|
Където започват „опашките”, там свършва цивилизацията. Опашката винаги вони на мизерия и на ориент. Тя е и унижение. Срамно признание за неуреден живот. И примирение с него.
Помня опашките в следвоенните години, когато всичко беше кът. Помня диви сиромашки скандали с дъх на прегорели манджи. Мислех си, че никога повече няма да преживея спарения дъх на убожеството. Но ето че миналото ни настигна. И пак се появи сянката на оня с кривака. За него – допъти.
Като гледам нескончаемите върволици от хора, наредили се в тъмни зори пред гишета, за да си извадят нови лични карти, международни паспорти и шофьорски книжки, ме спохождат много, ама много невесели мисли. Ние се превръщаме в страна шампион по денгубие. Държавата че е неоправна – неоправна е. Че въобще не се интересува от човека и не го брои за гражданин – също е вярно. Но по-страшно от всичко това е рабската примиреност на хората, които по никакъв начин не протестират. Те стоят като зомбирани на проклетите опашки, и както е казал поетът – „ни дума, ни вопъл, ни стон”.
Та се присещам за тефтерчето на Левски. Там има една думица снабдена с четири въпросителни: „народе ????”. Какво ли трябва да си преживял, за да изохкаш издън душа. След такова питане като че ли се отваря бездна, в която ни е страх да погледнем. Щото, нали, като се взираме в бездната, и бездната се взира в нас.
Не, никъде из Европата подобно нещо не може да се случи – държавата да издевателства над своите граждани, а те да си траят като безсловесни твари. Представям си, ако въобще мога да си представя подобен абсурд, какво би се случило, ако примерно французите биха били подложени на изтезанието да висят с часове пред някакви си гишета. О, Франция би си припомнила Великата френска революция и хилядогърло би запяла Марсилезата: „Напред деца, на отечеството!”
У нас – тъпото, нескончаемо тътрузене на примирението. Как на едно място не се случи някаква форма на протест. Как един поне не се намери да „извика с глас голям” (Чинтулов), не, не може да се тъпче и унижава народ. О, много сме далече от повика на единението: „на оружие, мили братия”!
Поне един плакат да беше издигнат!
А някъде от небитието ни съкрушава гласът на Апостола – „народе????”.
Защо сме такива, по дяволите. Какво не сме си доизживели, какво не сме си доизстрадали!?
Преди години един проницателен злобар бе казал, че ние, българите, не сме си доробували. И че от това са всичките ни беди. И рабското примирение, и прекъснатата национална ферментация. Като всяко крайно съждение и това съждение не е приятел на истината. И все пак!..
И Стоян Михайловски налива вода в тази мелница, безпощадно: „Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жалко е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.”
Не, не са свободни хора хората, които с тъпо примирение стават подгласници на едно организирано унижение и потъпкване на граждански права.
Какви ти граждани, какво ти гражданско общество!?
Дори дисциплинираните немци, за които са казвали, че се раждат с ботуши, не биха изтърпели подобна мундщровка.
Някои се опитват да обяснят, че феноменът „опашка” бил следствие от патологичния нагон на чиновника да тъпче, мачка и издевателства над беззащитните просители. Може и така да е, но това е приплод от една умишлено провеждана държавна политика на обезгражданяване на гражданите.
Знаете ли, ще го кажа направо, в политическите елити, независимо от цветовите оперения, съществува интуитивна неприязън, че и непоносимост срещу всяка проява на гражданственост. Защото гражданинът е потенциален коректив на властта. Той е несъгласието, той е регулаторът в обществените отношения. Той най-сетне, поради естеството, че е една вечно будна съвест, не приема да е обект на историята, месиво, а претендира да е субект. Сиреч – да е участник при вземането на политически и управленски решения. Което пък ще рече, че Гражданинът се придържа към принципите на Монтескьо за разделението на властите, които взаимно се контролират. Нашите елити са враждебни, интимно утробно чужди на т. нар. демокрация. По манталитет това са конашки чорбаджии, за които държавата е конак. На населението се гледа като на прислуга. На прислугата се подхвърлят залъци, те нямат статута на заработен надник.
Не казвам, че елитите на прехода във всички свои действия се ръководят от една промислена и предначертана стратегия. Те по-скоро реагират по инстинкт, епидермално, и не на последно място – усвоили са техниките на отклоняване на вниманието, на пренасочване на енергиите в „правилната” посока на конформизма и заглъзгване в тинята на бита.
Това според мен е истинската причина да се разиграва пошлото, отвратително театро с издаването на новите документи. Нека главанаците си бият главите в стената на бюрократичната неуредица, потънали в капанчетата на нищожното си битие, и така да загубят поглед за същественото и значимото.
Изградена е система населението непрекъснато да бъде заглавичквано в неуредици, изцяло обсебено от тях, докато в държавата конак конашките чорбаджии вземат „правилните” решения. Това са дълбоко развалени хора.
И ако приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта, трябва да заключим, че развалените нрави са несъвместими с демократически държавен строй – сиреч, че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество.
И за какво всъщност говорят спорадично избухващите скандали сред управляващите около прословутия казус за т. нар. конфликт на интереси, ако не именно за това, - че демокрацията се поругава, че тя е само параван, зад който кипят пагубни страсти и вълчи користи.
И комай с годините у нас нищо не се е променило. Като молепсани, като орисани се въртим в омагьосания кръг на примитивни нрави, на примитивно варварско управление.
Държавата е лошо конструирана. Тя е лабава. И пробойните в нея са много.
Този наш обществен недъг е забелязан отдавна. И Стоян Михайловски пита какъв е демократизмът на българите. И отговаря: „Вънкашният, изкуственият демократизъм бива винаги една гиздилка една модна игра; той се проваля скоро, понеже гиздилките и модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях – а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за дълговечно съществуване.”
Ще рече – скоковете са невъзможни. Мелниците на историята мелят бавно. И докато мливото все пак се налива в уемите – бледоликите тълпи ще задръстват опашките на една издевателска принуда. Тази принуда е организирана на държавно ниво. А още Аристотел е казал, че ролята на държавата е да подобрява живота на своите граждани. В древна Атина те са легитимирали или отхвърляли всяко решение на управляващите. Чрез гласуване. Само че къде ти граждани по нашите географски ширини. Дори гражданските организации или сдружения, или както щете там ги наречете, и те не са безкористни. Защото в крайна сметка го удрят на пазарлък за извличане на користи. И те са част от играта, от статуквото. И така ще е докато гражданите се осъзнават не като граждани, а като поданици. А поданик е човек, който „подава”, дава данък. И толкоз. Не се предвиждат никакви права, никакво участие в т. нар. обществени дела. Поданикът го подкарват с „кривакът хубав”, както е казал Ботев. Тази роля обикновено се изпълнява от демократично помазан овчар, избран чрез перфектно манипулирано вишегласие. Той съди и отсъжда (Монтескьо с неговото разделение на властите ряпа да яде!), той казва „хванете тогоз”, а понякога и милосърдства по свой си каприз, ако му дойде кеф.
И за да няма мрънкане и мърморене и за да се пресече всякакъв опит за несъгласие и другомислие, интелигенцията и академичната общност бяха нарочени за изкупителна жертва като дармоеди и хрантутници. По същество бе извършена една малка „културна революция” ала Мао.
Е, не изпратиха учените да пресушават блата, но просто ги напъдиха и лишиха от работа и препитание. Нещо повече – опитаха се да осмеят интелигенцията, да я направят за посмешище и до голяма степен успяха, защото оня, който слабоумно виси по всякакви там опашки, инстинктивно ненавижда учените глави. Него го нахъсаха срещу интелигенцията и така властта си намери съюзник в лицето на вездесъщия простак, в лицето на тържествуващия Хам.
Е, като е тъй, какво има да се чудим, че държавата ни крета като жаба на угар.
Не ме напуска усещането, че обитателите на опашките комай живеят в стадното задоволство на постигната стадна мечта. Ей тъй, да са си заедничко в примирението на поданици. Е, случва се някоя муха да писне, когато я придърпа паяк. Но кой да чуе.
А оня, с „кривакът хубав”, току премерва кого още да цапардоса!..
|