"Нова Зора" - брой 11 - 15 март 2011 г.

Сподели във Facebook
Разтопяването на северноафриканския айсберг
Гейдар ДЖЕМАЛ
февруари 2011 г.

Днес на повечето анализатори им е удобно да твърдят, че събитията в Тунис и Египет, впечатляващи с мащаба и със синхрона помежду им, са оркестрирани и подкрепяни от американската администрация. Тоест, това е прекият политически извод от думите на Обама, в духа и буквата на каирската му реч - демократизация на Близкия изток по западен образец!
На прима виста наистина има елементи, които потвърждават версията за отвъдокеанска „провокативност”. Началникът на генщаба на египетската армия Сами Анан и министърът на отбраната Хюсейн Тадауви бяха на консултация в Щатите малко преди да започнат най-големите демонстрации. Сами Анан се върна спешно в родината, прекъсвайки пътуването по средата. За разлика от полицията, армията в Египет се отнася лоялно към протестиращите. Обама изпрати на Мубарак, - който дефакто бе под домашен арест, - сигнали да приеме съдбата си и да слезе от сцената, докато все още има шанс. Освен това се знаеше, че президентът на САЩ е крайно недоволен от позицията на Израел по въпроса за изграждането на селища на палестинска територия, както и от липсата на развитие по израелско-палестинските преговори. За космополитния финансово-спекулативен истаблишмънт, който стои зад Обама, Израел е ненужно и опасно бреме. Точно затова разговорите, както и пътуването на Дм. Медведев до Палестина, избухването на масовите протести в Египет, са брънки от една верига, с чиято помощ Обама иска да озапти израелските „ястреби”. Но това е само на повърхността. Впечатление, базирано на дълбокия уплах на западното обществено мнение, което търси „розовата” страна на събитията.

През 2008 г. Бжежински писа: „За първи път в човешката история почти цялото човечество е политически мобилизирано, политически осъзнато и политически интерактивно... Световните държави... също са обърнати с лице към новите реалности: докато в същото време смъртоносната им военна мощ е голяма, колкото никога досега, а способността да контролират политическото пробуждане на световната маса от хора е в исторически упадък...”
Пред Запада (който не е единен – нещо твърде важно като разбиране) стои избора между два пътя. Първият, това са крайните репресии срещу Улицата, безусловната подкрепа на диктаторите, опит да се затвори социалната бомба в херметичното пространство на варел с дебели стени. По този път тръгна Франция, когато през 1990 г. 85 % от алжирското население гласува за ислямския „Фронт за национално спасение”. Франция подкрепяше тиранията на военната хунта и оттогава в Алжир тече неявна гражданска война. Вторият път е опит да се яхне въстанието на масите, да се изолират или размият в голяма коалиция радикалните елементи, да се „отвори” обществото чрез многопартийност, избори и тем подобни политически линкове (политически интерфейс) на западната демокрация... Обаче заедно с това народите да останат в примката на световната йерархия, под контрола на Международния валутен фонд, под духовния надзор на политическите клубове на световния елит. Обама разчита на своята концепция за „презареждане” и прави опити да тръгне по втория път. За неоконс, за световното дясно либерално лоби, дори това е вече повод за истерия. Израел засипва САЩ и ЕС с искания на всяка цена да подкрепят Мубарак. Но резкият империалистически курс днес е контрапродуктивен.
Дали ще победи „кадифеният” империализъм на Обама?
Митингите в Египет продължаваха вече няколко месеца, докато в Тунис бе още тихо! Западните медии предпочитаха да не ги забелязват, вярваха, че всичко ще завърши както обикновено – с арести и с Шекспировото „мълчание” *...
Същността на египетския протест не е толкова социална, колкото политическа - сътрудничеството на Мубарак с ционизма, и фактът, че египетската администрация обслужва най-вече чуждестранни интереси. „Кучето е заровено” при онези, които на всяка цена искат да ликвидират западния контрол над региона. Върху френското присъствие в Северна Африка вече е нанесен най-силният удар, благодарение на тунизийския преврат. Във всички случаи Израел губи съюзник в лицето на каирския режим. А пък що се отнася до САЩ...
Сара Пейлин е като „Мария Спиридонова” ** на американската революция.
За разлика от другите западни държави в САЩ има традиция на огнестрелното разчистване на сметки между политици. По тази тема Америка е продължител на практиката в царска Русия, където фракциите във властта организират удари по враждебните групировки с ръцете на екстремисткото „подземие” *** (достатъчно е да си припомним Столипин).
Разбира се, в Америка тази традиция е много по-добре отработена. След Кенеди жертви на покушения стават почти всички президенти от онези времена. И Форд, и Рейгън получиха един-два куршума, макар и малък калибър. И по принцип се стреля във всеки един президент. Освен това бе унищожен почти целият политически активен мъжки клон на семейство Кенеди.
Описаната практика подчертава още веднъж, че публичните лица на американската политическа сцена са носители на дълбока символика. Разпрата с някой политик е сигнал, който задкулисните групировки взаимно си изпращат. Конкретно за случая на конгресменката Гифърдс, това е сигнал, изпратен от елитния клуб, наричан условно „Рокфелерова групировка”, към също така условно наречената „Групировка на Ротшилд”.
Разбираемо е, че Сара Пейлин е подставено лице, спада към категорията „малотрайни активи”. Нея я „осветиха” и може да я „жертват” без особена жал. Удивителното е, че дори толкова подставено лице може да се окаже необходимо в ролята на символичен лидер. Сара Пейлин се превърна в „събирателната точка” за много антидемократични движения и инициативи в САЩ. Съществува и впечатлението, че силите, ориентирани към цезаристката „консервативна революция” се нуждаеха именно от такъв чернокож и политически безпомощен, но по хлестаковски словоохотлив демократ като Обама, за да се мобилизират и да направят невъзможни всякакви компромиси. (Нека да вметнем, че американските „консервативни революционери” изучаваха съветския опит: Михал Сергеич също го издигнаха хора, настроени за радикална стимулация на имперския организъм чрез оттласкване от вече ненавистната за всички фигура на „Чичиков / Хлестаков”; само че това приключи с подземен взрив, без дим, на тайните служби и жалък срив на всички структури... Стилистиката на процесите, които сега текат в САЩ, не позволяват обаче да се надяваме на подобен изключителен финал.)
Обама попиля два трилиона долара за подкрепа на спекулантите. В резултат на тези нечувани загуби обаче не се появиха нови работни места. Тъкмо в това го винят републиканците – и то на първо място! На второ – заради „презареждането”, понеже Обама не можа да докаже, че протежето му Медведев е независим от руския премиер и е способен да провежда политика на „Новое мышление - 2”. Американският президент има съвсем малко време, за да се опита да докаже обратното по темата „презареждане”. В случай на успех, той ще получи единствено някакъв шанс, какъвто днес въобще няма.
Но проблемите на Обама в най-високото кресло на Америка всъщност са дълбоко символни. Символът сочи, че републиканската система, наложена след Гражданската война (в Америка) е изчерпана към днешна дата (също както към края на 1 век преди Христа бе изчерпана републиканската система на древния Рим). САЩ не могат да продължават с ролята на глобален диктатор, без да оформят юридически диктатурата вътре в собственото им пространство. За последните десет години те изминаха доста дълъг път в тази посока, по-дълъг, отколкото за времето след 1864 г. Но това не е достатъчно. Нужен е отказ от парченцата остатъци на плурализъм и мултикултурализъм. (В Германия Меркел обяви провала на мултикултурализма и разграничаването от тази политика е свидетелство за системния крах на европейската социалдемокрация, „залепнала за креслото” (на властта) след 1945 г. Това е и един от симптомите на американската „консервативна революция”, която привлича в орбитата си политически сили далеч извън пределите на Новия свят.)
„Консервативната революция” в САЩ има своята съвсем съвременна специфика и не бива да се увличаме в съблазнителните аналогии с късната античност! Първо, и Рокфелеровата групировка, и Ротшилдовците, са само две противоположни крила на световния либерален клуб. Противоречията между тях излязоха наяве, дори като силови конфликти, заради общата криза на либерализма. Благодарение на пропагандата тази обща криза днес се приема като „криза въобще”. Извън границите на либералното пространство съществува традиционалистки клуб (чиито интереси в световната политика засега са представени най-ярко от Ватикана) и радикален клуб, който притежава най-големия човешки ресурс и най-големия политически потенциал, но е в етап на оформяне и структуриране. Точно затова „Рокфелерови” и „Ротшилдови” само позират като глобални играчи, между които е поделено цялото политическо пространство на планетата (нещо твърде далеч от реалността!). „Рокфелеровите” поемат защитата на интересите на промишления капитал срещу банките и борсовите спекуланти. И понеже са загрижени за наличието на работни места, подпомагат организираната работническа класа срещу лумпените и асоциалните бандити, мошеници и мутри, и в известен смисъл протягат ръка на извънлиберални сили като традиционалистите и дори на някои радикални течения. „Ротшилдовата групировка” се асоциира пряко със съдбата на либерализма като такъв, проповядва монетаризма, оживява икономиката като печата „въздух”, взема натрупаните от труда на работника спестявания, за да гарантира социални помощи на безработни, наркомани и т.н. Така че в САЩ сега „рокфелеровците”-консервативни републиканци са всъщност политически наследници на национал-социализма от 30-те години на 20 век, но разбира се, в променена форма, умерена, изчистена от „червените” тонове.

И все пак това е именно политическото наследство на национал-социализма като партия на единството между промишления капитал и консервативното трудещо се население. В буквален смисъл чернокожият възпитаник на Харвард, в ролята на митичния „черен звяр”, представляващ либералния лагер на „деградацията, разпада и бандитизма”, ще трябва да плати за чедата на Бронкс, Бруклин и Харлем в Америка...

Нагоре
Съдържание на броя