично проблясват тежки спомени от историческото минало (“Глина”, “Межда”, “Шипка”, “Марш-1878”), или се втурват болезнени гледки на съсипаната от самите нас българска природа (“Помръкнала е реката”, “Помръзналите небеса на лятото”). А сякаш авторът по своеобразен начин намеква, че съсипването на природния мир е унищожаване и на самото ни минало. И най-сетне – над всичко се издига неумиращият лик на Красотата и на Родината като особен вид красота:
Тя е папрат и луда коприва,
дъх на праскова, песенна сватба.
Тя е прелест, която отива
там, където
душата се радва.
(“Родина”)

Освен със своята искрена, спонтанна лиричност, книгата на Боян Ангелов се отличава с добре овладяна стихова форма. Нещо повече, стреми се в това отношение към преодоляване на традиционни шаблони. В редица творби авторът проявява изобретателност досежно римата и римуването. В стихотворения като “Помръкнала е реката” и “Театър на сенките” той демонстрира търсения в областта на ритмометриката. Заслужава си да отбележим и въвеждането на неологизма от рода на “светозарие”, “безпространствен”, “обезвлюбен”, “скалнини” и др., разширяващи семантиката на текста с допълнителни асоциации. Определена слабост, да я наречем композиционна, е, че в някои иначе сполучливи творби някак се неглижира проблемът за финала и за поантата. Това са обаче неща, отстраними чрез редактиране.
Тук няма как да бъда по-изчерпателен по отношение на Боян-Ангеловата книга “Отрицание на отрицанието”. Ала онова, което успях да съгледам в нея, ми дава достатъчно основания да отбележа присъствието й в днешната ни поезия. И да вярвам в бъдещото стабилно развитие на този поет.

**

Боян АНГЕЛОВ

Шипка

Върхът със своя профил строг, скалист,
обвит от вечен мъх и храсти диви,
дано забрави, че съм тук турист,
защитниците си щом помни живи.
Подобно много други преди мен
с усилие сподавил съм сълзите,
застанал сам пред паметник стъмен,
събрал ведно на хиляди съдбите.
И в мен възкръсва оня страшен бой
с отблясъците на свистящи шашки.
Съзирам те сред тях, прадядо мой –
теб, опълченеца Марин Табашки!
Смълчаните пространства на дълга
пред пристъпите диви устояха.
И мъртвите отблъсквали врага,
днес братската могила им е стряха.
Пак август е...
Един огромен лъв
над мене спуска сянката си плътна,
за да ми каже, че съм плът и кръв
от него,
оцелял след битка смъртна.

Нагоре
Съдържание на броя