|
Съгласно Букурещкия мирен договор от 28.07.1913 г. Южна Добруджа е анексирана от Румъния. По време на Първата световна война, на 1.09.1916 г., България обявява война на Румъния. До края на същата година румънските войски, макар и подкрепяни по суша и море от руски части, са разгромени и изтласкани от Добруджа.
На 5.05.1918 г. в Букурещ е сключен договор между Румъния и Четворния съюз (България, Германия, Австро-Унгария и Турция). Съгласно чл. 10 на този договор България си връща отнетата през 1913 г. Южна Добруджа, а в Северна Добруджа се установява кондоминиум (съвместно управление) на Четворния съюз.
След Солунското примирие (септември 1918 г.) България, респективно Южна Добруджа, са окупирани от съглашенски войски. В края на ноември - началото на декември 1918 г. в добруджанските градове започват да навлизат румънски офицери и войници. Съгласно Ньойския мирен договор (29 ноември 1919 г.) Южна Добруджа повторно е анексирана от Румъния.
Крайовският договор от 7.09.1940 г. постановява възвръщането но Южна Добруджа към България.
|
Навършват се 70 години от освобождението на Южна Добруджа от румънска окупация и възвръщането й в българските държавни предели. Изминали са седем десетилетия от мига, в който населението на този изстрадал край на България посреща с неописуем възторг своите освободители - войниците и офицерите от Трета армия.
Има достатъчно свидетелства за това време, но едва ли е уместно да разказваме подробно за мъките и неправдите, които изтърпява местното население под чуждо господство. В това отношение твърде показателен е уводният текст на една листовка, издадена от дружество “Добруджа” във Варна през далечната 1930 г. Тя е публикувана в том 4 на История на Добруджа. Текстът е твърде лаконичен, но много съдържателен: “Днешното робство в Добруджа е по-страшно от турското”.
Очевидно издевателствата, униженията и репресиите на които са били подложени нашите деди от румънския кралски режим, са били част от ежедневието им през окупацията, и нямаме основание да се съмняваме в тази категорична констатация. Твърде показателен за отношението на добруджанци към паметното историческо събитие е един възпоминателен надпис върху мраморна плоча, осъществен по инициатива на балчиклии: “21. септемврий 1940 г. Деньтъ на нашето освобождение.”
В продължение на повече от две десетилетия целенасочено провежданата от окупатора антибългарска, денационализаторска, асимилаторска политика ще да е дала своите горчиви плодове и дедите ни са приели възвръщането на Южна Добруджа към България като дългоочаквано избавление.
Свободата
винаги има цена
Обикновено се измерва със свидни жертви в името на тържеството на националната кауза. Не прави изключение и многострадалният ни Добруджански край.
Преди 70 години българската дипломация изигра ключова роля за мирното освобождение на Южна Добруджа от втората румънска окупация. Четвърт век преди това обаче, през есента на 1916 г., победоносната военна кампания на Трета българска армия за 4 месеца сложи край на първата анексия на областта, наложена от Букурещкия мирен договор от 1913 г. Цената на този вдъхновяващ военен триумф бяха хиляди български войници и офицери, паднали на бойното поле със смъртта на храбрите.
Чувството за признателност очевидно е било твърде присъщо за българина и той не си е позволявал да не зачита онези, които са се принесли в саможертва пред олтара на Родината, отдавайки живота си за българското национално обединение. Българите са почитали подвига им, уважавали са своите герои, пролели кръвта си за Отечеството. Само две години след края на румънската окупация, през 1942 г., повече от 30 селища в Североизточна България получили нови имена - на офицери-герои и бойни части, прославили се при освобождението на Добруджа. У нас и други селища носят имената на достойни български офицери, проявили героизъм на бойното поле - Капитан Андреево, Полковник Серафимово. Но те са в различни краища на България и са единици. Единствено в Южна Добруджа такива селища са десетки - Генерал Тошево, Генерал Киселово, Генерал Колево, Генерал Кантарджиево... Преди около век тези висши български офицери преподават по добруджанските полета страшните уроци по бойно майсторство. Със своите воински умения те биха направили чест на всеки офицерски корпус по света, биха се вписали достойно в елита на всяка армия, имената им биха намерили подобаващо място сред най-изтъкнатите личности на цвета на всяка нация.
Днес, от десетилетия, имената на тези прославени герои тънат в забрава. В продължение на почти половин век налаганите идеологически догми и съблюдаването на интернационализма изключваха популяризирането на техния подвиг и отдаване на заслужено уважение към сътвореното от тях по бойните полета. Двадесет години след началото на радикалните обществено-политически промени у нас интернационализмът отстъпи място на нихилизъм. И макар че идеологическите бариери сякаш не съществуват, победоносната военна кампания на Трета българска армия в Добруджа и героите, които я спечелват, вписвайки забележителни страници в българската военна история, продължават да стоят в сянка.
Същото се отнася и до периода на двете румънски окупации. Любопитно е какви биха били резултатите от една анкета в добруджанските училища днес, ако трябва да установи нивото на исторически познания за тези паметни страници от новата история на нашия край. Вероятно резултатите ще бъдат твърде печални, след като дори ученици от Генерал Тошево не знаят чие е името, което носи техният град. С оглед на казаното, въпросът по какъв начин стои този проблем в другите училища на Южна Добруджа, очевидно не се нуждае от коментар.
Вече трета година
Сдружението за изграждане в
град Добрич на паметник на
генерал Иван Колев и
загиналите за освобождението
на Добруджа през 1916 г.
работи активно за построяването на монумент, увековечаващ признателността ни към великия български пълководец. Но дори и да издигнем гора от паметници в прослава на нашите изтъкнати генерали, не направим ли нужното да издигнем паметник на признателност за храбростта им в душите и сърцата на тези, които сега са по училищните скамейки, значи, че ще продължаваме да бъдем в дълг към славните ни предци.
Колкото и да е парадоксално, вече близо един век по различни обективни и субективни причини (румънска окупация, Втора световна война, 45 години тържествуващ интернационализъм, последван от 20 години ширещ се нихилизъм) победоносната ни военна кампания от 1916 г. и двете румънски окупации на Южна Добруджа не са предмет на изучаване в училищата и остават извън учебниците по история.
Преди 70 години, на 21 септември 1940 г., дедите ни по най-възторжен начин приветстваха своите освободители - войниците и офицерите от Трета българска армия. Седем десетилетия по-късно техни потомци в Балчик пишат възторжени статии в прослава на румънската кралица Мария. Чуждата владетелка олицетворяваща един антибългарски режим, чиито действия са насочени към бързото асимилиране на българския етнически елемент и скоротечното румънизиране на Южна Добруджа, стана обект на идеализиране и възхвала. Тя е обрисувана в розови краски, представя се като висше олицетворение на хуманизма. В луксозни книги от български автори тя се славослави до забрава. Фактът, че по време на нейното владичество хиляди добруджанци намериха гибелта си в лагерите в Молдова, че много други станаха жертва на систематични насилия и репресии скромно се премълчава.
От няколко години в крайморската част на Балчик има механа “Реджина Мария”, до неотдавна “царствено” украсена с нейния барелеф. Отскоро новопостроен хотел СПА - център носи нейното име и както узнаваме, той е добре декориран с нейни портрети. Миналата година в града плъзна слух, че има идея да бъде възстановен паметникът на кралицата, който някога се намирал в непосредствена близост до сградата на общината. Тази година се заговори, че се обмислят постъпки и за връщането на стъкленицата със сърцето на кралицата в параклиса на територията на бившата й резиденция (вероятно в чест на настоящата годишнина).
Споменатите факти само ни карат да се запитаме дали вече се е изчерпало съвсем чувството ни за национално достойнство? Горепосочените примери със сигурност могат да бъдат продължени, но и тези са достатъчно, за да илюстрират един зашеметяващ парадокс, един невероятен абсурд - да славославим, идеализираме и издигаме в култ окупатора си.
Сигурно е много трудно, а вероятно и невъзможно да се намери подобен аналог на възвеличаване на окупатора в близки или далечни нам държави. Генезисът на тази ерозия на националното ни самосъзнание, на заемащия все повече територии в общественото пространство вихрещ се нихилизъм е именно в
липсата на историческо познание
за споменатия период
от миналото ни в учебниците
по история
Тези, които сега развяват по заведения и хотели румънски знамена в Балчик и славославят чуждата владетелка, са получили образованието си в период, който изключваше обективното отразяване на тази част от историята и “белите полета” в нея не бяха едно и две.
Именно липсата на елементарни исторически познания за двете румънски анексии на Южна Добруджа и същността на окупационния режим е причина за безкритичното отношение към него понастоящем. Двадесет години по-късно, когато идеологическите ограничения би трябвало вече да не съществуват, положението с популяризирането на този съдбовен период от миналото на нашия Добруджански край, е същото. Този период не се изучава в училищата, не присъства в образователните програми, което е гаранция, че в бъдеще и други ще възхваляват окупатора, както това става днес. Какво от това, че вероятно догодина, в чест на 95-годишнината от забележителните победи на Трета българска армия в Добруджа, ще издигнем, макар и с огромно закъснение, паметник на генерал Иван Колев в Добрич?! Това ще е поредният паметник, покрай който ще се минава с безразличие, увековечил талантлив български пълководец, чиято личност обаче едва ли ще говори нещо на съвременниците.
В това отношение примери много. Балчик не прави изключение. През 2001 г. тук бе открит паметникът на българската брегова артилерия. Вероятно първият военен паметник в България, създаден през 21 век, той напомня за героичния отпор на нашата брегова отбрана към отряда бойни кораби на императорския флот, подложили Балчик на разрушителна морска бомбардировка през декември 1916 г.
С 1916 г. е свързан още един паметник в Балчик - на отвлечените в Молдова добруджанци и жертвите на румънските репресии. За това къде трябва да бъде изграден той, бе поискано становището на Историческия музей. В подробно аргументирано изложение бе посочено, че най-подходящото място за издигането му е районът на бившата кралска резиденция или подхода към нея. Становището на музея бе подкрепено писмено в местния печат от директора на Института по история, академик Георги Марков. Въпреки това обаче очевидно надделяха други съображения и то не бе прието. Сега въпросният паметник, документиращ един трагичен епизод от новата ни история, се намира в самия център на Балчик и по всяка вероятност е най-добре скритият паметник в България, с оглед на избраното местоположение, в западния край на централния градски площад под неговото ниво.
Преди година в местната и централната преса бе поставен въпросът за неговото преместване съобразно становището на музея (например в съседна Варна паметникът на загиналите в Сръбско-българската война е местен три пъти и сега е пред сградата на тамошната община). Както се казва, засега - глас в пустиня. Да се надяваме все пак, че ще дойде ден, когато гражданското общество в Балчик ще осмисли важността на този проблем, ще привлече съмишленици, ще го постави на дневен ред и ще го разреши, като паметника на жертвите на румънските репресии ще бъде преместен най-после в бившата кралска резиденция или подхода към нея, за да разказва на многохилядния туристически поток истината за този период от историята на изстрадалия ни добруджански край.
Четейки тези редове, някой наш съвременник, затрупан от ежедневните проблеми, решаващ злободневни въпроси, прагматично ориентиран към битието, ще си каже: сега ли е време да се занимаваме с паметници и с прослава на герои? Ние живеем с настоящето, кому е нужно да се занимава с миналото?
Ерозията на националното ни самосъзнание е очевидна, а с примери на нихилизъм се сблъскваме почти непрекъснато и изглежда сякаш сме се примирили с него, възприемаме го като неотменима част от нашето ежедневие.
Нека да се сравним в това отношение с други държави. Да не отиваме по-далеч. Да се обърнем към северните ни съседи. Те ни дават изключително показателен пример за това как други народи ценят и съхраняват паметниците на военноисторическото си наследство, дори и когато те популяризират твърде превратно и много субективно историческите събития.
Румъния се включва в Първата световна война в края на август 1916 г. На сухопътния фронт в Добруджа тя е подкрепена от руската армия, а на левия фланг в приморското направление й съдейства с огнева поддръжка отряд кораби със специално предназначение на руския черноморски флот, чието превъзходство спрямо нашите флотски сили е огромно. Въпреки това на Добруджанския театър на военните действия северната ни съседка претърпява пълно поражение. На 6.12.1916 г. е превзет Букурещ. Към тази дата остатъците от румънската армия наброяват не повече от 70 000 души от общо 564 000 към началото на военните действия, около 3 месеца по-рано. Не случайно министър-председателят на Англия Лойд Джорд отбелязва: ”Бързият разгром на Румъния през есента на 1916 г. трябва да се счита за една от най-успешните кампании за цялата война.” Тоталната военна катастрофа, сполетяла северните ни съседи, не се отразява на самочувствието им, които основавайки се на участието си във войната, игнорирайки факта, че то завършва с пълен военен разгром се нареждат на “трапезата на победителите” и с протекциите на великите сили почти удвояват територията си. Ярко олицетворение на това неподплатено с нищо национално самочувствие е изградената в Букурещ триумфална арка на победата. Ако тя символизира само политически успех, основанията за нейното издигане са несъмнени. Участието на северните ни съседи в Първата световна война е наистина уникален случай в историята. Именно претърпяното тежко военно поражение е в основата на политическия им триумф в края на войната - постигане на значително териториално разширение и създаването на “Велика Румъния”, тъй като те са в коалицията на държавите победителки. Ако обаче триумфалната арка на победата символизира “успехите” на румънската армия на бойното поле, можем само да се удивляваме на подобна невероятно преиначена интерпретация на историческите факти. Сещам се за нашата поговорка “На гол тумбак чифте пищови”, която в случая би звучала по точно: “на гол тумбак чифте топове”.
Това обаче не е всичко. В Добрич и Каварна румънците издигат паметници на героите. Питаме се неволно - на кои герои? Може би на тези, които при Тутракан бяха просто пометени от неудържимия настъпателен вихър на Трета българска армия. Да припомним, че тутраканската крепост бе овладяна от победоносните български войски в движение, с фронтален щурм за 36 часа на 5-6 септември 1916 г. Ще припомним още, че споменатото фортификационно съоръжение е изграждано в продължение на три години под ръководството на белгийски военни инженери. На главната отбранителна полоса на крепостта са подготвени 15 форта. За сравнение - от общо 150 крепости през Първата световна война най-мощни са Вердюн - 23 форта, Новогеоргиево (Модлин) - 18, Пшемисъл - 15 форта, т.е. колкото има и Тутракан. Неприятелската отбранителна групировка която го защитава, наброява 40 000 войници и офицери. В очите и на съюзници, и на противници румънците наистина биха били възприемани като герои, ако например отбиваха многобройни атаки и бяха бранили съоръжената с 15 форта, трета по мощност и сила крепост в Европа 15 месеца, или 15 седмици, или поне 15 дни. Тя е превзета обаче за броени часове. Може би герои са и онези 28 000 войници и офицери, взети в плен при Тутракан. Може би героизмът им се измерва в това, че са оцелели живи след страшния победоносен щурм на Българската армия, че са успели да се съхранят физически след съкрушителния удар на българския меч?!
Ако това е така, очевидно критериите за героизъм на нашите северни съседи, меко казано, са твърде странни. Как тогава ние да изразим по подобаващ начин признателността си към нашите нашите войници и офицери, съкрушили без забавяне, без обсада, превзели в движение една от най-мощните крепости в Европа?
Да ги наречем балкански герои, чутовни юнаци демонстрирали на бойното поле примери на най-бляскъв героизъм, далеч надхвърлящ 12-те митични подвига на Херкулес, или непобедими богатири? С оглед на изключителния военен успех, постигнат при овладяването на Тутракан, вероятно и тези сравнения са слаби и недостатъчно убедителни, защото бледнеят пред удивителната храброст и жертвоготовност на българския войн.
Преди десетина години един наш учен-историк написа, че по време на Първата световна война на Балканския театър на военните действия българската армия воюва като армия на една велика сила. В друга публикация, коментирайки въпросната проблематика, авторът на горните редове добавя, че на Балканския театър на военните действия във велики битки срещу армиите на велики империи българската армия печели велики победи. Нито в София, нито някъде другаде в България обаче е издигната триумфална арка като обобщаващ и събирателен символ и монумент на нашите забележителни военни успехи. Горната съпоставка със северните ни съседи налага извода, че докато при тях самочувствието е в излишък, макар и съградено върху “пясъчни основи” и в разрез с историческите факти, то при нас е в дефицит с оглед на обилната историческа фактология.
Ако сега е трудно да изразим признателността си към нашите герои, като им издигаме паметници, то поне да не забравяме да им засвидетелстваме своята признателност по повод на кръгли годишнини като настоящата.
През 2001-2003 г. по идея и инициатива на Исторически музей - Балчик, военния писател о. р. полковник д-р Стефан Стефанов написа и издаде книгата “Добруджански герои” - един своеобразен енциклопедичен справочник, съдържащ информация за всички офицери-герои и бойни части, прославили се при освобождението на Добруджа през 1916 г. Инициативата на балчишкия музей, бе подкрепена от тогавашния кмет на София г-н Стефан Софиянски, който осигури средствата за отпечатването й. Идеята на хората, съпричастни към нейното издаване, бе тя да послужи като помагало в популяризирането на тези незаслужено пренебрегвани и покрити с десетилетия забрава офицери и бойни части, сътворили поредица от бляскави победи по добруджанските полета в името на българската национална кауза. По предложение на инициаторите о. р полк. д-р С. Стефанов издаде книгата като авторски дар за добруджанци и тя бе разпространена безплатно. Понастоящем с нея разполагат библиотеките към местните читалища. За съжаление и сега обаче тези достойни български военни командири продължават да тънат в забвение. Неосветен в популярен план остава и периодът на двете румънски окупации, за които липсва необходимия обем елементарни знания в учебната литература. Да се надяваме, че тази публикация не ще остане незабелязана. Дано тя послужи на училищните ръководства да направят съответните изводи и намерят най-подходящата форма и начин да включат съответната информация, маркираща основното поне от тези паметни събития в новата история на Добруджа, в общообразователните програми на добруджанските училища. Това ще бъде най-големият дар на признателност, който като потомци можем да направим на нашите деди, покрили завинаги с безсмъртна слава българското оръжие.
|