"Нова Зора" - брой 34 - 28 септември 2010 г.

Сподели във Facebook
Милост за земеделеца
Лятото и есента на деветдесета година, от миналия 20 век. Моят добър приятел Сивко Пасков, редактор на общинския вестник в прочутото село Сунгурларе, е наел пет-шест декара в ливадите. От няколко хиляди праскови фиданки след две години очаква голяма печалба. Наясно е, че земята ще се раздробява, за разлика от селяните, които още си кротуват в текезесето. Приятелят ми издири стари хора и чрез спомените им възкреси славата на прочутата в средата на века лозарска кооперация и още по-известната Сунгурларска винарска изба. Тогава тя още работеше на пълни обороти, но скоро щеше да настъпи глад за суровина. Раздробените и занемарени лозови масиви не захранваха достатъчно винзаводите. На “помощ” идваха мутрите, бият се кой кого да измести от пазара на грозде. Само някои по-будни хора на село усетиха накъде духа “вятърът на промяната”. Наследниците на земята бавно се изнамираха един-друг из страната. Едва от 1992-1993-та година в нивите нагазиха и собственици. Но от Желю-Желевите “реални граници”земята заприлича на съдрана дантела. По новите синури можеха да минат само магарета и коне с плугове...
Остатъкът от текезесарската техника чрез различни законни и незаконни трикове премина в ръцете на Филип-Димитровите ликвидатори, тази зловеща фигура ще остане в най-новия фолклор като символ на разрушението. Черната му сянка нанесе и последния смъртоносен удар на кооперативизма в България и породи по свой образ и подобие едноличния арендатор.
Не мотивира собствениците и извънбрачното дете на прехода – земеделската кооперация.
Автор: Атанас ТЕОДОРОВ>> Пълния текст...
Истината е в цифрите
  • Икономиката през второто тримесечие на 2010 г. -
    потъването продължава и кризата се задълбочава
  • След дълго суетене националната статистика най-после публикува резултатите за икономическото развитие на страната през второто тримесечие на 2010 г. А туткането явно беше предизвикано от стремежа й да стъкми някакви по-прилични за управляващите данни – в тон с бодряшките изцепки за край на кризата на вицепремиера и финансов министър Симеон Дянков, с които той повече от половин година залъгва народа.
    Уви, усилията и на Дянков, и на подопечните му статистици се оказаха напразни и цифрите потвърдиха онова, което ние, както и всички непредубедени икономисти, предвидихме отдавна - че кризата се задълбочава и придобива застрашителни размери.
    Автор: Л. Н. МИЛАНОВ>> Пълния текст...
    Условие за сигурност
    Поредният евроскандал е с българо-румънски цигански генезис. Нека не ми се сърдят моите сънародници - циганите за това, че не използвам лепнатия им лицемерно етикет “роми”, с който т. нар. политически елит търси да изпере гузната си съвест. Етикетът „роми” е толкова прозрачен, че колкото и да го лепиш, през него много лесно се вижда, че всъщност става дума за цигани. А и това по никакъв начин не решава въпроса с натрупания негативизъм срещу циганския етнос от страна на по-голямата, на потърпевшата част от българското общество, която пропищя от всички техни типичности. Още повече че България не е изолиран случай.
    Експулсирането на група български граждани от цигански произход от Франция очевидно отразява нагласите и във френското общество, и то в държава ноторно известна със своята толерантност към различното.
    Автор: Валентин ХРИСТОВ>> Пълния текст...
    Номадско ли е бъдещето на България?
    Ромски емоции се развихриха в Европа, след като Франция започна да репатрира румънските и българските цигани. Еврокомисарят по човешките права Вивиън Рединг заплаши Париж със съд, в отговор на което президентът Саркози я призова да прибере всички цигани в Люксембург. А сенатор Андре Мартини направо изрази съжаление, че през 1867 г. Наполеон Трети и Бисмарк не са могли да се разберат за ликвидирането на Великото херцогство. Междувременно се оказа, че и Германия, и Финландия се канят да разтурят ромските катуни и лагери и да върнат обитателите им по техните родни места. В Италия това вече го правят от години.
    Правозащитниците твърдят, че ромите имат право на своя номадски начин на живот. Т. е., да скитат, да пеят, да шаманстват, да просят, да проституират и да крадат. И в същото време да се ползват с всички социални права на останалите граждани.
    Автор: "Зора">> Пълния текст...
    На Тодор Велчев
    Не ми достига вече мъжество,
    но пък и женственост не ми достига,
    за да зарежа този си живот,
    от който ми се гади и повдига!

    Тодор Велчев - Тато
    Тодор Велчев - Тато
    Автор: Христо ЦАЧЕВ>> Пълния текст...
    Приятели на "Нова Зора"
    за смъртта на един писател
    Тревожно дълъг е мартирологът на българските писатели, посегнали сами на живота си в последните няколко години. След Веселин Андреев, Йосиф Йосифов, от нас си отидоха Тодор Монов, Людмила Исаева и Иван Методиев.
    На 19 септември се самоуби и българският писател и общественик Тодор Велчев - Тато (15 август 1935 г. - 19 септември 2010 г.), значим творец, един от най-даровитите майстори на съвременото есе и разказ. Диря в българската литература ще оставят неговите есеистични портрети на творци в територията на изкуството и духа.
    Автор: Приятели на "Нова Зора">> Пълния текст...
    „Не искам да съм просяк”
    „Щастието е състояние на духа”
    „Обичам ви”
  • Слово на председателя на СБП Николай Петев
    по повод трагичната смърт на писателя Тодор Велчев – Тато,
    произнесено на поклонението в София, на 22 септември 2010 г.
  • Скъпи приятели,
    Той винаги влизаше в нашия делник и в личностния ни свят вихрено и неочаквано. Така реши и да излезе. Не само с писателските си редове, но и с физическото си напускане Тодор ни каза, че този свят не е добър. Не му стигаше, че го написа. С трагичната си смърт подпечата диагнозата, че това общество е антихуманно, че това общество предпочита богатството на парите пред богатството на човешката душа.
    Той винаги противостоеше на една озъбена вълна – вълната на социалното безразличие, и тя никога не успя да го задави, защото духовните му мускули бяха силни, до болка искрени и защото носеше отговорността на мнозинството.
    Автор: Николай ПЕТЕВ, председател на СБП>> Пълния текст...
    Капитализмът - асоциален икономически анархизъм
    След Голямата депресия (1929-1933 г.) бе въведено задължението за всеки отпуснат кредит американските банки да поддържат в трезорите си определен буферен капитал. От 1960 г. те започнаха усилено да търсят начин за деблокиране на този “мъртъв” капитал. Най-напред ограничението бе частично преодоляно чрез създадаване на многобройни филиали в Европа, предимно в Лондон, извън обсега на щатското законодателство. През последните десетилетия банките откриха в арсенала на виртуалната икономика и нов начин за заобикаляне на ограниченията - преобразуваха кредитите във вторични ценни книжа (деривати), които продават на борсата. По този начин се освободиха от тях и ги прехвърлиха заедно с проблемите им на широката публика, собственик на новите деривати. Така банките освободиха блокираните си капитали и след окончателното вдигане на кредитните рестрикции от Клинтън, през 1999 г., се впуснаха в нова надпревара.
    В резултат на изсипаните у населението средства, икономиката на кредит в Съединените щати претърпя бум и до 2006 г. общият й дял в брутния вътрешен продукт на страната нарасна от 10 % на 30 %. Средствата, отпуснати на физическите лица, повишиха реалното търсене особено в сферата на недвижимите имоти и жилищното строителство. Нарасналото търсене вдигна техните цени и откри възможности за отпускане на нови заеми, ипотекирани с поскъпналите частни имоти. Скъпите ипотеки породиха всеобщо доверие към кредитите и към емитираните на тяхна основа деривати. Кандидати по целия свят се редяха на опашки за тях, надявайки се и те да спечелят от кредитния бум в САЩ. В настъпилия хаос банките започнаха да раздават заеми, даже без сериозно проучване на клиентите, уповавайки се само на гаранцията на скъпите ипотеки и подценявайки реалната платежоспособност на населението.
    Американските финансови инститтуции си позволиха дори една стъпка в повече - за дериватите с повишен риск те създадоха нов висококомплексен продукт - пакет от вторични деривати с диверсифициран риск, известни под названието “Допълнително осигурени дългови облигации” (Collateralised Debt Obligations - CDO’s). Рейтинговите агенции им дадоха (естествено, срещу порядъчно заплащане) висока оценка за сигурност и това ги направи още по-търсени.
    Автор: Инж. Любен АЛАДЖОВ>> Пълния текст...
    Да бъдеш равен на себе си
    - или другата йерархия на звездната мъглявина
    Чавдар Добрев: Ти самият криеше една по-мека и ведра душевност, стиховете ти се пълнеха със слънце и с очакване на разсъмвания - природни и човешки, по необикновен начин спояваше настроения и думи от фолклора с модерните мотиви и ритми на времето. Това те правеше участник в социалната и политическата полемика, но и там ти се превръщаше в съзерцател на всевишната красота, в търсач на хармония, която разрушава стари митове. Останалите поети по-остро реагираха на обществените ситуации, попадаха по-често в окото на идеологическата критика, и въпреки това властта предпочете да те има за “свой” в далечния Остров на революцията, а останалите да ги приласкава чрез усложнена апаратура, използвана в идеологията след сталинската епоха. А може би не съм прав? Може би има подмолни камъни, по които ти си се спъвал, а аз – не. Имаш ли днес усещането, че си плащал, макар дребен, данък на “безконфликтността” си, че си бил съпричастен и на конформизма? Но ако си бил такъв “изкусен” воин, защо отпадна от позициите, където се коват литературният успех и кариера? Луксозно заточение или изпълнение на дълг така, както ти го схващаш?

    Никола Инджов: Казвал съм го и пак ще кажа същото – аз споделям съдбата на моя народ, но моето самочувствие не се определя единствено от житейските реалности. Доживях на стари години да видя гладни, оголели и обосели мои сънародници, които преди това са били учители, лекари, инженери, но не съм загубил вяра в генетичната интелектуална мощ на българина. Живея в съсипана страна, и аз съм съсипан от тоталното насилие, което се извършва над всички нас, обаче вярвам, че активните български поколения ще успеят да премахнат насилието чрез дрога върху децата и младежта, насилието чрез политическо противопоставяне на хората с минало, насилието чрез промиване на мозъци.
    Не съм безкритичен към себе си и мога да преценя като погрешни немалко мои постъпки именно в тая област, в която, както казваш, съм отпаднал от позициите, където се коват литературният успех и кариерата. Във всекидневието това означаваше неутолим стремеж към подстъпите на всякакви привилегии, от които аз определено не се интересувах. Например до промените никога не бях предлаган и не бях избиран за член на Управителния съвет на СБП – открита стартова площадка към получаване на награди, звания, тиражни издания. Нещо повече, винаги съм бил отстраняван – милиметър по милиметър – от откриващи се пред мене кариеристични възможности. Не бях призоваван в прословутия “партиен актив”, т.е. най-твърдите в идеологическо отношение писатели, които биваха свиквани и инструктирани как да гласуват пред всяко важно събрание в СБП. Днес повечето от тези верноподани активисти са напуснали партията, аз – не. Отстраняването ми ставаше по най-различни начини. В Куба уговорих изданието на тритомна антология на българската литература и с официално писмо от посолството до СБП поисках препоръчителен списък на авторите. Томът с поезия можеше да побере около сто и петдесет поети с по три-четири стихотворения. В отговора бяха посочени дори повече имена, но липсваше моето. Сиреч, нашият човек там, в Хавана, се представя за български поет, но в България не мислим така... Бях предлаган и аз за заслужил деятел на културата, но винаги отпадах в последния момент и на моето място в списъка включваха хора, непреминали през предварителните гласувания. А когато загина в автомобилна катастрофа най-близкият ми приятел от младостта - Владимир Башев, и във в. “Литературен фронт” бе поместено неговото програмно стихотворение “Размисъл”, посветено на мене, посвещението бе махнато специално, защото – късно си дадох сметка - някой започваше борба за мястото на Владко в приятелския кръг около Людмила Живкова. Известни подробности за тази борба с лакти и удари под кръста разкрива Богомил Райнов в книгата си за Людмила. Но аз наистина не обръщах внимание на подобни действия срещу мене. Не защото съм бил безконфликтен, а просто ме бе обзела поезията, не ме интересуваше нищо друго, освен поезията. Знаеш ли, сънувах думи, които призори ме будеха. Тогава написах може би най-хубавите си стихотворения и поеми. А и в Куба за по-дълго време попаднах, след като бях освободен от Българската национална телевизия, където като член на екипа на Леда Милева, бях главен редактор на главната редакция за децата, младежта и военните. При режима на Тодор Живков “свалянето” от някаква длъжност почти винаги биваше компенсирано с леко издигане на друго поприще. Така бяха освободени и прехвърлени на друга работа самата Леда – стана посланик в ЮНЕСКО, Серафим Северняк – стана зам.-главен на “Литературен фронт”, Иван Радоев – стана драматург на театър “София. ”, Върбан Стаматов – стана редактор в издателство “Български писател”. Така че извън перипетиите в служебната ми кариера не съм се оттеглял в “луксозно заточение”, просто живеех живот, предопределен от редица длъжности, които заемах с искреното убеждение, че действам за всенародна кауза. Бях главен редактор в БНТ, главен редактор на сп. “Родолюбие”, накрая на служебната ми кариера – главен редактор на вестник “Литературен фронт”. Бях избиран и за член на централния комитет на младежкия съюз (ДКМС), почти тридесет години бяха вицепрезидент и президент на Българо-кубинското дружество за приятелство. Споменавам тези подробности от биографията ми, защото искам да подчертая, че принадлежах и още принадлежа към обществениците, които изповядват “единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото” – както писа Христо Ботев. Дори в новите времена бях избиран два пръти поред за член на Висшия съвет на БСП, за председател на партийната Комисия по култура. И не мога да кажа, че ако съм бил подминаван от формалните признания, то е било показателно за успех или неуспех в литературата. Не, аз имам здрави устои на схващанията си за същността на творчеството и не възприемам чуждия успех като свой неуспех. Напротив, съпреживявам постиженията на много писатели от всички действащи поколения, пиша предговори към техни книги и критически рецензии. Не е случайно, че около стотина български и чуждестранни поети са ми посветили стихотворение, това подсказва нещо, нали? Е, има един случай, когато едно скъпо за мене посвещение бе елиминирано от същия автор, който ми го посвети. Не от него, от други научих обяснението - той влизал в историята и не искал на гърба си да внася и мене там. Как да му втълпя в умната глава, че и моето име в челото на неговото стихотворение му осигурява същото място...
    Автор: Чавдар ДОБРЕВ и Никола ИНДЖОВ пред в. “Нова Зора”>> Пълния текст...
    Възпоминание за снега
    Валеше оня сняг през март
    и през април валеше,
    и виното, и пепелта
    миришеха на сняг.
    И аз пътувах през нощта,
    и свещ една гореше,
    когато стигнах умълчан
    последния ти праг.

    Погребахме те сутринта
    във гробищата бели,
    виелицата угаси
    свещта, покри пръстта.
    И се огледахме сами,
    печално надживели
    сърцето ти, което бе
    единствено в света.
    Автор: Никола ИНДЖОВ>> Пълния текст...
    От лагера "Бондстийл" до "Ново Село"
    През юни 1999 г., след 72–дневни бомбардировки на НАТО върху „военни обекти” в бивша Югославия (включително колони с бежанци, сградата на телевизията в Белград, петролната рафинерия в Панчево и мостовете на Дунава в сръбския участък) сръбските сили се изтеглиха от Косово. Тогава в „освободената” бивша автономна област на Сърбия изникна първото доказателство, че янките са решили да останат за дълго, ако не и завинаги в Косово: лагерът „Бондстийл”.
    Разположен върху заоблени хълмове и обработваема преди това земя, недалеч от град Урошевац (днес Феризай), той се простира на площ от 955 акра, или 360 000 кв. м, а външната му обиколка е почти 14 км. Лагерът, в който 250 бараки, тип „Югоизточна Азия” (SEA - Southeast Asia), приютяват американските военнослужещи, е опасан с 2,5 метра висок земен насип и три реда телени заграждения. Подходите към него се наблюдават и охраняват от 9 дървени стражеви кули, издигнати върху бетонни площадки. Пет от кулите са повдигнати върху два заварени един за друг военни фургона, за да могат наблюдателите да разглеждат и обстрелват местността от 5,4 м височина, вместо обикновените 2,40 м.
    Автор: Людмил НЕДЯЛКОВ>> Пълния текст...
    Облагането на богатите е добро за растеж
    Във време, когато световната икономика остава лабилна, изразът „По-лоша рецесия от Голямата депресия замени доста опетнената формула „война срещу тероризма”. За последната позоваванията на ПЛРОГР (по-лоша рецесия от Голямата депресия) почти винаги са последвани от мъгляви и противоречиви обяснения.
    Според републиканците, които натрупаха дефицитите, рецесията е резултат от прекомерни разходи. Що се отнася до демократите, чиято политика на свободен обмен разруши пазара на труда, те пък хвърлят вината върху Джордж У. Буш. Обаче този род опростенчески твърдения способстват за прикриване на контраинтуитивните идеи, които често съдържат най-дълбоките истини. В случая с ПЛРОГР (PRDLGD) най-важната сред тези идеи е, че сме в рецесия, понеже плащаме прекалено малко данъци.
    Автор: Дейвид САЙРОТ>> Пълния текст...
    Мюфтийството не е филиал на ДПС
    Загубили присъствието си в изпълнителната власт, от ДПС яростно защитават всички останали позиции. Една от които без съмнение е контролът върху ислямското вероизповедание. Затова и хората на Доган реагираха толкова нервно на решението на Висшия административен съд, с което за духовен водач на българските мюсюлмани се възстановява д-р Недим Генджев
    Няма да ставаме адвокати на бай Недим. И неговата не е съвсем чиста, както би възкликнал Захарий Стоянов. За това, че е бил кадър на БКП и капитан от милицията в Шумен преди 1989 г. няма да му гоним карез - такова беше времето. А за това, че и той завъртя далавери с мюсюлмански имоти, да го съди Аллах.
    Автор: Валентин ХРИСТОВ>> Пълния текст...
    Избраник на духа
    50 години от смъртта на Владимир Димитров–Майстора
    Художникът Владимир Димитров–Майстора – почти толкова популярен, колкото писателя класик Иван Вазов, отдавна е влязъл и в читанките, и в най–сериозните научни книги. Мнозина го помнят от последните години на живота му: високата, слаба фигура, дългополата кафява дреха, библейската брада, бавният, с широка крачка вървеж, когато прекосяваше Докторската градина. Пословичната самовзискателност, нравствената безукорност, прозренията му на мъдрец и майсторството в живописта го обкръжаваха с особен ореол и налагаха почтителност и благоговение. В същото време не беше тайна колко той е непосредствен, общителен и доброжелателен, чужд на всяко високомерие и горделивост. Като личност и творец Майстора респектираше далеч не само младите.
    За Владимир Димитров–Майстора следва да говорим като за истински народен художник. Творчеството му е колкото сложно и дълбоко, толкова и понятно и разбираемо. То е достъпно и за селяните от Шишковци, сред които живее и работи 26 години, и за днешните кюстендилски граждани, които се радват на прекрасна градска галерия, съхранила значителна колекция от неговите картини, и за ценителите – българи и чужденци, пристъпили прага на Националната художествена галерия.
    Всеки намира в произведенията на Майстора онова, което му е достъпно да види.
    Автор: Татяна ВУЧЕВА>> Пълния текст...

    Зора е!
    Зора е!