"Нова Зора" - брой 11 - 15 март 2011 г.

Сподели във Facebook
Реквием за българската изчислителна техника
Инж. Мариана АНГЕЛОВА, н.с. в бившия ЦИИТ

Авторът на „Щрихи от развитието на изчислителната техника в България” акад. Кирил Боянов едва ли ще се съгласи с подобно впечатление от труда му (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2010). И основателно: признат у нас и в чужбина учен в областта на информационните технологии, директор на Института по паралелна обработка на информацията – БАН, той с много усилия и настойчивост съумя в трудни времена да обедини около себе си ядро от най-надеждните млади специалисти към 1990 година, да ги съхрани, и така подпомогна и тяхното усъвършенстване. У нас все пак трябваше да останат висококвалифицирани кадри във висшите технологии.
Като казвам „реквием”, говоря от мое име и от името на стотици мои колеги. В началото на 90-те след десетки години активен труд за изграждане на българската електроника и изчислителна техника (ИТ) видяхме делото ни обезсмислено и разрушено. Започна приватизиране на заводите за ИТ – 16 на брой основни - из цялата страна, и множество спомагателни. Разпродадени на безценица, те почти изчезнаха или се превърнаха в предприятия с друг профил.
Мътният порой повлече и Централният институт по изчислителна техника (ЦИИТ) с неговите 2 200 души – наша, а и на държавата , гордост. След прехвалената работническо-мениджърска приватизация (РМП) изчезна оживлението из коридорите, помръкнаха прозорците на Лабораторията по надеждност, осветени цели нощи при провеждане на изпитания. Седеметажната сграда не бе съборена, но там под наем се настаниха малки фирмички, банка и едно окастрено подобие на предишния ЦИИТ. Преобърнаха се личните съдби: технолог от Експерименталния цех стана свещеник в Арменската църква, опитен инженер от секция „Захранващи устройства” се принуди да продава кафе и сандвичи в новооткрития извън института павилион, специалист по електронни елементи нае магазинче за обувки на пазара “Римската стена”, моята секция „Печатни платки” премина на най-първоначалното си ниво – изработка на двустранни печатни платки; способен конструктор – той разработваше КАМ–КАД системи –като не можа да противостои на налетялата вълна, получи инфаркт.
Появиха се хитреци – те поеха към пръкналите се синдикални организации. По-прозорливи млади хора – за института подбирахме най-способните след ВУЗ, заминаха за чужбина. Добре подготвени, „попили” знанията и натрупания опит в научно-изследователската работа, те останаха в странство – САЩ, Австралия, Канада, Европа. И не белят банани, а са уважавани и признати. България пък плаща на чужди консултанти и плаче за инвеститори в същите сфери, където може и да не бяхме първи, но се съизмервахме с първите.
Аз и моите колеги, вече на възраст, се изправихме пред екзистенциалния въпрос: „Били ли сме въобще нужни и полезни на страната ни?” – отвсякъде „доказваха”, че стратегията за развитие на електроника и ИТ у нас била пагубна.
С вълнение изчетох многобройните имена, упоменати в книгата – познавах физически всичките; припомних си трепетите около пускането на първите електронни калкулатори, първите компютри, миникомпютри и процесорите – техническите им данни са описани. В много от разработките К. Боянов, тогава ст.н.с. в ЦИИТ, участваше лично. Спомних си напрежението по изработване на прототипи за престижното изложение „Продуктроника” и колко ни радваха успехите им там.
„Щрихи...” помества таблици, между които и такива за приноса на ИТ. Излиза, че обемът на износа на електронни, вкл. на ИТ, изделия е бил извънредно голям за малка България, че печалбата от реализирана продукция е надхвърляла 20-22 %, понякога – 200–300 %. Само електронният калкулатор ЕЛКА е донесъл за периода 1971-1985 г. 483 313 лева от първо направление (т.е., социалистическите страни) и забележете! 3 880 хил. лв. от второ направление (западното, във валута). А списъкът на устройствата на ИТ съдържа 228 позиции. В книгата е уловен моментът между 1990 и 1991 г. – началото на разгрома на електронната промишленост: заетите в нея намаляват от 112 000 на 88 900.
Какво определи подема на българската ИТ? Кирил Боянов дава обяснение: България е съумяла да предложи дефицитни за социалистическия лагер продукти; монополното положение на страната ни (и в СИВ) е довело до бързо модернизиране на отрасъла, направило го е ефективен. Работещите в него бяхме „привилегировани” – почти всички машини, технологични линии, материали биваха внасяни от най-напреднали фирми в Япония, Европа, САЩ.
Веднага след 10 ноември ни затрупаха с упреци, че нашите устройства имали много по-ниски качества от западните, давали повече дефекти. „Това не винаги е било вярно, пише К. Боянов, и в голяма степен е пресилено; повечето от тези, които изнасяхме, а още повече тези със специално предназначение – за военната промишленост, показваха изключително високи показатели при експлоатация”.
Тъжно, но вярно звучат следните изводи: „Лишени от висококвалифицирани кадри, вече трудно бихме създали мащабно производство, или просто трябва да започнем отначало. Ето защо са важни политическите причини: кой стои в основата на разграждането на българската електроника и ИТ? – За да не се повтори разрухата, ако успеем да създадем нещо отново... Важна е и моралната отговорност. Висшите държавни постове не бива да се заемат от политици, които нямат достатъчна подготовка и основни познания по направлението, ресорите, за които отговарят... Съществуваха (към края на 80-те – М.А.) мощности и възможно бе да намерим съответните ниши, и то с не много усилия. Можехме да преустроим производството и то да бъде напълно конкурентно на европейския и световен пазар в областта на електрониката и ИТ. Каквито и да са причините, България загуби водещите си позиции.”
„Щрихи...” отделя заслужено внимание на сътрудничеството със страните от бившия СИВ, а също и на връзките със западни фирми.
Емоционалното Приложение 3 в книгата разказва за живота и дейността на големия българин проф. Иван Попов. Познавах го от зората на ИТ у нас. Финесът в държанието му оцветяваше дългите съвещания, изпъстрени с технически термини в Държавния комитет по наука и технически прогрес - проф. Попов беше негов председател.
„Щрихи от развитието на изчислителната техника в България” разкрива с малко суховатия език на цифрите мечтите и дръзновението на българската техническа интелигенция.
Авторът не споменава, но аз съм свидетел как благодарение насочването към перспективни производства, пръснати из страната, младите специалисти получиха хоризонти, израснаха в професията, мнозина от тях се върнаха по родните места, създадоха семейства там, отгледаха деца в по-спокойна обстановка; активизираха и културния живот на селищата. В съботите и неделите дори обработваха пустеещи парцели (например колегите от Завода за микроелементи в Ботевград).
Имаше хляб и сигурност за всеки, който искаше да се труди.

Нагоре
Съдържание на броя